Христовият предтеча Йоан, син на Захарий и Елисавета, последният от ветхозаветните пророци, пръв нарекъл Иисус Христос „Месия“ и посочил на приближаващото се Негово царство, но сам не влязъл в него. Затова за него Иисус Христос казал: „Между родените от жени не се е явил по-голям от Йоана Кръстителя; ала по-малкият в царството небесно е по-голям от него“ (Мат. XI.11). Неговата роля била според прор. Малахия (III, 1) на ангел, вестител на Месията, подготвител на пътя към Неговото царство. Неговата проповед била изключително от религиозно-морален характер, като призив към покаяние, чужда на всякакви политически мотиви. Въпреки това Ирод държал Йоан в тъмница, а сетне го умъртвил, като се оправдал само с политическия характер на неговата дейност.
Горчиво трябвало да се разочароват тези, които мислели, че с убиването на невинния Йоан се туря край на такъв род проповеди. Не, вместо единия явил се друг, несравнено по-силен – Иисус Христос.
Кой бил Иисус?
I. Собствено ние трябва да поставим по-рано друг, по-радикален въпрос: бил ли е, съществувал ли е Иисус? Не е ли той митична личност? Това не е празен въпрос, изкуствен. В последната четвърт на XIX в. марксистите -Енгелс и К. Кауцки излязоха с твърдението, че Христос не е съществувал, израснало е от движението на римския пролетариат. По почин на марксистите някои учени в края на XIX и нач. на XX в. също взели да оспорват историческия характер на личността на Иисус Христос. Между тях придоби печална известност даже не богослов по образование Артур Древс (Art. Drews, Die Christusmythe, 1910), а сетне Робертсон, Калтхоф и др. Но схващането, което отрича битието на Иисус Христос, е изключително явление, за което до края на XIX в. нищо не знаехме. В продължение на 19 века Иисус Христос се считаше за историческа личност. Целият въпрос се заключаваше именно в туй: бил ли е Иисус Христос Богочовек или просто човек? В древността свръхестествения произход на Иисус Христос отричали някои езически учени, като Целз, Порфирий и др. По-късно, сл. IV в., когато християнската религия получила не само право на съществуване, но станала господствующа – чак до XVIII в., богочовешкият характер на личността на Иисус Христос се признавал от всички. С появяването на рационализма в XVIII в. се подхвърлил на нападки чудесният елемент в евангелската история. Някой си Паулус (1761-1851), уж с добро намерение, даже с апологетическа цел, се стараел да изхвърли всичко чудесно от евангелската история и да отстрани всичко свръхестествено чрез натуралистически обяснения и изкуствен екзегезис. Като не отричал автентичността на евангелските разкази, Паулус признавал историческите основи на християнството. Задачата му била да приближи евангелската история към разсъдъчното ис-торико-прагматическо разбиране.
Едва от времето на Давид Щраус (1808-1874) взели да се съмняват в историческия характер на нашите евангелия. „Древният екзегезис, говори Щраус, изхожда от две предположения: първо, че в нашите евангелия се съдържа история, второ, че тази история е свръхестествена.“ Но това не е вярно според него. „Или евангелията, казва той, са действително исторически документи, и тогава чудото не може да бъде отделно от живота на Иисус, или пък чудото не е съвместимо с историята, и тогава евангелията не могат да бъдат исторически документи.“ Изход от противоречията Щраус вижда в критиката на евангелските
източници и в мита като душа на евангелската история. Поставената дилема, разбира се, Щраус бил склонен да реши във втория смисъл. „От самия факт, че евангелията говорят за свръхестествени факти, е ясно, че те не могат да бъдат исторически документи… Ние ще оставим на евангелията чудесата им, но при условие да ги разглеждаме като митове.“ Митове не са могли да създадат очевидците на събитията, и евангелията не могат да бъдат произведения на Христовите ученици.
Щраус е силен и безпощаден в критиката, но е лишен от силата на творчеството, неговият „митически“ Иисус не излезе човек, а някаква отвлечена сила. Грандиозната задача да възсъздаде от откъслеци живия образ на Иисус, именно в рационалистически дух взе върху себе си Ернест Ренан (1823-1892). „Аз пропътувах евангелската област на длъж и шир, говори Ренан за своята подготовка към съчинението си за Иисус Христос. Пред очите ми се яви пето евангелие, откъслечно, но все пак достъпно за четене, и оттогава в разказите на Матей и Марк ми се представяше не отвлечено същество, за което може да се каже, че такова никога не е живяло на света, а дивният образ на човек, който е живял и се е движил“… У Ренан няма нито вяра, нито сериозна наука. Печалния раздел между вярата и науката във великия въпрос за личността на основателя на новозаветната църква той се мъчи да преодолее на естетическа почва, художествена – в област, чужда на вярата и не сродна с науката. Ето защо Ренан превърнал „Живота на Иисус“ в красив роман.
Опит да изобрази Иисус като религиозен деятел, като изкупител и примирител, прави А.Ревил в своето съчинение „Iesus de Nazareth“, I-II, Paris, 1897 г. Според Ревил Иисус бил „велик мистик“, който е осъществил „взаимното проникване на най-интензивната религия и възвишен морал. Личността на Иисус Христос станала предмет на такова почитание, че не закъснели да видят в Сина Чове-чески същество, по-високо от човека. Започнало постепенното Му обожествяване“. По такъв начин възгледът на Ревил за Иисус Христос е типично рационалистически, ртоящ под силното влияние на Ричлианската школа.
Ето накратко историята на рационалистическите схващания за личността на Иисус Христос. Ще преминем към определяне и изобразяване на истинския Му лик.
Източниците за живота на Иисус Христос се делят на библейски и извънбиблейски. Извънбиблейските източници са незначителни по количество и обем, и за тях ще споменем по-рано.
Най-важно ние считаме свидетелството на Тацит, родил се в 56 г. сл. Хр. и писал своите анали в 115-117 г. Следователно Тацит се е явил в своето юношество сред поколение от хора, видели Иисус Христос. Така в XV кн. на своите анали, в гл. XLIV, като описва гонението на християните при Нерон, 54-68, кратко отбелязва: „Auctor nominis ejus (scilcet christiani) Christus Tiberio imperante per procuratorem Pontium Pilatum supplicio affectus erat“ (Виновникът на това име (християнско) Христос бил подхвърлен на смъртно наказание при управлението на Тиберий от прокуратора Понтий Пилат). Тацит през живота си имал пълна възможност да се увери в действителността на личността на Иисус Христос, и той положително го удостоверява. Хронологически по-рано, но по-неопределено споменава за Христос историкът Светоний в „Vita Claudii“, с.25: „Judaeos impulsore Christo assidue tumultantes Roma expulit“, т.е. император Клавдий (41-54) „изгонил от Рим юдеите, които постоянно се вълнували, подстрекавани от Христа“. Това събитие се отнася към началото на 50-е години. Забележителното е, че това свидетелство на Светоний се потвърждава от Лука, по произход грък. Именно той казва, че ап. Павел в Коринт намерил „един юдеин, на име Акила, родом от Понт, дошъл наскоро от Италия с жена си Присцила (защото Клавдий бе заповядал да напуснат Рим всички юдеи)“ Деян. XVIII, 2. Значи, фактът е безспорен: император Клавдий с особен указ в началото на 50-те години от християнската ера изгонил юдеите от Рим. За това говорят независимо един от друг два източника- Лука и Светоний. Последният обяснява и причината на указа – вълненията на юдеите заради „бунтовника Христа“. В началото на 50-те години това вълнение на юдеите е ясно. То било предизвикано от решението на Йерусалимския събор (49-50 г.) за незадължителността на Мойсеевия закон за езичниците, които влизат в християнската църква.
Това решение след година-две достигнало до Рим и предизвикало и там сред юдео-християните особено бурни публични спорове. Бдителната римска полиция, колкото могла, доловила, че се спори за някакъв реформатор („бунтовник“) Христос и съобщила на императора. Той погледнал сериозно на работата и приложил обикновеното в историята радикално средство против юдеите -изгонване от страната, без разлика на юдеи и християни, защото такава разлика тогава още нямало. Да споменем сега и за още един класически, драгоценен за първохрис-тиянството документ – известното писмо (X, 97) на Плиний Млади до император Траян (98-117), в битността му на проконсул на Витиния през 111-112 г.
Този документ е важен особено за историята на християнската мисия, за гоненията и за християнското богослужение. В него три пъти се среща името „Christus“ като безспорна историческа личност. Плиний пише, че отстъпващите от християнството „maledicerent Christo“, или друг път „Christo maledixerunt“, и после, че истинските християни се събират преди разсъмване, за да пеят химн на Христос като на Бог (convenire carmenque Christo quasi deo). За Христа споменават още философът Целз, Лукиан, историкът Лампри-дий. Сред извънбйблейските данни за личността на Иисус Христос първото място принадлежи на юдейските съобщения, например на съвременниците на Иисус Христос -Филон и Йосиф Флавий. Но тук чака историка пълно разочарование. Знатният александрийски юдеин Филон основателно се отказал от всякакъв интерес към йеруса-лимските или галилейски религиозни и народни движения и затова съвършено, може би съзнателно, игнорирал Иисус Христос и Йоан Кръстител. Йосиф Флавий при съставянето на своите исторически съчинения се предпазвал от римляните, затова нарочно избягвал да спомене за месианските идеи и месианските движения на своя народ. Само крадешком a propos, споменава за Йоан Кръстител.
Известното свидетелство за Христос в „Древности“, XVIII, 3, ср. XX, 9, 1, което може да даде вече привърженик на Иисус Христос, вярващ във възкресението (то е приведено у Евсевий, Църк. Ист. I, 11), макар да го има във всички известни преписи, в никой случай не може да бъде признато за автентично изцяло; тук личи ръката на древен християнски интерпо-латор. Съотечественикът на Йосиф Флавий – Юстин от Тивериада, който в края на I в. написал хроника на юдейските князе до Агрипа II, не споменава нито дума за Иисус Христос. Фотий (Библиотека, CXXXIII) обяснява това с „болезнеността на юдейството“. От средата на II в. това боязливо, демонстративно замълчаване отстъпва място на ненавистни отзиви и хули, за да очернят, опозорят спомена за разпънатия Иисус, както схващали това още св. Юстин Мъченик и Целз.
За да преминем към библейските източници, трябва да споменем първо за апокрифните и гностически евангелия. Те не могат да претендират на авторитет на исторически източници за живота на Иисус. Даже най-старите и сравнително най-добрите от тях – евангелието към евреите, издава значителни недостатъци в своята, тъй да се каже, първоначална оригиналност в сравнение с нашето евангелие на Матей, като е било обилно изпълнено с назидателни съобщения. Апокрифните евангелия са плод на фантазия, възникнали от II-VII в. в еретическите кръгове, за попълване пропуските в живота на Иисус, особено в историята за рождеството, детството и страданията. Със своя контраст към 4-те канонични евангелия те само доказват високото достойнство на последните.