За всеки е лесно да разбере, че притесненията от чужди хора, страховите състояния при събирането на много хора, неспокойствието преди изпити, депресиите след загуба на близки хора не са телесни заболявания. По-трудно е обаче да се схване как болките в областта на стомаха, бодежите в сърцето, стомашното разстройство, главоболието или световъртежът могат да бъдат психогенни реакции на един напълно здрав човек. Там, където боли, нещо е болно увредено, не е наред, това е първата мисъл, когато се почувствуват болки. Това се среща често.
Един пациент със сърдечни оплаквания ще очаква, че лекарят преди всичко ще изследва сърцето му. Той ще направи и това: ще го преслуша, ще го пречука, ще назначи да се направи кардиограма и ще иска да се направят други уточняващи изследвания на здравето. Но те могат да отпаднат като негативни, т. е. за сърцето да не се намери никаква болестна находка. Затова пациентът не трябва да се съмнява, че прегледът не е бил достатъчно задълбочен. Мястото на проявяването на разстройството в тялото толкова не съвпада с неговата причина, колкото основанието да се търси причината за изгасването на светлината винаги само в дефектната крушка. Повредата може да бъде в инсталацията, в ключа, в бушона или в централата. Крушката ще се провери, но ако тя е в ред, би било безсмислено да я заменяме с нова.
Все пак в случая с нашия пациент с негативната органна находка това не е доказателство за функционално заболяване, както не е и за психогенно. Но след размишленията за нервнопсихичните процеси мисълта за психични причини не трябва да изглежда вече напълно абсурдна, въпреки че за пациента, който не знае нищо за тези механизми, би могло да бъде така. Когато сърдечните пристъпи се появяват винаги след спор със съпруга, жлъчните колики, независимо от това, дали там има камъни или не, изненадващо често след разправии с някой колега от службата или когато студентът точно преди изпит получава стомашно разстройство, тогава почти никой не може да отхвърли убеждението, че тук проявяват ефекта си психичните влияния.
В клиничната практика толкова лесни за разкриване са зависимостите при един от десет случая. При останалите девет телесните функционални разстройства не следват психичните поводи както гърмът — свтекавицата. Като правилно това е една бъркотия от променливи взаимодействия и преплетени обстоятелства, за които в началото не се знае дали и доколко са важни. Трябва да се търси дълго, системно и с научнообосновани методи, докато в тази смесена картина се открият психичните фактори, които са съществени за болестта.
Тук някой би предложил все пак да не претоварваме пациентите с тези неща. При възпаление на белия дроб за пациента не е необходимо да знае как е възникнало, кой причинител го е възбудил, какви промени настъпват в белодробната тъкан. Тук въз основа на обектвните телесни находки, от рентгеновите снимки, кръвните изследвания и т. н. и използвайки някои сведения, дадени от пациента, лекарят поставя диагнозата и назначава съответна терапия за къртене на заболяването. Нейното действие не зависи непременно от това, дали пациентът е достатъчно подробно запознат с нея, въпреки че това все пак е полезно за процеса на излекуването и ние трябва да се стремим към него.
При психогенните заболявания нещата стоят по-различно. Те могат да бъдат диагностицирани само по това, което съобщава пациентът, т. е. само това, което той самият знае. С помощта на целенасочени, точни и подходящи, майсторски зададени въпроси могат да бъдат стимулирани паметовите възможности. Това, което съобщават другите за болния, също може да бъде много ценно. Личностовата картина, която получаваме по пътя на наблюдението и експеримента, също дава материал за различни заключения. Всички тези8 констатации все пак по някакъв начин са му достъпни. Това се отнася също и до терапията. Той я съпреживява във всички фази, не само като пасивен наблюдател, който възприема как „удря“ един медикамент. Той трябва да схване кога медикаментът трябва да Подейству-ва. Ако има развален зъб, той може да се „остави“ да му го извадят. Ще трябва само да си отвори устата. Неврозата не може да бъде отстранена по този начин.
При психичните заболявания, това вече става ясно от всичко казано досега, от откриването до пълното преодоляване пациентът трябва да бъде актьор. Именно затова някои недо-оценяват психодиагностиката и психотерапията. Когато един лекар, гледайки лабораторните резултати, кривите на ЕКГ, от шумовете на сърцето, от засенчванията на рентгеновите снимки прави диагностични заключения, когато той изписва цяла редица от химични вещества в рецептата, тогава това се признава за научна, професионална вещина. С право. Респектът в по-голямата си част се дължи на естествено необходимите за това научни познания, с каквито пациентът не разполага. Установяването обаче на психичен конфликт като причина за болестта или необходимостта от промяна на поведението, за да се постигне излекуване, напротив, от мнозина изобщо не се разглежда като диагностично или терапевтично постижение.
Фактически погледнато, съвсем не е важно дали пациентът разбира и признава постиженията на лекаря. Важното е да му се помогне. Затова при нервно-психичните заболявания е необходимо пациентът да е убеден в правилността на диагнозата, и препоръчаната терапия, за да се идентифицира с нея. В противен случай, абстрахирайки се от някои изключения, едва ли-може да се окаже истинска помощ.
В практиката често се получава следният неправилен кръговрат. Пациентът се смята за телесно болен. Той очаква от лекаря изследване и диагноза, насочени в тази посока. Ако лекарят започне да се рови в неговите личностовй особености, ако предположи, че корените на неговото страдание лежат в неговата психика, то той започва да се чувствува заподозрян в това, че личността му е непълноценна. Това му е неприятно. Установяването на недостатъчност в дейността на панкреаса няма да го настрои зле срещу лекаря. Даже напротив, той ще му изкаже учудването си, че го е открил, независимо от това, дали е така или не. Той не би могъл да прецени сам. Друго-е при поставянето на диагноза на характера или откриването психогенни причини за заболяването. Тук болният се чувствува компетентен. Ако докторът обясни заболяването с преумора от работата или непоносимата тъща, тогава той би могъл да разчита евентуално на съчувствие и съгласие от страна на пациента. Но повечето от невротиците и след смяната на работното място или на тъщата остават със своите оплаквания. Въпреки това лекарят много по-рядко би могъл да разчита на съгласие, ако се опита да открие причиняващите заболяването недостатъци у самия пациент, в неговия характер и поведение. Ако изследващият подхожда много тактично и неговото схващане бъде възприето, пациентът вижда в общуването и обсъждането на неговите собствени проблеми само достойната за призвание характерна черта на лекаря — да си губи времето за подробен разговор, но не схваща най-важната съставна част на неговите диагностични усилия. (Все пак расте броят на пациентите, които сами признават, че има психологични проблеми, и са щастливи, че са намерили лекар или психолог, който да се заеме с тях.)
За лечение на своите оплаквания пациентът най-често желае някакво средство по възможност под формата на таблетки или капки. Ако лекарят не предпише нищо или средството не по-действува, или лекарят или рецептите се обявяват за виновни. Тогава опитва с други лекари и с други средства, без да се задоволява само с думи, без да прави усилия за известно коригиране на собствената личност. На някои лекари им е трудно да се противопоставят на тези изисквания на пациентите, въпреки че знаят, че и за двамата това ще бъде по-удобно, но няма да лекува. По този начин психогенните заболявания както по отношение на диагностиката, така и по отношение на терапията се разтеглят във времето, прикриват, замъгляват и влошават.
Ето че се върнахме обратно към изходния пункт на нашите разсъждения. Необходимо е пациентът при всички случаи на телесни оплаквания, обусловени от психиката, да признае тази причинна връзка, за да може да сътрудничи за своето лечение. Понеже от телесните оплаквания най-често се правят заключения за телесни заболявания. При това всеки може да почувствува влиянието на чувствата и представите върху телесните процеси ежедневно на собствен гръб. Изчервяваме се при срам, пребледняваме при уплаха, разтупква ни се сърцето преди явяване пред публика, повръщаме от погнуса, губим апетит при неприятност, треперим от възбуда, дъхът ни секва от негодувание, вените ни набъбват иска ни се да изкъртим гняв и ярост и ставаме бели като платно при шокиращо изживяване. Ако си представим тези съвсем не болестни реакции, но прекомерно усилени и хронични, ще се приближим към разбирането за психогенните заболявания.
Ние самите възприемаме посочените реакции, които се получават от афекти и преживявания. Ние усещаме сърцето си да бие чак в гърлото, когато се страхуваме, когато са ни заловили за нещо глупаво, чувствуваме капките пот на челото и треперенето на колената, когато са ни обидили.
Повечето от телесните промени се улавят от нашето собствено възприятие и могат да бъдат обективизирани само със специални методи на изследване. Така едно моментно покачване на кръвното налягане и увеличаване броя на белите кръвни телца при силен ужас, скъсяване на времето на утаяване на кръвта под въздействие на болка, страх и ярост могат да се установят и обективизират само чрез измерване на кръвното налягане, реакцията за утаяване на еритроцитите (РУЕ) и изследването на пълна кръвна картина.
Бихме искали да изложим едно след друго психогенните разстройства в различните органи. Примерите, дадени за илюстрация, произхождат в по-голямата си част от собствената ни практика. Съобщенията са значително съкратени и малко променени, за да може в посочената връзка да бъде изтъкнато същественото и за да се изключи идентифицирането на личностите. В действителност взаимозависимостите са много по-сложни.