Човешката съзидателна деятелност

Е ли чо­ве­кът в сво­ето мис­ле­не и де­ятел­ност ед­но сво­бод­но в ду­хов­но от­но­ше­ние същество? Или той стои под при­ну­ди­тел­на­та си­ла на ед­на не­умо­ли­ма власт на чис­ти­те при­род­ни закони? Върху мал­ко въп­ро­си е би­ло из­раз­ход­ва­но тол­ко­ва мно­го ос­т­ро­умие как­то вър­ху този. Идеята за сво­бо­да­та на чо­веш­ка­та во­ля има го­ре­щи за­щит­ни­ци как­то и упо­ри­ти противници. Има хора, ко­ито в своя нрав­с­т­вен па­тос счи­тат за ог­ра­ни­чен дух всекиго, кой­то мо­же да от­ри­ча един тол­ко­ва явен факт, ка­къв­то е свободата. Срещу тях се опъл­ч­ват други, ко­ито смя­тат за вър­хов­на ненаучност, ко­га­то ня­кой вярва, че за­ко­но­мер­нос­т­та на при­ро­да­та се пре­къс­ва в об­лас­т­та на чо­веш­ка­та дейност на чо­веш­ко­то мислене. Тук ед­но и съ­що не­що се счи­та от ед­ни ка­то на­й-­цен­но­то бла­го на човечеството, а от дру­га ка­то на­й-­го­ля­ма илюзия. Употребена е би­ла без­к­рай­на изобретателност, за да се изясни, как чо­веш­ка­та сво­бо­да се по­ми­ря­ва с дейнос­т­та в природата, от ко­ято и чо­ве­кът е част. Не по­-мал­ко са уси- лията, по­ло­же­ни от про­тив­на­та страна, за да нап­ра­вят да се разбере, как е мог­ла да се по­ро­ди та­ка­ва смах­на­та идея. Че тук има­ме ра­бо­та с един от на­й-­важ­ни­те въп­ро­си на живота, на религията, на прак­ти­ка­та и на науката, то­ва чув­с­т­ву­ва все­ки по­-се­ри­озен човек. Печален приз­нак на по­вър­х­ност на съв­ре­мен­но­то мис­ле­не е, ко­га­то ед­на книга, в ко­ято от ре­зул­та­ти­те на но­во­то при­ро­до­из­с­лед­ва­не ав­то­рът ис­ка да из­г­ра­ди ед­на „но­ва вяра“ /Давид Фридрих Щраус: „Старата и но­ва вяра“/, съ­дър­жа-  вър­ху то­зи въп­рос са­мо думите: „Тук ня­ма за­що да се впус­ка­ме вър­ху въп­ро­са за сво­бо­да­та на чо­веш­ка­та воля. Мнимата без­раз­лич­на сво­бо­да на из­бор е би­ла ви­на­ги счи­та­на ка­то пра­зен приз­рак от вся­ка философия, ко­ято зас­лу­жа­ва то­ва име, оба­че мо­рал­но­то оп­ре­де­ле­ние на стойнос­т­та на чо­веш­ки­те де­ла и нас­т­ро­ения ос­та­ва не­за­сег­на­то от то­зи въпрос“. Цитирам то­ва мяс­то не за­що­то смятам, че книгата, в ко­ято е написано, има ня­как­во осо­бе­но значение, но за­що­то ми се струва, че то из­ра­зя­ва мнението, до ко­ето мо­гат да се из­диг­нат бол­шин­с­т­во­то от мис­ле­щи­те съв­ре­мен­ни­ци от­нос­но въпроса, кой­то ни занимава. Че сво­бо­да­та не мо­же да се със­тои в това, от две въз­мож­ни дейс­т­вия да из­би­ра по при­щяв­ка ед­но­то или другото, то­ва значи, днес всеки, кой­то счита, че е над­рас­нал детс­т­во­то на науката. Винаги има, та­ка се твърди, ед­на на­пъл­но оп­ре­де­ле­на причина, за­що­то от мно­жес­т­во­то въз­мож­ни дейс­т­вия се из­вър­ш­ва имен­но ед­но оп­ре­де­ле­но от тях.

Това из­г­леж­да ясно. Въпреки всич­ко и до дне­шен глав­ни­те на­пад­ки на про­тив­ни­ци­те на сво­бо­да­та се на­соч­ват сре­щу сво­бо­да­та на избор. И Херберт Спенсер, кой­то жи­вее с въз­г­ле­ди пе­че­ле­щи все­ки ден все по­-го­ля­мо разпространение, казва: /“Принципите на психология“ от Х.Спенсер/: „Твърдението, че всеки може да желае или да не желае по прищявка, което съставлява основата на догмата за свободната воля – е отречено както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на преди- дущата глава /Психологията/“. От съ­що­то гле­ди­ще из­хож­дат и други, ко­га­то ис­кат да обо­рят по­ня­ти­ето за сво­бод­на воля. Всички те­зи раз­съж­де­ния се на­ми­рат в зародиш, у Спиноза. Това, ко­ето то­зи пос­лед­ни­ят из­не­се про­тив иде­ята за сво­бо­да­та в яс­на и прос­та форма, е би­ло от то­га­ва на­сам пов­та­ря­но без­б­рой пъти, са­мо че мно­го пъ­ти прик­ри­то с ос­т­ро­ум­ни те­оре­ти­чес­ки учения, та­ка що­то труд­но мо­же да се поз­нае прос­тия ход на мисълта, за кой­то ста­ва дума. В ед­но пис­мо от ок­том­в­ри или но­ем­в­ри 1674 го­ди­на Спиноза пише: „Аз на­ри­чам свободно оно­ва нещо, ко­ето съ­щес­т­ву­ва и дейс­т­ву­ва от чис­та­та не­об­хо­ди­мост на сво­ята природа, а принудено на­ри­чам онова, чи­ето съ­щес­т­ву­ва­ние и дейс­т­вие са оп­ре­де­ле­ни по един то­чен и не­пок­ла­тим на­чин от не­що друго. Така, например, Бог съ­щес­т­ву­ва свободно, въп­ре­ки че по необходимост, за­що­то той съ­щес­т­ву­ва по не­об­хо­ди­мос­т­та на сво­ята соб­с­т­ве­на природа. Също та­ка Бог поз­на­ва се­бе си и всич­ко дру­го свободно, за­що­то то­ва след­ва са­мо от не­об­хо­ди­мос­т­та на не­го­ва­та природа, че той всич­ко познава. Виждате следователно, че аз не пос­та­вям сво­бо­да­та в ед­но сво­бод­но решение, но в ед­на сво­бод­на необходимост.

„Но не­ка се­га сле­зем до съз­да­де­ни­те неща, ко­ито са из­ця­ло оп­ре­де­ле­ни от външ­ни­те при­чи­ни да съ­щес­т­ву­ват и дейс­т­ву­ват по един то­чен и не­пок­ла­тим начин. За да ви­дим то­ва по-ясно, не­ка си пред­с­та­вим един обик­но­вен процес. Така, например, един ка­мък при­ема от ед­на външ­на тлас­ка­ща при­чи­на оп­ре­де­ле­но ко­ли­чес­т­во движение, с ко­ето след прес­та­ва­не на външ­ния тла­сък той про­дъл­жа­ва да се движи. Това пос­то­ян­с­т­во на ка­мъ­ка в не­го­во­то дви­же­ние е за­то­ва принудено, а ни­как не е необходимо, за­що­то то тряб­ва да бъ­де оп­ре­де­ле­но от тла­съ­ка на ед­на външ­на причина. Това, ко­ето ва­жи тук за камъка, ва­жи съ­що и за все­ки друг от­де­лен процес, кол­ко­то и сло­жен да е той и спо­со­бен за мно­го неща, а именно: вся­ко не­що се оп­ре­де­ля по не­об­хо­ди­мост от ед­на външ­на причина, за да съ­щес­т­ву­ва и дейс­т­ву­ва по един не­пок­ла­тим и си­гу­рен начин.

„Да приемем сега, че през време на своето движение камъкът мисли и знае, че се стреми, колкото може, да продължава своето движение. Този камък, който има съзнание само за своя стремеж и не е безразличен към това, ще мисли, че е напълно свободен и че продължава своето движение само защото иска това. Това е обаче онази човешка свобода, за която всички твърдят, че е притежават, и която се състои само в това, че хората имат съзнание за своето желание, но не познават причините, които ги определят”. Така  де­те­то вярва, че то сво­бод­но же­лае млякото, а раз­г­не­ве­но­то момче, че сво­бод­но же­лае от­мъ­ще­ни­ето и страх­ли­ви­ят – бягството. По-нататък пи­яни­ят вярва, че го­во­ри по сво­бод­но ре­ше­ние това, ко­ето не би говорил, ко­га­то е трезвен. И по­не­же то­зи пред­раз­съ­дък е вро­ден във всич­ки хора, те не мо­гат лес­но да се ос­во­бо­дят от него. Защото, въп­ре­ки че опит­нос­т­та ни учи, че хо­ра­та на­й-­мал­ко мо­гат да обуз­да­ват сво­ите же­ла­ния и, дви­же­ни от про­ти­во­по­лож­ни страсти, виж­дат доброто, а вър­шат злото, те се счи­тат за свободни. Те вър­шат това, за­що­то же­ла­ят по­-мал­ко ня­кои неща, а ня­кои же­ла­ния пък са въз­п­ре­пятс­т­ву­ва­ни в тях­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не чрез спо­ме­на за не­що друго, ко­ето са забравили“.

Понеже тук има­ме един яс­но и оп­ре­де­ле­но из­ра­зен възглед, ще ни бъ­де лес­но да от­к­ри­ем ос­нов­на­та грешка, ко­ято се крие в него. Според то­зи възглед, как­то ка­мъ­кът от­го­ва­ря по не­об­хо­ди­мост на да­ден тла­сък с оп­ре­де­ле­но движение, та­ка и чо­ве­кът из­вър­ш­ва по не­об­хо­ди­мост ед­но действие, ко­га­то ня­коя при­чи­на го под­тик­ва към това. Но по­не­же чо­ве­кът има съз­на­ние за сво­ето действие, той мисли, че то е из­вър­шил свободно. Обаче при  то­ва сам не вижда, че е тлас­кан от ня­коя причина, ко­ято той бе­зус­лов­но тряб­ва да следва.

Грешката в то­зи ход на мис­ли­те мо­же да бъ­де от­к­ри­та бързо. Спиноза и всички, ко­ито мис­лят ка­то него, не съзират, че чо­ве­кът има съз­на­ние не са­мо за сво­ите действия, но той мо­же за има съз­на­ние и за причините, ко­ито го водят. Никой не ще оспори, че де­те­то не е свободно, ко­га­то  же­лае млякото, че пи­яни­ят съ­що не е свободен, ко­га­то го­во­ри неща, за ко­ито пос­ле се разкайва. И два­ма­та не зна­ят ни­що за причините, ко­ито дейс­т­ву­ват в глъ­би­ни­те на тех­ния ор­га­ни­зъм и под чи­ято не­удър­жи­ма при­ну­да те се намират. Но оп­рав­да­но ли е да сла­га­ме на ед­но и съ­що място, на ед­но и съ­що стъ­па­ло дейс­т­вия от то­зи род с такива, при ко­ито чо­век има съз­на­ние не са­мо за сво­ята дейност, но и за причините, ко­ито го под­буж­дат към това? Нима пос­тъп­ка­та на бо­еца на бой­но­то поле, та­зи на на­уч­ния из­с­ле­до­ва­тел в на­уч­на­та лаборатория, на дър­жав­ни­ка в преп­ле­те­ни­те дип­ло­ма­ти­чес­ки ра­бо­ти тряб­ва да бъ­дат пос­та­ве­ни от на­уч­но гле­ди­ще на съ­що­то стъ­па­ло с та­зи на детето, ко­га­то то же­лае мляко? Напълно вяр­но е, че раз­ре­ше­ни­ето на да­де­на за­да­ча се тър­си ви­на­ги там, къ­де­то не­ща­та се пред­с­та­вят в на­й-п­рос­та форма. Обаче не ряд­ко лип­са­та на спо­соб­ност за раз­ли­ча­ва­не на не­ща­та е до­ка­ра­ла без­к­рай­но объркване. Все пак има дъл­бо­ка раз­ли­ка в това, да­ли аз зная за­що вър­ша нещо, или не зная това. Това изглежда, че е истина, ко­ято се раз­би­ра от са­мо се­бе си. Но въп­ре­ки всич­ко про­тив­ни­ци­те на сво­бо­да­та ни­ко­га не запитват, да­ли да­ден мо­тив на мо­ето действие, кой­то аз поз­на­вам и про­ник­вам с пог­ле­да си, оз­на­ча­ва за ме­не ед­на при­ну­да в съ­щия смисъл, как­то ор­га­ни­чес­ки­ят процес, кой­то ка­ра де­те­то да ви­ка за мляко.

В сво­ята „Феноменология на нрав­с­т­ве­но­то съзнание“ Едуард Ф. Хартман твър­ди /стр.451/, че чо­веш­ка­та во­ля за­ви­си от два глав­ни фактора: от мо­ти­ви­те и от характера. Когато раз­г­леж­да­ме хо­ра ка­то ед­нак­ви или счи­та­ме тех­ни­те раз­ли­чия за незначителни, тях­на­та во­ля ни се явя­ва оп­ре­де­ле­на отвън, а имен­но чрез обстоятелствата, в ко­ито те се намират. Обаче ако разсъдим, че раз­лич­ни­те хо­ра пра­вят от да­де­на пред­с­та­ва един мо­тив за тях­но­то дейс­т­вие ед­ва тогава, ко­га­то тех­ни­ят ха­рак­тер е такъв, че соб­с­т­ве­на­та им пред­с­та­ва ги под­тик­ва към ед­но желание, то­га­ва чо­ве­кът ни се явя­ва оп­ре­де­лен отвътре, а не отвън. Понеже съ­об­раз­но с не­го­ви­ят ха­рак­тер чо­век тряб­ва пър­во да при­ема за мо­тив на сво­ето дейс­т­вие ед­на нат­ра­пе­на му от вън представа, той смята, че е свободен, т.е. не­за­ви­сим от външ­ни­те мотиви. Обаче истината, спо­ред Едуард Ф. Хартман, е че­: ­“­Ако и ние са­ми­те да сме тези, ко­ито пър­во из­ди­га­ме пред­с­та­ви­те до мотиви, ние не вър­шим то­ва произволно, а съ­об­раз­но с не­об­хо­ди­мос­т­та на на­ше­то ха­рак­те­ро­ло­гич­но предразположение, си­реч “съвсем не свободно„. И тук ни­как не се взи­ма под вни­ма­ние раз- ликата, ко­ято съ­щес­т­ву­ва меж­ду мотивите, ко­ито аз ос­та­вям да дейс­т­ву­ват вър­ху ме­не ед­ва след ка­то съм ги про­ник­нал с мо­ето съзнание, и такива, ко­ито следвам, без да имам яс­но зна­ние за тях.

Това ни до­веж­да до становището, от ко­ето тряб­ва да раз­г­ле­да­ме тук въпроса. Трябва ли въп­ро­сът за сво­бо­да­та на на­ша­та во­ля да бъ­де пос­тавен ед­нос­т­ран­чи­во от­дел­но за се­бе си? И ако не, с кой друг въп­рос тряб­ва да бъ­де той свързан?

Ако има раз­ли­ка меж­ду един съз­на­те­лен мо­тив на мо­ето дейс­т­вие и един не­съз­на­те­лен подтик, то­га­ва пър­ви­ят ще пов­ле­че след се­бе си ед­но та­ко­ва действие, ко­ето тряб­ва да се оце­ни раз­лич­но от ед­но та­ко­ва про­из­ти­ча­що от един сляп напор. Въпросът за та­зи раз­ли­ка ще бъ­де първият. Как ние ще от­го­во­рим на него, от то­ва ще зависи, как­во ста­но­ви­ще ще за­емем спря­мо съ­щин­с­кия въп­рос за свободата.

Какво зна­чи да имам зна­ние за при­чи­ни­те на ед­но действие? На то­зи въп­рос се е обър­на­ло мно­го мал­ко внимание, за­що­то за съ­жа­ле­ние това, ко­ето е не­де­ли­мо цяло, ви­на­ги е би­ло раз­къс­ва­но на две части, а имен­но човекът. Винаги са раз­ли­ча­ва­ли дейс­т­ву­ва­щия от поз­на­ва­щия чо­век и при то­ва са из­пус­ка­ли изпредвид, този, кой­то е най-важният: действуващият от познание.

Казва се: Човек е свободен, ко­га­то се на­ми­ра са­мо под влас­т­та на своя разум, а не под та­зи на жи­во­тин­с­ки­те желания. Или още: Свобода значи, да мо­жеш да оп­ре­де­ляш своя жи­вот и сво­ята дейност спо­ред пос­та­ве­ни­те це­ли и решения.

Обаче с твър­де­ния от то­зи род не се пос­ти­га нищо. Защото имен­но там е въпросът, да­ли разумът, да­ли це­ли те уп­раж­ня­ват при­ну­да над чо­ве­ка как­то жи­во­тин­с­ки­те желания. Ако в ме­не се по­явя­ва мое учас­тие в ед­но ра­зум­но решение, точ­но по съ­ща­та не­об­хо­ди­мост как­то гла­дът и жаждата, то­га­ва аз мо­га да го след­вам по при­нуж­де­ние и мо­ята сво­бо­да е са­мо илюзия.

Други се из­ра­зя­ват така: Да бъ­де чо­век сво­бо­ден зна­чи не да мо­же да ис­ка това, ко­ето иска, но да мо­же да вър­ши това, ко­ето иска. Тази ми­съл е из­ка­зал в стро­го очер­та­ни ду­ми по­етът фи­ло­соф Роберт Хамерлинг в сво­ята „Атомистика на волята“: „Без съм­не­ние чо­век мо­же да из­вър­ши това, ко­ето ис­ка – но той не мо­же да ис­ка това, ко­ето иска, за­що­то не­го­ва­та во­ля се оп­ре­де­ля от мотиви!“

Той не мо­же да ис­ка то­ва­, ко­ето иска? Нека раз­г­ле­да­ме по­-­от­б­ли­зо те­зи думи. Има ли ня­ка­къв ра­зу­мен сми­съл в тях? Според тях сво­бо­да­та на во­ля­та би тряб­ва­ло да се със­тои в това, чо­век да мо­же да ис­ка не­що без причина, без мотив? Но как­во дру­го зна­чи да искаш, ос­вен това, да имаш причина, ос­но­ва­ние да вър­шиш дра­го­вол­но не­що или да се стре­миш към друго? Да ис­каш не­що без основание, без мотив, би зна­чи­ло да ис­каш нещо, без да го искаш. Понятието за во­ля­та е не­раз­дел­но свър­за­но с то­ва за мотива. Без един оп­ре­де­лен мо­тив во­ля­та е ед­на праз­на способност: тя ста­ва дей­на и ре­ал­на ед­ва чрез мотива. Следователно, мно­го правилно, е че чо­веш­ка­та во­ля не е „свободна“ дотолкова, до­кол­ко­то тя се оп­ре­де­ля от на­й-­сил­ния от мотивите. Обаче от дру­га стра­на тряб­ва да се съгласим, че е не­ле­по да го­во­рим по от­но­ше­ние на та­зи „несвободна“ за ня­как­ва мис­ли­ма „свобода“ на волята, ко­ято би се със­то­яла в това, да мо­жем да ис­ка­ме нещо, ко­ето не искаме“. /Атомистика на волята, стр.213 и сл./

И тук се го­во­ри въ­об­ще за мотиви, без да се об­ръ­ща вни­ма­ние на раз­ли­ка­та меж­ду съз­на­тел­ни­те и не­съз­на­тел­ни мотиви. Когато да­ден мо­тив дейс­т­ву­ва вър­ху ме­не и аз съм при­ну­ден да го следвам, по­не­же той се оказ­ва „най-силен“ меж­ду по­доб­ни­те нему, то­га­ва ми­съл­та за сво­бо­да прес­та­ва да има смисъл. Какво зна­че­ние ще има за мене, да­ли мо­га да из­вър­ша не­що или не мога, ко­га­то са­ми­ят мо­тив ме при­нуж­да­ва да го извърша? На пър­во мяс­то не се ка­сае за това: да­ли тогава, ко­га­то мо­ти­вът е дейс­т­ву­вал вър­ху мене, аз мо­га или не да из­вър­ша нещо, но за това, да­ли има са­мо та­ки­ва мотиви, ко­ито дейс­т­ву­ват с при­ну­ди­тел­на необходимост. Когато, да речем, аз тряб­ва да ис­кам нещо, при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва на­пъл­но ми е безразлично, да­ли аз съ­що ще мо­га да го извърша. Когато по­ра­ди моя ха­рак­тер и по­ра­ди ца­ру­ва­щи­те в окол­на­та сре­да об­с­то­ятел­с­т­ва ми се нат­рап­ва един мотив, кой­то за мо­ето мис­ле­не се оказ­ва неразумен, то­га­ва тряб­ва да се радвам, ако не мо­га да из­вър­ша това, ко­ето искам.

Не е важно, да­ли мо­га да из­пъл­ня ед­но взе­то решение, а важ­но­то е как се ражда решението в мене.

Това, ко­ето раз­ли­ча­ва чо­ве­ка от всич­ки дру­ги ор­га­ни­чес­ки същества, то ле­жи в не­го­во­то ра­зум­но мислене. Не се при­до­би­ва нищо, ко­га­то за изяс­ня­ва­не на по­ня­ти­ето на сво­бо­да­та за дейнос­т­та на чо­ве­ка се тър­сят ана­ло­гии в жи­во­тин­с­ко­то царство. Съвременната ес­тес­т­ве­на на­ука оби­ча та­ки­ва аналогии. И ко­га­то ус­пя­ва да на­ме­ри у жи­вот­ни­те не­що по­доб­но на чо­веш­ко­то поведение, тя вярва, че е за­сег­на­та на­й-­важ­ния въп­рос на на­ука­та за човека. До как­ви не­до­ра­зу­ме­ния во­ди то­ва мнение, по­каз­ва нап­ри­мер кни­га­та „Илюзията за сво­бо­да­та на волята“ от П.Ре, 1885 г.,кой­то /стр.5/ каз­ва след­но­то вър­ху свободата: „Че на нас ни се струва, че дви­же­ни­ето на ка­мъ­ка е необходимо, а во­ля­та на ма­га­ре­то не е необходима, то­ва е лес­но обяснимо. Причините, ко­ито дви­жат ка­мъ­ка са вън и са видими. Обаче причините, по си­ла­та на ко­ито ма­га­ре­то про­явя­ва сво­ята воля, са вът­ре и невидими: меж­ду нас и мяс­то­то на тях­но­то дейс­т­вие се на­ми­ра че­ре­па на магарето…

Ние не виж­да­ме при­чин­на­та обус­ло­ве­ност и за­то­ва мислим, че тя не съществува. Обяснява се, че во­ля­та е при­чи­на за вър­те­не­то на магарето, но че са­ма­та тя не е обусловена, че тя е ед­но аб­со­лют­но начало“. Следователно и тук прос­то се пре­мъл­ча­ват оне­зи дейс­т­вия на човека, при ко­ито той има съз­на­ние за при­чи­ни­те на сво­ята деятелност, за­що­то Ре обяснява: „Между нас и мяс­то­то на тях­на­та дейност се на­ми­ра че­ре­път на магарето“. Че има дейс­т­вия не на магарето, но та­ки­ва на човека, при ко­ито меж­ду нас и дейс­т­ви­ето стои осъзнатият мотив, за това, спо­ред гор­ни­те думи, П.Ре ня­ма ни­как­во предчувствие. Той до­каз­ва то­ва ня­кол­ко стра­ни­ци по­-на­та­тък още и с думите: „Ние не въз­п­ри­ема­ме причините, чрез ко­ито е обус­ло­ве­на волята, и за­то­ва мислим, че тя не е обус­ло­ве­на причинно“.

Считам, че те­зи при­ме­ри са достатъчни, за да докажат, че мно­зи­на се бо­рят про­тив свободата, без да знаят, как­во всъщ­ност е сво­бо­да.

Че ед­но действие, за ко­ето дейс­т­ву­ва­щи­ят не знае за­що го върши, не мо­же да бъ­де свободно, то­ва от са­мо се­бе си се разбира. Обаче как стои въп­ро­сът с ед­на та­ко­ва действие, за чий­то при­чи­ни той има съзнание? Това ни до­веж­да до въпроса: Какъв е про­из­хо­дът и зна­че­ни­ето на мисленето? Защото без поз­на­ни­ето на мис­ли­тел­на­та де­ятел­ност на душата, не е въз­мож­но да има­ме по­ня­тие за зна­ни­ето вър­ху нещо, сле­до­ва­тел­но и вър­ху ед­но действие. Когато познаем, как­во зна­чи въ­об­ще мислене, то­га­ва ще ни бъ­де лес­но да си изясним, как­ва ро­ля иг­рае мис­ле­не­то при чо­веш­ка­та дейност. „Едва мис­ле­не­то прев­ръ­ща душата, с как­ва­то са на­да­ре­ни и животните, в дух“, с пра­во каз­ва Хегел. Ето за­що мис­ле­не­то ще пре­да­де своя осо­бен от­пе­ча­тък и на чо­веш­ка­та деятелност.

Съвсем не тряб­ва да се твърди, че всич­ки на­ши дейс­т­вия про­из­ти­чат от трез­во­то об­мис­ля­не на на­шия ум. Далеч от ме­не ми­съл­та да счи­там за чо­веш­ки в на­й-­вис­шия сми­съл са­мо оне­зи действия, ко­ито про­из­ти­чат от от­в­ле­че­но­то разсъждение. Обаче вед­на­га щом на­ша­та дейност се из­ди­га над об­лас­т­та на за­до­во­ля­ва­не­то на чис­то жи­во­тин­с­ки­те желания, на­ши­те мо­ти­ви са ви­на­ги про­ник­на­ти от мисли. Любов, страдание, пат­ри­оти­зъм са пру­жи­ни на дейността, ко­ито съв­сем не се пок­ри­ват със сту­де­ни­те по­ня­тия на ума. Казва се: Тук сърцето, чув­с­т­ва­та вли­зат с сво­ето право. Обаче сър­це­то и чув­с­т­ва­та не съз­да­ват мо­ти­ви­те на дейността. Те ги пред­по­ла­гат и ги при­емат в сво­ята област. В мо­ето сър­це се по­раж­да състрадание, ко­га­то в мо­ето съз­на­ние се по­явя­ва пред­с­та­ва­та за ед­но ли­це съ­буж­да­що състрадание. Пътят за сър­це­то ми­на­ва през главата. От то­ва не пра­ви ни­как­во из­к­лю­че­ние и любовта. Когато не е са­мо про­ява на по­ло­вия инстинкт, тя по­чи­ва на представите, ко­ито ние си със­та­вя­ме за оби­ча­но­то същество. И кол­ко­то по­-­иде­алис­тич­ни са те­зи представи, тол­ко­ва по­-­ощас­т­ли­вя­ва­ща е любовта. И тук ми­съл­та е ба­ща на чувството. Казва се: Любовта пра­ви лю­бе­щия сляп за сла­бос­ти­те на възлюбения. Обаче въп­ро­сът мо­же да се схва­ща и об­рат­но и да се твърди: Любовта от­ва­ря очи­те на лю­бе­щия за ка­чес­т­ва­та на възлюбения. Мнозина ми­на­ват пок­рай те­зи качества, без да  ги подозират. Един ги виж­да и имен­но за­то­ва в ду­ша­та му се съ­буж­да любовта. Какво и сто­рил той? Нищо дру­го ос­вен това, че си е със­та­вил пред­с­та­ви за онова, за ко­ето сто­ти­ци дру­ги ня­мат никаква. Те ня­мат любовта, за­що­то ни лип­с­ва представата.

Можем да взе­мем не­ща­та как­то искаме: все по­-­яс­но тряб­ва да стане, че въп­ро­сът за съ­щи­на­та на чо­веш­ка­та дейност пред­по­ла­га дру­гия за про­из­хо­да на чо­веш­ко­то мислене.