Свободното придвижване на хора в рамките на ЕС поставя пред правителствата на държавите-членки въпроси на сигурността, тъй като те вече не охраняват вътрешните граници на ЕС. За сметка на това трябва да се въведат допълнителни мерки за сигурност по външните граници на ЕС. А тъй като от свободата на придвижване в границите на ЕС се възползват и престъпниците, националните полицейски служби и органите на съдебната власт трябва да работят заедно, за да се борят с трансграничната престъпност.
Една от най-важните промени, която улесни пътуващите в Европейския съюз, настъпи през 1985 г., когато правителствата на Белгия, Франция, Германия, Люксембург и Нидерландия подписват споразумение в малкото погранично люксембургско градче Шенген. Чрез него те постигат договореност да премахнат по общите си граници всички проверки на хора, независимо от националността им, да съгласуват контрола по границите си с държавите извън ЕС и да въведат обща визова политика. По този начин те създават зона без вътрешни граници, известна като Шенгенската зона.
Днес Шенгенското споразумение и произтичащите от него актове на вторичното законодателство са неразделна част от договорите на ЕС, а Шенгенската зона постепенно се разширява. Към 2006 г. 13 държави от ЕС (Австрия, Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Италия, Люксембург, Нидерландия, Португалия, Испания и Швеция) заедно с Исландия и Норвегия, които не са държави-членки, изцяло прилагат шенгенските правила.
Когато през 2004 г. десет нови държави се присъединяват към ЕС, те получават срок от седем години, за да изпълнят критериите за членство в Шенгенската зона.