Предначертаното от Небесния Отец е подарило на човечеството големи възможности. Но осъществиха ли се тези възможности в действителност? Съвпада ли божественото предначертание с човешкото изпълнение в реалната история?
Все още не – това може да го твърдим предварително. И нещата не са само в това, че в осъществяването на предначертаното може да се намесва невярно изтълкуваната от хората свобода, но и в това, че развиващият се процес не веднага намира въплъщение в своята висша форма, изразяваща в пълна степен дълбоката същност на този процес.
Не е изключение в този смисъл развитието на човешкия род, в неговата история. Наистина какво е това „история“? Този термин, във всяко от своите значения, подразбира достатъчно дълъг път: последователно и свързано повествование, излагащо някакви събития или самия ход от разнообразни събития, подреждащи се в причинен и временен ред и образуващи едни или други етапи в развитието на хората и прогреса на обществото.
Но какво при това се развива? Самите хора? Или само отделните техни способности? И справедливо ли е да говорим за обществено историческия прогрес, а не за безизходния кръговрат на битието на хората и тъпченето на място?
От каквато и гледна точка да се вгледаме в историята на човечеството, както би било очевидно, се проследява определен прогрес. Филогенезата на човека, както и неговата онтогенеза), демонстрират гигантска дистанция от наивния дивак до рафинирания интелектуалец, от каменното оръжие до съвременния завод-автомат. Само че очевидното още не значи понятно. Дори без уговорки да признаем наличието на прогрес в човешката история (а историята, както личи от самата й същност, има и прогрес) ние не можем да минем заобикаляйки всички тези въпроси: прогрес на какво се явява историята, в каква степен и форма? Какви нива и етапи са длъжни да служат за координати на прогреса?
Следователно, за да разберем вътрешната същност и характер на историята като цяло, трябва да я разгледаме детайлно, фиксирайки нейното направление, ритъм и възникващите в нея формообразувания. Ето защо мислителите от различните епохи толкова много внимание са отделяли на проблема за периодизация на историческия процес.
Съгласно една от тези периодизации, в миналото доста разпространена история представяща се чрез последователната смяна на идеи и съответно тяхното въплъщение в реалността. От тази позиция историческия процес се оказва постепенно възходящо движение на човечеството от неразумността към тържеството на Разума.
Но този подход в историята остава без отговор цял ред въпроси и затова не може да бъде удовлетворителен.
Откъде възниква разумът и защо съществува нравственост? И как те се съотнасят? Ако например нравственото начало няма отношение към разума, то историческият прогрес е прогрес само на разума, но не и на самия човек. Ако нравствеността влиза в състава на разума, то защо човечеството, натрупващо колосални знания, при все това пребивава в ужасяваща нравствена диващина? Накрая какво лежи в основата на самото историческо движение на идеи? От къде се вземат те самите и защо възниква необходимостта от техните изменения?
Достоен отговор на последния въпрос е бил даден, както е известно, от К.Маркс. Немският мислител правилно свързал възникването и развитието на идеите естествено с природната, материална основа на живота на хората. Идеите, според Маркс, в крайна сметка се определят от икономическите потребности на обществото. Затова историята трябва да се разглежда чрез призмата на борбата на икономическите интереси – борба, влечаща след себе си смяна на способа на производство на материалния живот, а следователно и смяна на икономическите обществени формации, които се явяват стъпала на стълбата на социалния прогрес и неговите показатели.
Какво успяваме да разгледаме в историята от тази гледна точка? Господството на материалните интереси досега е довеждало до нечовешки отношения в обществото – отношения към личната и към вещната зависимост. Социалният прогрес се развива сякаш зад гърба на индивидите и всъщност е бил не история на хората, а история на вещите. И говорейки по-точно – Маркс за това е абсолютно прав – цялата минала история на човечеството е била не повече от предистория. От действителен прогрес, от действителна история нямало още и помен.
Кога според Маркс ще започне тази истинска История? Само тогава, когато в хода на революционните преобразования средствата за производство на материалния живот преминат от частни ръце в ръцете на цялото общество и материалните блага станат достояние на всички и всеки. От този момент, съгласно марксистката философия, ще се зароди асоциация на свободните индивидуалности, от този момент човекът ще стъпи на пътя на цялостното и универсално развитие.
Тази изпълнена с хуманистичен патос теория за съжаление съдържа в себе си коренен недостатък, който я свежда до неизпълнението й. Тя не може да обясни, защо материалният интерес, който досега е разделял хората и не е позволявал да се развиват цялостно, изведнъж сплотява хората и им дава възможност за цялостно универсално развитие. Защо този материален интерес се превръща от частен във всеобщ? Очевидно е, че подобен род общество ще бъде не съдружие от вдъхновени творци, а общество на масово потребление и ще породи предишните проблеми и конфликти. Но ако, както това е съзнавал и самият Маркс, материалното благосъстояние се явява само условие, но не и причина за цялостното развитие на човека, то тази причина трябва да се търси във вътрешния свят на човека. И тогава цялата марксова концепция следва да се преобърне, защото в крайна сметка е отражение на превратната логика, която царствува в предисторията и която Маркс настойчиво се е стремял да отхвърли.
Затова са и са безплодни всевъзможните опити да се усъвършенствува марксовата периодизация на историята или да се надмине, оставайки на същата платформа – на разбирането на историческия процес като на развитие на материалния живот.
Да се виждат в историята такива етапи: експроприация, аграрен и индустриален етап или например биогенен и техногенен – значи да се движи само по логиката на природната необходимост, не виждайки, че същността на човека е извънприродна. Същността на нещата не се изменя и от посочването на прехода от тези етапи към по-високи стадии – „информационен“, “ноогенен“ и т.н., доколкото информацията и разума са продължение на същата линия на развиване на естествено-природните сили, нямащи отношение към същността на човека, към неговата душа, към неговото нравствено начало.
Наистина каквато и мощ да достигнат в своето развитие производството и най-новите научни технологии, те не струват нито грош, ако при това човек не се е придвижил ни на крачка напред в осмислянето на своята човечност.
А именно такава е реалната история, която теоретически възпроизвеждат приведените периодизации. В качеството на нейни персонажи хората постоянно направляват активността на външните условия на своето битие – икономически, социални, политически, не забелязвайки, че никакви революционни преобразования в сферата на техниката, промишлеността, финансовите отношения и политическите системи не засягат човека, по-точно не го променят към по-добро.
Те не променят и коренната същност на построеното от хората общество. Защото революцията и реформите, имайки за свои следствия външните промени и преустройства, не унищожават отчуждението, не премахват егоизма и култивирането на сила.
В тази връзка Висарион привежда следната образна аналогия.
„…Чрез всевъзможни концепции и всевъзможни идеологии вие сте се опитвали да промените короната на дървото, и когато ви се е отдавало някак неочаквано да я смените по новому, всички казали: „Ето, намерихме решение, сега ние ще победим.“ А дървото е едно и също, неговият закон – един и същ.
Короната отново пораснала, отново сменила очертанията си. Забравили се старите очертания. Появили се нови революционери; те пак веднага взели ножици бързо да кроят тази корона. Струвало им се, че те са намерили нова система за развитие на обществото. Но дървото било все същото. Все това същото дърво“ (октомври 1998 година, Петропавловка)
Като естествена реакция на идеологизираните подходи в периодизацията на историческия процес се явили правопротивоположни и на пръв поглед „обективни“ подходи. Така на формационната теория на К.Маркс започнала активно да противостои теорията на кръговрата на „културно-историческите типове“ или „цивилизационният“ подход към историята.
Съгласно Н.Данилевски, О.Шпенглер, Л.Гумилев и други мислители, всяка култура е обособен свят, който се развива като жив организъм, преминавайки през стадии на растеж, зрелост, стареене и умиране. Всяка култура от тази гледна точка в крайна сметка се преражда в цивилизация и тази последната е показател за това, че органичното, живо начало е отстъпило място на механичното и изкуственото. А това е смърт за дадена култура и даден етнос, при това окончателна смърт, защото тази култура и този етнос вече нямат възраждане: новата млада култура се заражда някъде на друго място и в друг народ.
Този подход е прекалено обективен. В него нищо не остава от човешката свобода и от човешкото целеполагане. Ако например у К.Маркс историята съдържа в себе си някакъв смисъл и някаква цел, то тук историята се представя като лишена от смисъл серия на несвързани една с друга, локални, самозатворени истории. За световен исторически процес, т.е. за единство на човешката история, тук няма и дума. Дори ако разпространим идеята за цикличната сменяемост на културата на общия живот на цялото човечество, като в индийските учения за „югите“, това няма да направи кръговрата на раждането, стареенето и смъртта по-малко безсмислени. „Сансарическото“ съществуване на хората няма в себе си нито цели, нито ценности, то е като бягането на катерица в кръг.
И което е най-главното, подходът към историческото формообразуване като към организми, живеещи и умиращи по природните закони, не вижда в субектите на историята – хората нищо, освен природни характеристики. Наистина, ако културата е напълно подчинена на ритъма на природата, то в човека следователно няма духовно творческо начало, което да го възвисява над законите на материята.
Този недостатък е присъщ и на переодизацията на историята по „възрастови“ основания – „детство“,“юношество,“зрелост“ и „старост“ на този или онзи народ или на неговия манталитет, в съответствие с който даденият народ извършва своите исторически деяния. Не е по силите свалянето на човешкото начало към природната особеност според тази периодизация, както и на предишната да отговори на въпроса за смисъла на човешката история.
Накрая от периодизацията на историята по смяната на „коренните раси“, т.е. видовете форми на човека, също остава да се желае нещо по-добро и то по същите причини. Човешката еволюция тук е природен процес, свързан с изменението на плътта и съответно със залеза на една коренна раса и възникването на друга се спряга все пак с природни процеси и катаклизми, земетресения, наводнения, и т. н. (като например случая с гибелта на атлантидите). Доколкото тази доктрина не познава истинската духовна същност на човека, дотолкова нейната историческа периодизация може да има смисъл само по отношение на доисторията – това е дълъг стадий, включващ палеолита, когато човекът още не е бил човек, а само мислеща плът.
Трактовката на същността на историята зависи именно от това, как се трактува човешката същност. Всички по-горе изброени концепции виждат в човека не повече от плът, имаща разум, не повече от естествено природно мислещо тяло. Затова колкото и философстващи, и хитроумни да са били произтичащите от тук интерпретациите на историята, те не могат да обяснят нито историята, нито човека изцяло: в страни остават духовните феномени, сякаш те са – нещо странично, второстепенно, не струващо внимание. Но ако погледнем истината в очите, те просто не се събират в прокрустово ложе онази философия, която се държи само на два „кита“: битие и мислене и не подозират за необходимостта от третия главен „кит“ – духовността.
Друго нещо е обяснението на Висарион. Доколкото Учителят показва именно духовността като същност на човека, дотолкова целият преминат до сега път от човечеството се представя като процес, свързан със задачата за реализация на духовното начало. Що се отнася за историческата периодизация, то при Висарион за нейна основа служи в каква мярка човечеството изпълнява заповедите и способностите, дадени от Небесния Отец; с други думи – в каква степен човечеството се движи по предначертания Път и става единно Семейство на истински хора.
И тогава е ясно: има минала предистория (царство на егоистичния разум, необходимост, материален интерес, отчуждение, сила), а има и бъдеща История (Царство на Любовта, Свободата, Творчеството, Душата). Тогава е ясно и това, че така нареченият цивилизационен подход се отнася до анализа на предисторията: в царството на силата рано или късно силата пресъхва и отстъпва място на друга сила; ето защо няма вечен живот у култури, опиращи се на силата, защото те се показват не като културни явления, а като реалии на животинския свят. И затова човечеството досега се е движело по затворен кръг, а по-точно от нулата постоянно и все повече в страната на минуса, а не на плюса.
Накратко казано, прави се очевиден фактът, че възгледът на Висарион-Христос върху историята е критически синтез и диалектическо снемане на всички предишни нейни периодизации. Те се оказали само слепени с царството на силата. И значи всичко, което хората досега са свършили и всичко, което с тях е ставало, е било не повече от предистория, нетвърди младенчески крачки, нелека школа, подготвителен етап и само преддверие на истинското човешко развитие. Независимо от отделните импулси на духовно проявление, човечеството в значителна степен оставало „диво“, невъзпитано, така че да се говори за някакъв „прогрес“ засега още е много рано.
Истинският прогрес ще се почувствува само тогава, когато хората започнат по истински да разкриват и да даряват един на друг своите духовни богатства. Тогава ще започне истинското отчитане на човешката История; тогава ще настъпи онова Царство на Душите, което досега се е скривало под образното име Божие Царство.