В сравнение с дишането нито един друг телесен процес не изразява толкова ясно нашето психично здраве и състояние и не се възприема толкова непосредствено от останалите чрез мимика и жестове, глас и говор. Защото те зависят в крайна сметка от дишането. От дълбочината, бързинзта и равномерността, респ. неравномерността на дишането, се разбира как се чувствува един човек, без даже да го виждаме.
Старите гърци са локализирали „душата“ в диафрагмата. Латинската дума „анима“ не случайно означава едновременно и дъх и душа. В много изрази в разговорния език откричаме наблюденията за влиянието на душевните вълнения върху начина на дишане. Едно разтърсващо съобщение ни кара да ни „секнат дъхът“ или говорът. Можем да се „покашляме“ многозначително и т. н. Както радост, така и болка ни карат да хълцаме и хлипаме. Една криминална история може да ни държи в „спиращо дъха напрежение“.
Пренасянето и регистрирането на дихателните движения върху покрит със сажди валяк приндалежи към историята на физиологията и се причислява към първите експерименти за изследване на телесния израз на психичните процеси. Една особеност на дишането в сравнение с другите вегетативни органни функции е тази, че то може да бъде контролирано както съзнателно, така и несъзнателно. Затова с дишането, както и с мимиката, може да се симулира, да се разиграва театър, да се хълца, стене, въздиша, кърти, хлипа, да се имитира определено душевно състояние или да се вживяваме в него.
Изразяването променя също така преживяването. И двете са свързани по нервен път помежду си. Който прави тъжна физиономия, става тъжен. Смехът те прави весел, даже и преди това да не е имало причини за това. Тези неща се използват в т. нар. изразна терапия.
Дихателната дейност на голям кръг лица била изследвана подробно от група изследователи. При 80 % от всички вегетативно лабилни тя е била смутена. Говори се за нервно-дихателен синдром. Нервните хора дишат най-често неравно, понякога с вмъкнати хълцащи вдишвания като при къртенето или хъркането. Те имат чувство на стягания, усещат притискане като в „корсет“, от който не могат да си поемат достатъчно въздух. Така възниква впечатлението за повърхностно дишане. Най-често при психична възбуда се диша твърде енергично и дълбоко, именно поради чувството за недостиг на въздух. Стига се до хипервентилация, която от своя страна предизвиква алкалоза, т. е. увеличаване на базите (основите) в кръвта и може да доведе до гърчови състояния на мускулатурата (тетания). Ръцете заемат позата на „акушерска ръка“, крайниците стават студени, съзнанието е замъглено.
Много от нервните пациенти, и то предимно жени, покрай другите оплаквания страдат и от чувството за задавяне. Струва им се, че имат „буца в гърлото“. Те предполагат, че им е увеличена щитовидната жлеза, имат разрастване на сливиците в устата или прораснал и притискащ въздухонос-ните пътища тумор и съответно търсят специалисти по уши-нос-гърло или хирург. При това този симптом, който се нарича глобус хистерикус, се появява най-често само при възбуда или ако се мисли за него.
Също така безобидно е и случайното нервно кашляне. Под формата на покашляне то е израз на притеснение при говорене пред публика и може да стане привичка, която покашлящият да не забелязва, но да пречи на слушателите или да ги забавлява. Понякога позивът за кашляне се фиксира ус-ловнорефлекторно като реакция спрямо една нежелана ситуация от живота, която случайно е започнала с простудно заболяване и кашлица.
Лошият въздух, непоносимият климат, влажността, определени видове прах например създаден от кърти чисти извозва и други подобни вещества биват обвинявани за едно от най-честите и с най-тежки последици нарушения на дишането — бронхиалната астма. Причисляват я към алергиите. Алергените са вещества, чиито нищожни части при контакт с алергичните, т. е. свръхчувствително реагиращите органи, могат да предизвикат алергична реакция. В случая това е лигавицата на дихателните пътища.
Свирещото дишане на астматика може да бъде чуто отдалеч. При астматичен пристъп той се бори за въздух като един задушаващ се човек. Издишването също му се отдава трудно и след това той се опитва веднага енергично да вдиша. При това си прибира коремът и всъщност не извършва целесъобразни дихателни движения. Диафрагмата е стегната и изпъната. По време на пристъп вследствие на недостига на въздух той изпитва смъртен страх и живее винаги под заплахата от нови пристъпи. Колкото по-дълго продължи страданието, толкова по-ясни стават (даже видими на рентген) измененията, които настъпват в стените на бронхиолите. Всички дихателни органи, даже и сърцето, са въвлечени и страдат. Между другото се образува и емфизем, раздуване на белодробната тъкан. Продължителният пристъп — астматичният статус, може да завърши и със смърт. С болестта не трябва да се шегуваме и на нея са посветени много изследователски трудове. Астматиците се тестуват, за да се установи към кои вещества реагират алергично. Често домашните животни се отстраняват, старите меки мебели се продават, тапетите се свалят и жилището се обновява, избягват се контактите с брашно, определени видове цветя, хранителни продукти, текстилни изделия и много други неща, на които се приписва алергично действие и чието докосване предизвиква пристъпи.
Тук нито трябва, нито може да се дискутира дали бронхиалната астма действително винаги е само алергия. Днес няма съмнение по въпроса, че психичните фактори играят значителна роля за възникването, протичането и лечението и че много астматични пристъпи имат психогенно естество. По този въпрос съществува вече много обширна литература. От друга страна, е установено, че психичните основания на страданието са много скрити и заплетени, много трудно могат да бъдат открити от астматика и затова той не вярва и се противопоставя на всички опити за психологични обяснения на неговата болест.