По време на царуването на Соломон Господ му се яви два пъти с думи на одобрение и съвет: в нощното видение в Гавеон, когато обещанието за мъдрост, богатство и слава бе съпроводено от съвет за смирение и послушание; и след посвещаването на храма, когато още веднъж бе призован към вярност. Дадените на Соломон съвети бяха ясни, обещанията – чудни. Въпреки това за този, който по обстоятелства, по характер и по живот изглеждаше съвсем подходящ да поеме отговорността и да изпълни Божиите очаквания, е записано: “Но Той не опази онова, което Господ заповяда”. “… Понеже сърцето му се отвърна от Господа израилевия Бог, Който му се яви два пъти и му заповяда за това нещо да не отива никак след други богове”. Толкова голямо бе Соломоновото отстъпничество, толкова закоравяло бе сърцето му в престъпления, че положението му изглеждаше почти безнадеждно.
Соломон пренебрегна радостта от общуването с Бога и намери удовлетворение в плътски наслади. Той пише за това свое преживяване.: “Направих си големи работи, съградих си къщи; насадих си лозя… Придобих слуги и слугини… Събрах си и сребро, и злато и особените скъпоценности на царете и на областите. Набавих си певци и певици и насладите на човешките чада – наложници твърде много. Така станах велик и уголемих се повече от всички, които са били преди мене в Ерусалим… И от всичко, което пожелаха очите ми, нищо не им отрекох. Не спрях сърцето си от никаква веселба, защото сърцето ми се радваше във всичките ми трудове… Тогава разгледах всичките дела, които бяха извършили ръцете ми, и труда, в който бях се трудил. И ето, всичко беше суета и гонене на вятъра, и нямаше полза под слънцето. И обърнах се да разгледам мъдростта и лудостта, и безумието, защото що може да стори човек, който е дошъл подир царя относно това, което е вече сторено?… Затова намразих живота… намразих още и всичкия си труд, в който съм се трудил под слънцето”.
От горчив опит Соломон разбра празнотата на един живот, търсещ най-висшето благо в земните неща. Той издигна олтари на езически богове, но единственото, което научи, бе колко безсмислени са техните обещания за душевен покой. Ден и нощ бе угнетяван от мрачни и тъжни мисли. Нямаше повече радост в живота или душевен покой, а бъдещето му изглеждаше мрачно и изпълнено с отчаяние.
И все пак Господ не го изостави. С укоряващи вести и със строги наказания Той се стремеше да му помогне да осъзнае греховността на живота си. Оттегли от него закрилата Си и допусна противници да тормозят и отслабват царството. “… Господ подигна противник на Соломона, едомеца Адад… Бог му подигна и друг противник, Резона Еелиадевия син, който… досаждаше на Израиля, като царуваше над Сирия. Също и Еровоам… Соломонов слуга… и той дигна ръка против царя”.
Най-накрая чрез един пророк Господ предаде на Соломон заплашителна вест: “Понеже това е сторено от тебе и ти не опази завета Ми и повеленията, които ти заповядах, непременно ще откъсна царството от тебе и ще го дам на слугите ти. Но заради баща ти Давида в твоите дни няма да направя това. От ръката на сина ти ще го откъсна”.
Произнесената над него и над дома му присъда сякаш го събуди от сън и с угризения на съвестта започна да вижда глупостта си в истинската й светлина. С покрусен дух, с отслабени ум и тяло той отдръпна уморената си и жадна душа от счупените земни съдове, за да пие още веднъж от извора на живота. От дълго време го измъчваше страхът от погубване, причинено от неспособността му да изостави глупостта. Но сега в дадената вест видя лъч светлина. Бог не го бе отсякъл напълно и все още бе готов да го избави от по-жестокото от гроба робство, от което нямаше сила да се освободи.
Соломон с благодарност призна силата, любовта и добротата на Този, Който стои по-високо от всички. С покаяние започна да осмисля действията си, довели до падането му от издигнатия престол на чистотата и светостта. Не можеше да се надява, че разрушителните последици от греха ще го отминат. Не успя да се отърси от спомените за покварения живот, който бе водил, но с искрен копнеж започна да убеждава други да не тръгват по пътя на неговата глупост. Смирено изповядваше грешките си и издигаше глас на предупреждение да не би и други да бъдат повлияни от злото в начина си на живот и след това погубени.
Истински покаялият се човек не изличава от спомените си своите отминали грехове. След като получи душевен мир, не става безразличен към извършените грешки. Той мисли за онези, които е въвел в зло с поведението си и се опитва по всякакъв възможен начин да ги върне в пътя на истината. Колкото по-ясна е озарилата го светлина, толкова по-силно е желанието му да постави нозете на други хора в правия път. Не се отнася лекомислено към безпътния си живот, като омаловажава слабостите си, а изпраща сигнала за опасност, за да бъдат предупредени и другите.
Соломон призна, че “сърцето на човешките чада е пълно със зло”. На друго място заявява: “Понеже присъдата против нечестивото дело не се изпълнява скоро, затова сърцето на човешките чада е всецяло предадено да струва зло. Ако и грешникът да струва зло сто пъти и да дългоденства, пак аз това зная, че ще бъде добре на ония, които се боят от Бога, които се боят пред Него. А на нечестивия не ще бъде добре. Нито ще се продължат дните му, които ще бъдат като сянка, защото той не се бои пред Бога.”
Вдъхновен от Божия Дух, царят записа за следващите поколения историята на пропилените си години, като даде и урок на предупреждение. Така, въпреки че народът му ожъна посятото семе в жетва на зло, животът на Соломон не бе напълно пропилян. По-късно той със смирение и кротост “поучаваше людете на знание, а най-вече измисляше и издирваше, и нареждаше много притчи”. Стараеше се “да намери угодни думи и това, което бе с правота написано, думи на истина. Думите на мъдрите са като остени; и като заковани гвоздеи са думите на събирачите на изреченията, дадени от единия пастир. А колкото за нещо повече от това, сине мой, приеми увещание”.
“Нека чуем края на цялото слово – писа той. – Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека. Защото относно всяко скрито нещо Бог ще докара на съд всяко дело. Било то добро или зло”.
По-късните писания на Соломон разкриват, че колкото повече си е давал сметка за нечестието на своя живот, толкова повече внимание е отделял на съветите към младите да не би да се заблудят и да изгубят най-скъпите небесни дарове. С мъка и срам изповяда, че в разцвета на силите си, когато би трябвало да приеме Бог за своя утеха, подкрепа и живот, се бе отвърнал от небесната светлина и Божията мъдрост и бе поставил идолопоклонството на мястото на служенето на Йехова. И сега, научил от тъжните си преживявания безсмислието на такъв живот, желанието му бе да предпази други от горчивите си разочарования.
С трогателен патос писа за предимствата и отговорностите на младежите, служители на Бога: “Наистина светлината е сладка и приятно е на очите да гледат слънцето. Да! ако и да живее човек много години, нека се весели през всички тях, но нека си спомня и за дните на тъмнината, защото ще бъдат много. Все, що иде, е суета. Весели се, младежо, в младостта си и нека те радва сърцето ти в дните на младостта ти, и ходи по пътищата на сърцето си и според каквото гледат очите ти! Но знай, че за всичко това Бог ще те доведе на съд. Затова отмахни от сърцето си досадата и отдалечи от плътта си всичко, що докарва неволя; защото младостта и юношеството са суета”.
“И помни Създателя си в дните на младостта си, преди да дойдат дните на злото и стигнат годините, когато ще речеш: Нямам наслада от тях; преди да се помрачи слънцето и светлината, луната и звездите и да се върнат облаците подир дъжда, когато стражите на къщата ще треперят и силните мъже ще се прегърбят. И ония, които мелят, ще престанат, защото намаляха. И на тия, които гледат през прозорците, ще се стъмни. Когато вратите ще се затворят при пътя, като отслабне гласът на мелницата; и при гласа на птицата ще стане човек. И всичките звукове на песента ще отслабнат. Още когато ще се боят от всичко, що е високо, и ще треперят в пътя. Когато бадемът се разцъфти и скакалецът натегне и всяка охота изчезне; защото човек отива във вечния си дом и жалеещите обикалят улиците. Преди да се скъса сребърната верижка и да се счупи златната чаша или се строши стомната при извора, или се счупи колелото над кладенеца и се върне пръстта в земята, както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал”.
Животът на Соломон е предупреждение не само за младежите, но и за хората в зряла възраст, както и за онези, които слизат по житейския хълм надолу към залязващото слънце. Виждаме и чуваме за неувереността на младостта – младежите се люшкат между правда и неправда и потокът от зли страсти се оказва прекалено силен за тях. При зрелите хора не наблюдаваме тази нестабилност и липса на вярност; обикновено очакваме, че характерът е укрепнал и принципите – дълбоко вкоренени. Но това не винаги е така. Когато трябваше да бъде по характер силен като дъб, Соломон загуби твърдостта си и се поддаде на силата на изкушението. Точно тогава, когато трябваше да бъде най-голяма, силата му се оказа най-малка.
От такива примери би трябвало да научим, че и млади, и стари могат да бъдат в безопасност само ако бдят и се молят. Човешката сигурност не е във високи постове и големи привилегии. Човек може в продължение на много години да е имал истински християнски живот, но въпреки това ще бъде нападан от Сатана. Дори мъдрият и могъщ Соломон бе победен в битката с вътрешния грях и външните изкушения. Неговият неуспех ни учи, че каквито и да са интелектуалните качества на човек и колкото и вярно да е служил на Бога в миналото, никога не може да се уповава на своята мъдрост и почтеност.
Във всяко поколение и във всяка държава истинските основа и образец за оформянето на характера са едни и същи. Божественият закон – “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце… и ближния си както себе си”, този велик принцип, изявен в характера и живота на нашия Спасител, е единствената сигурна основа, единственият сигурен наставник. “А мъдрост и знание ще бъдат утвърждение на времената ти и спасителна сила…” Това са мъдростта и познанието, които само Божието слово може да даде.
И сега са верни изречените към Израил думи, апелиращи за спазване на Божиите заповеди. “… това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената…” Послушанието е единственото защитно средство за запазване на верността, на моралната чистота в дома, на благоденствието на обществото и на стабилността на народа. Сред объркаността, опасностите и конфликтите на живота най-сигурното правило е да вършим нареденото от Бога. “Повеленията Господни са прави” и “който прави това, няма да се поклати довека”.
Всички, които се вслушат в предупреждението на Соломоновото падение ще избягват първия допир с греховете, що го победиха. Само послушание към изискванията на Небето може да предпази всеки от отстъпление. Бог е дал на човека голяма светлина и много благословения, но ако те не бъдат приети, не сме осигурени срещу непокорството и отстъпление. Когато хората, издигнати от Бога на високи позиции, Го изоставят заради своята човешка мъдрост, светлината им се превръща в тъмнина. Поверените им способности стават капан за другите.
Докато конфликтът не завърши, винаги ще има хора, които ще изоставят Бога. Сатана така ще подрежда обстоятелствата, че ако не сме пазени от Божията сила, те почти неусетно ще отслабят защитните сили на душата. На всяка стъпка трябва да се питаме: “Това ли е Господният път?” До края на живота си ще имаме нужда решително да контролираме чувствата и страстите си. Нито за миг не можем да бъдем в сигурност, ако не се уповаваме на Бога и на живота, скрит в Христос. Бдителността и молитвата са стражите на нашата чистота.
Всички, които отидат в Божия град, ще влязат през тясната врата, т.е. с мъчителни усилия; защото “в него никак няма да влезе нещо нечисто”. Съгрешилите обаче не бива да се отчайват. Възрастни хора, някога почетени от Бога, може да са омърсили душите си, като са пожертвали добродетелта на олтара на сластолюбието, но ако се покаят, изоставят греха и се обърнат към Бога, за тях все още има надежда. Този, който заявява: “Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота”, отправя и поканата: “Нека остави нечестивият пътя си и неправедният помислите си, нека се обърне към Господа и той ще се смили за него, и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро”. Бог мрази греха, но обича грешника. “Аз ще изцеля отстъплението им – казва Господ, – ще ги възлюбя доброволно”.
Покаянието на Соломон бе искрено, но причинената от безчестния му пример вреда не можеше да бъде премахната. По времето на неговото отстъпление в царството му имаше хора, които останаха верни на призванието си и поддържаха чистота и вярност. Но мнозина тръгнаха в погрешен път. Каещият се цар не можа лесно да възпре силите на злото, активизирани от въвеждането на идолопоклонство и светски обичаи. Влиянието му за добро бе силно отслабено. Мнозина се колебаеха да се доверят напълно на ръководството му. Макар че изповяда греха си и за полза на всички поколения написа доклад на своята глупост и покаянието, той никога не можеше да се надява, че ще премахне пагубното влияние от погрешните си постъпки. Подведени от отстъплението му, мнозина продължиха да вършат зло и само зло. Пътят надолу на мнозина последвали го управници започна от печалното влияние на Соломон, злоупотребил с дадените му от Бога сили.
От тъжното размишление върху безчестния си живот Соломон бе принуден да заяви с болка: “Мъдростта струва повече от военните оръжия”. “Има зло, което видях под слънцето – погрешка, като че ли произхождаща от владетеля, и това е, че безумният се поставя на висок чин…” “Умрели мухи правят мирото на мировареца да вони и да кипи; така и малко безумие покваря онзи, който е уважаван за мъдрост и чест”.
Най-големият от всички дадени ни чрез Соломоновия живот уроци е да знаем колко голямо е влиянието ни за вършене на добро или зло. Колкото и малка да е нашата сфера на влияние, то е за благословение или за проклятие и вън от нашето знание и контрол се отразява върху другите за добро или за зло. Влиянието ни може да е изпълнено с мрака на недоволството и себелюбието, да е отровено от някой подхранван грях или пък да е даващата живот сила на вярата, насърчението и надеждата и да е подсладено от аромата на любовта. Едно е сигурно, то винаги ще подтиква към добро или към зло.
Ужасна е мисълта, че влиянието ни може да е дъх на смърт и все пак това е напълно възможно. Кой може да изчисли загубата, когато дори една душа е подведена и лишена от вечното блаженство! И все пак една наша безразсъдна дума може да повлияе толкова силно върху живота на човек, че да се окаже фатална за душата му. Едничък недостатък в характера ни може да отблъсне много хора от Христос.
Жетвата се умножава, когато посятото семе даде плод и после се засее отново. Този закон важи и в отношенията ни с хората. Всяка постъпка, всяка дума е семе, което ще даде плод. Всяко наше действие на загриженост, послушание или себеотрицание ще окаже влияние на други, а чрез тях и на други. И така, всяка постъпка на завист, злоба и разединение е семе, което ще поникне в “горчив корен” и ще отрови мнозина. А колко повече хора ще бъдат отровени от мнозината! Така сеенето на добро или зло има сила не само за сегашното време, но и за вечността.