Подбуда кън знаието

„В гър­ди­те ми жи­ве­ят две души,

Една  от дру­га­та стре­ми се да се отдели,

Едната се пре­вър­з­ва здра­во о света,

Обзета от гру­ба жаж­да за наслада,

А дру­га­та се мощ­но от пра­ха из­ди­га

В по­лет към ви­си­ни­те на духа“.

/Фауст І, 1112 -1117./

С те­зи ду­ми Гьоте из­ра­зя­ва ед­на чер­та на чо­веш­кия характер, дъл­бо­ко за­лег­на­ла в не­го­ва­та природа. Човекът не е ед­но един­но ор­га­ни­зи­ра­но същество. Той пос­то­ян­но же­лае по­ве­че от това, ко­ето све­тът доб­ро­вол­но му дава. Природата е съз­да­ла у нас нужди. Между тях има такива, чи­ето за­до­во­ля­ва­не тя пре­дос­та­вя на на­ша­та соб­с­т­ве­на дейност. Изобилни са даровете, с ко­ито тя ни е надарила, оба­че още по­-­изо­бил­ни са на­ши­те желания. Изглежда, че сме ро­де­ни да бъ­дем веч­но недоволни. На- шият стре­меж към поз­на­ние е са­мо един осо­бен слу­чай на та­зи незадоволеност. Ние гле­да­ме ед­но дър­во два пъти. Единият път виж­да­ме не­го­ви­те кло­ни в покой, дру­ги­ят път в движение. Ние не се за­до­во­ля­ва­ме с то­ва наблюдение. Защо еди­ни­ят път дър­во­то ни се пред­с­та­вя спокойно, а дру­ги­ят път в движение? Така се за­пит­ва­ме ние. Всеки пог­лед в при­ро­да­та по­раж­да в нас мно­жес­т­во въпроси. С вся­ко явление, ко­ето срещаме, ни се да­ва ед­на задача. Всяко из­жи­вя­ва­не ста­ва за нас ед­на загадка. Виждаме как от ед­но яй­це се раж­да същество, по­доб­но на майка- та-животно, ние се пи­та­ме за при­чи­на­та на та­зи прилика. Наблюдаваме у ед­но жи­во съ­щес­т­во рас­теж и раз­ви­тие до оп­ре­де­ле­на степен: ние търсим, кои са ус­ло­ви­ята за та­зи опитност. Навсякъде тър­сим това, ко­ето на­ри­ча­ме обяснение на фактите. Излишъкът на това, ко­ето тър­сим в нещата, оно­ва в повече, ко­ето е над да­де­но­то ни не­пос­ред­с­т­ве­но в тях, раз­де­ля ця­ло­то ни съ­щес­т­во на две час­ти­,ние осъз­на­ва­ме на­ша­та про­ти­во­пос­та­ве­ност спря­мо света. Пред све­та ние зас­та­ва­ме са­мос­то­ятел­но същество. Вселената ни се явя­ва противоположности: Азът и светът.

Тази раз­де­ля­ща сте­на меж­ду нас и све­та из­ди­га­ме ние, щом в нас проб­лес­на съзнанието. Обаче ние ни­ко­га не из­губ­ва­ме чувството, че въп­ре­ки то­ва при­над­ле­жим на света, че има ед­на връзка, ко­ято ни свър­з­ва с него, че не сме ед­но съ­щес­т­во из­вън вселената, а вът­ре в нея.

Това чув­с­т­во по­раж­да стре­ме­жа да пре­одо­ле­ем противоположността, да хвър­лим мост над нея. И в пре­одо­ля­ва­не­то на та­зи про­ти­во­по­лож­ност се със­тои в край­на смет­ка це­ли­ят ду­хо­вен стре­меж на човечеството. Историята на ду­хов­ния жи­вот е ед­но неп­рес­тан­но тър­се­не на един­с­т­во­то меж­ду нас и света. Религията, из­кус­т­во­то и на­ука­та ед­нак­во прес­лед­ват та­зи цел. Религиозно вяр­ва­щи­ят тър­си в да­де­но­то му от Бога от­к­ро­ве­ние раз­ре­ше­ни­ето на ми­ро­ва­та загадка, ко­ято не­го­ви­ят аз, не­до­во­лен са­мо със све­та на яв­ле­ни­ята му поставя. Художникът се стре­ми да из­ра­зи в ма­те­ри­ята иде­ите на своя аз, за да при­ми­ри това, ко­ето жи­вее в него, с външ­ния свят. И той съ­що се чув­с­т­ву­ва не­до­во­лен са­мо от све­та на яв­ле­ни­ята и се стре­ми да да­де фор­ма в не­го на оно­ва повече, ко­ето не­го­ви­ят аз, над­х­вър­ляй­ки то­зи свят, крие в се­бе си. Мислителят тър­си за­ко­ни­те на явленията, стре­ми се да про­ник­не с ми­съл­та това, ко­ето из­пит­ва наб­лю­да­вай­ки света. Само ко­га­то от съдържанието на света сме напра- вили съдържание на нашите мисли, ед­ва то­га­ва на­ми­ра­ме от­но­во връзката, от ко­ято се бях­ме от­де­ли­ли ние самите. По-нататък ще видим, че та­зи цел се пос­ти­га само, ко­га­то за­да­ча­та на на­уч­ния из­с­ле­до­ва­тел се схва­ща не­съм­не­но мно­го по-дълбоко, от­кол­ко­то то­ва чес­то пъ­ти става. Цялото отношение, ко­ето тук обрисувах, ни се явя­ва в ед­но све­тов­но ис­то­ри­чес­ко явление: в про­ти­во­по­лож­нос­т­та на един­но­то схва­ща­не на све­та или монизма и на те­ори­ята на два­та свя­та или на дуализма. Дуализмът на­соч­ва сво­ето вни­ма­ние са­мо вър­ху раз­де­ле­ни­ето меж­ду све­та и аз, ко­ето раз­де­ле­ние е де­ло на са­мо­то съз­на­ние на човека. Целият му стре­меж е ед­на без­сил­на бор­ба за при­ми­ря­ва­не­то на те­зи противоположности, ко­ито той на­ри­ча ту дух и материя, ту субект и обект, ту мисъл и явления. Той чувствува, че тряб­ва да има един мост меж­ду два­та свята, но не е в със­то­яние да го намери. Изживявайки се­бе си ка­то „Аз“ чо­век не мо­же дру­го­яче ос­вен да пос­та­ви то­зи „Аз“ на стра­на­та на духа, и про­ти­во­пос­та­вяй­ки то­зи „Аз“ на света, той тряб­ва да при­чис­ли към пос­лед­ния да­де­ни­те му от се­ти­ва­та въз­п­ри­ятия и го на­ри­ча материален свят. Чрез то­ва чо­ве­кът сам се пос­та­вя в про­ти­во­по­лож­нос­т­та дух и материя. Той тряб­ва да сто­ри то­ва тол­ко­ва по­ве­че за­що­то към ма­те­ри­ал­ния свят при­над­ле­жи и не­го­во­то соб­с­т­ве­но тяло. Така „азът“ при­над­ле­жи на ду­хов­но­то ка­то ед­на част, материалните не­ща и процеси, ко­ито се­ти­ва­та възприемат, при­над­ле­жат на света.

Всички за­гад­ки от­на­ся­щи се за ду­ха и ма­те­ри­ята чо­век тряб­ва да ги на­ме­ри от­но­во в ос­нов­на­та за­гад­ка на не­го­во­то соб­с­т­ве­но същество.

Монизмът на­соч­ва своя пог­лед са­мо вър­ху един­с­т­во­то и се стре­ми да от­ре­че или да за­ли­чи съ­щес­т­ву­ва­щи те противоположности. Нито един от те­зи въз­г­ле­ди не мо­же да задоволи. Дуализмът счи­та ду­ха /аза/ и ма­те­ри­ята /света/ ка­то две ос­нов­но раз­лич­ни същ­нос­ти и за­то­ва не мо­же да разбере, как две­те мо­гат да дейс­т­ву­ват ед­на вър­ху друга. Как тряб­ва ду­хът да знае, как­во ста­ва в материята, ко­га­то ней­на­та съ­щин­с­ка при­ро­да му е съ­вър­ше­но чужда? Или как тряб­ва той при те­зи об­с­то­ятел­с­т­ва да дейс­т­ву­ва вър­ху нея, та­ка що­то тя да прев­ръ­ща не­го­ви­те на­ме­ре­ния в дела? Измислени са би­ли на­й-­ос­т­ро­ум­ни­те и на­й-­не­ле­пи­те хи­по­те­зи за да раз­ре­шат те­зи въпроси.

Но и с мо­низ­ма ра­бо­та­та не стои по-добре. До се­га той се е опи­тал да си по­мог­не по три начина: или от­ри­ча ду­ха и ста­ва материализъм, или от­ри­ча материята, за да тър­си сво­ето спа­се­ние в спиритуализма, или пък твърди, че и в на­й-п­рос­то­то съ­щес­т­во на све­та ма­те­рия и дух са не­раз­рив­но свързани, по­ра­ди ко­ето не тряб­ва да се учудваме, че те­зи две фор­ми на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето се явя­ват в човека, по­не­же те ни­къ­де не са раз­де­ле­ни ед­на от друга.

Материализмът ни­ко­га не мо­же да да­де ед­но за­до­во­ли­тел­но обяс­не­ние на света. Защото все­ки опит за обяс­не­ние тряб­ва да за­поч­не с това, че ние си об­ра­зу­ва­ме мисли вър­ху яв­ле­ни­ята на света. Ето за­що ма­те­ри­ализ­мът за­поч­ва с ми­съл­та вър­ху ма­те­ри­ята или вър­ху ма­те­ри­ал­ни­те процеси. С то­ва той има пред се­бе си две раз­лич­ни об­лас­ти от факти: ма­те­ри­ал­ни­ят свят и мис­ли­те вър­ху него. Той се ста­рае да раз­бе­ре те­зи пос­лед­ни­те ка­то ги схва­ща ка­то чист ма­те­ри­ален процес. Той вярва, че мис­ле­не­то се раж­да в мозъка, по­доб­но на то­ва как­то хра­нос­ми­ла­не­то ста­ва в жи­во­тин­с­ки­те органи. Както при­пис­ва на ма­те­ри­ята ме­ха­ни­чес­ки и ор­га­ни­чес­ки действия, та­ка той и при­пис­ва и способността, при оп­ре­де­ле­ни условия, да мисли. Той забравя, че се­га са­мо е из­мес­тил въп­ро­са на дру­го място. Вместо да при­пис­ва спо­соб­нос­т­та за мис­ле­не на се­бе си, той я при­пис­ва на материята. С то­ва той от­но­во се връ­ща в на­чал­на­та точка. Как сти­га ма­те­ри­ята до там, да раз­миш­ля­ва вър­ху соб­с­т­ве­на­та си същност? Защо тя прос­то не се за­до­во­ля­ва със се­бе си и не при­ема сво­ето съ­щес­т­ву­ва­ние такова, как­во­то е? Материалистът от­в­ръ­ща пог­ле­да си от оп­ре­де­ле­ния субект, от нашия соб­с­т­вен Аз и сти­га до ед­на не- определена, мъг­ля­ва формация. И тук пред не­го из­пък­ва съ­ща­та загадка. Материалистичният въз­г­лед не мо­же да ре­ши задачата, а са­мо да я измести.

Как стои въп­ро­сът със спи­ри­ту­алис­тич­ния възглед? Чистият спи­ри­ту­алист от­ри­ча ма­те­ри­ята и ней­но­то са­мос­то­ятел­но съ­щес­т­ву­ва­ние и я схва­ща ка­то про­дукт на духа. Когато при­ла­га то­зи ме­тод в раз­га­да­ва­не­то на соб­с­т­ве­но­то чо­веш­ко същество, той из­па­да на тясно. Срещу Аза, кой­то мо­же да бъ­де пос­та­вен на стра­на­та на духа, стои не­пос­ред­с­т­ве­но се­тив­ния свят. Към  то­зи свят из­г­леж­да не се от­ва­ря ни­как­ва врата, той тряб­ва да бъ­де въз­п­ри­еман и из­жи­вя­ван от аза чрез ма­те­ри­ал­ни процеси. Такива ма­те­ри­ал­ни про­це­си азът не на­ми­ра в се­бе си, ко­га­то се схва­ща са­мо ка­то ду­хов­на същност. Това, ко­ето той из­ра­бот­ва духовно, в не­го не се на­ми­ра се­тив­ни­ят свят. Изглежда азът тряб­ва да допусне, че све­тът би ос­та­нал зат­во­рен за него, ако той не се пос­та­вя­ше във връз­ка с не­го по един не­ду­хо­вен начин. Също така, ко­га­то пре­ми­на­ва­ме към действие, ние тряб­ва да прев­ръ­ща­ме на­ши­те на­ме­ре­ния в дейс­т­ви­тел­ност пак с по­мощ­та на ма­те­ри­ал­ни­те ве­щес­т­ва и сили. Следователно ние сме за­ви­си­ми от материята.

Най-крайният спиритуалист, или ако ще­те мислителят, кой­то чрез аб­со­лют­ния иде­али­зъм се пред­с­та­вя ка­то кра­ен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опи­та да из­в­ле­че ця­ла­та ми­ро­ва пос­т­рой­ка от „аза“. Това, ко­ето той пос­тиг­на  в то­зи опит, е един величествен мисловен образ на света, без ни­как­во съ­дър­жа­ние на опитността. Както на ма­те­ри­алис­та не е въз­мож­но да из­к­лю­чи духа, та­ка и на спи­ри­ту­алис­та не се уда­ва да сто­ри то­ва по от­но­ше­ние на външ­ния ма­те­ри­ален свят.

Понеже ко­га­то чо­век на­соч­ва сво­ето поз­на­ние вър­ху „Аза“, той въз­п­ри­ема то­зи „Аз“ в мис­лов­но­то из­г­раж­да не на идейния свят, спи­ри­ту­алис­тич­но на­со­че­ния мироглед, на­соч­вай­ки пог­ле­да си вър­ху соб­с­т­ве­но­то чо­веш­ко същество, мо­же да се по­чув­с­т­ву­ва скло­нен да приз­нае за дух са­мо то­зи иде­ен свят. По то­зи на­чин спи­ри­ту­ализ­мът се прев­ръ­ща в ед­нос­т­ран­чив идеализъм. Той не сти­га до там да тър­си чрез идейния свят един ду­хо­вен свят. Чрез то­ва той е зас­та­вен да ос­та­не със своя ми­рог­лед ка­то об­вър­зан вът­ре де­ятел­нос­т­та на са­мия „Аз“.

Едно за­бе­ле­жи­тел­но ви­до­из­ме­не­ние на иде­ализ­ма е въз­г­ле­дът на Фрид. Алб. Ланж, та­ка как­то той го е зас­тъ­пил в сво­ята мно­го че­те­на „История на материализма“. Той приема, че ма­те­ри­ализ­мът е прав, ко­га­то счи­та всич­ки све­тов­ни явления, вклю­чи­тел­но и на­ше­то мислене, за про­дукт на ма­те­ри­ал­ни­те процеси, само, че обратно, са­ма­та ма­те­рия и ней­ни­те про­це­си са пак про­из­ве­де­ние на на­ше­то мислене.“ Сетивата ни да­ват  дейс­т­вия на нещата, а не вер­ни об­ра­зи или пък са­ми­те неща. Обаче към те­зи чис­ти дейс­т­вия при­над­ле­жат съ­що и са­ми­те се­ти­ва от мо­зъ­ка до из­мис­ле­ни­те в не­го мо­ле­кул­ни действия“. Сиреч, на­ше­то мис­ле­не е ро­де­но от дейс­т­ви­ята на ма­те­ри­ал­ни­те процеси, а те­зи пос­лед­ни­те са ро­де­ни от мис­ле­не­то на „Аза“. Така фи­ло­со­фи­ята на Ланж не е ни­що дру­го ос­вен пре­не­се­на­та в по­ня­тия ис­то­рия на храб­рия Мюнхаузен, кой­то се из­ди­га във въз­ду­ха дър­жей­ки се за соб­с­т­ве­на­та коса.

Третата фор­ма на мо­ни­зъм е тази, ко­ято виж­да още и в на­й-п­рос­то­то съ­щес­т­во /атома/ две­те същности, ма­те­рия и дух, съединени. Но и с то­ва не се пос­ти­га ни­що друго, ос­вен да се пре­мес­ти на дру­га аре­на въпросът, кой­то всъщ­ност се раж­да в на­ше­то съзнание. Как мо­же прос­то­то съ­щес­т­во да се изя­вя­ва в две форми, ко­га­то то е ед­но не­раз­рив­но единство?

По от­но­ше­ние на всич­ки те­зи ста­но­ви­ща тряб­ва да се изтъкне, че ос­но­ва­та и пър­вич­на­та про­ти­во­по­лож­ност ни се явя­ва пър­во в на­ше­то съзнание. Ние са­ми­те сме тези, ко­ито се от­къс­ва­ме от май­ка­та­-поч­ва на при­ро­да­та и се про­ти­во­пос­та­вя­ме на „света“ ка­то „Аз“. Гьоте из­ра­зя­ва то­ва по един кла­си­чес­ки на­чин в сво­ето съ­чи­не­ние „Природа“, въп­ре­ки че на пръв пог­лед не­го­ви­ят на­чин на схва­ща­не из­г­леж­да на­пъл­но не- научен: „Ние жи­ве­ем всред нея /природата/ и сме и чужди. Тя неп­рес­тан­но го­во­ри с нас и не ни из­да­ва сво­ята тайна“. Но Гьоте поз­на­ва и дру­га­та страна: „Хората са всич­ки в нея и тя във всички“.

Колкото е вярно, че сме се от­чуж­ди­ли от природата, тол­ко­ва вяр­но е също, че чувствуваме: ние сме в нея и при­над­ле­жим на нея. Нейната соб­с­т­ве­на дейност жи­вее и в нас.

Ние тряб­ва от­но­во да на­ме­рим пъ­тя към природата. Едно прос­то раз­съж­де­ние мо­же да ни по­ка­же то­зи път. Ние на­ис­ти­на сме се от­къс­на­ли от природата, оба­че при на­ше­то от­къс­ва­не тряб­ва да сме взе­ли със се­бе си не­що от нея в на­ше­то соб­с­т­ве­но същество. Ние тряб­ва да тър­сим та­зи същ­ност на при­ро­да­та в нас и то­га­ва от­но­во ще на­ме­рим връз­ка­та с нея. Това имен­но ду­ализ­мът пропуска. Той счи­та вът­реш­нос­т­та на чо­ве­ка за ед­на ду­хов­на същ­ност на­пъл­но чуж­да на при­ро­да­та и се опит­ва да я свър­же с природата. Нищо чудно, че не мо­же да на­ме­ри свър­з­ва­що­то звено. Ние мо­жем да на­ме­рим при­ро­да­та вън от нас само, ко­га­то я поз­на­ем пър­во в нас. Подобното на нея в на­ша­та соб­с­т­ве­на вът­реш­ност ще ни бъ­де ръководител. С то­ва на­ши­ят път е предначертан. Ние не ис­ка­ме да пра­вим ни­как­ви спе­ку­ла­ции от­нос­но вза­имо­дейс­т­ви­ето на при­ро­да­та и духа. Обаче ние ис­ка­ме да сле­зем в глъ­би­ни­те на на­ше­то соб­с­т­ве­но същество, за да на­ме­рим там елементите, ко­ито сме спа­си­ли при на­ше­то бяг­с­т­во от природата.

Изследването на на­ше­то соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во тряб­ва да ни да­де раз­ре­ше­ни­ето на загадката. Ние тряб­ва да стиг­нем до ед­на точка, къ­де­то да мо­жем да си кажем: Тук не сме ве­че са­мо „Аз“, тук има нещо, ко­ето е по­ве­че от „Аз“.

Понятно ми е, че някой, кой­то е чел до тук, ще намери, че из­не­се­но­то от ме­не не е съ­об­ра­зе­но със „съв­ре­менния ста­дий на науката“. На то­ва мо­га са­мо да възразя, че до тук аз не съм ис­кал да из­ла­гам ни­как­ви на­уч­ни резултати, а са­мо да опи­ша прос­то това, ко­ето все­ки из­пит­ва в сво­ето съзнание. Че при то­ва са вмък­на­ти и от­дел­ни из­ре­че­ния от­нос­но опи­ти­те за при­ми­ря­ва­не на съз­на­ни­ето със света, то­ва има са­мо за цел да изяс­ни са­ми­те факти. Ето за­що не съм от­дал ни­как­во зна­че­ние на това, да упот­ре­бя по ед­ни то­чен на­чин от­дел­ни­те изрази, ка­то „Аз“, „дух“, „свят“, „природа“ и т.н., как­то е при­ета в пси­хо­ло­ги­ята или във философията. Всекидневното съз­на­ние не поз­на­ва пре­циз­ни­те раз­г­ра­ни­че­ния на науката, а до тук се ка­са­еше са­мо за ед­но прос­то при­ема­не на все­кид­нев­но­то със­то­яние на нещата.