Независимо дали става дума за мирозданието или за принципите на неговото познание, така нареченият проблем на началото излиза на преден план и сам става начало на философстването. Там където философът говори за „безосновността“ или за „безначалието“ на неговата позиция, философията свършва, а по-вярното е, че тя въобще не е и започвала. Защото предметът на философията се явява именно търсенето на основите на битието на човека и света.
Още древните мислители поставили въпроса за това, какво трябва да се счита за начало на всички неща, първопричина и първостроеж на мирозданието. Междинният резултат на техните търсения е довел до извода за невъзможното свеждане на цялото многообразие на нещата до нещо единично, до някаква природна стихия или отделен елемент на битието. Наистина, ако сведем многообразието към единичното, не ще съумеем да извършим обратната операция: да изведем многообразното от единичното.
Затова вторият и главен резултат на философските търсения в древността се заключава в това, че за познаването на началото е необходимо многообразието на единичностите да бъде сведено към тяхната всеобща основа. При това, разбира се, логично-намерената всеобща основа трябва да съответства на обективната природа, на същността на реалното цяло.
Така Парменид стигнал до заключението, че абсолютно общото за всички разнородни неща и явления може да бъде само това, че всички те „са“, „съществуват“, „имат битие“. Но какво е това „битие“, което не притежава нито грам вещественост? Очевидно това е мисълта. Следователно, битието и мисълта са тъждествени, а това означава в крайна сметка, че в основата на чувственото многообразие на света лежи Единното Битие, тъждествено на Единната Мисъл.
Би било неразумно да се оспорва идеята за първичността на единното в сравнение с многообразното. Разбираемо е, че единното и множеството са свързани неразривно, но тогава и самата тяхна връзка трябва да бъде по някакъв начин единна.
Затова единството съвсем не се заключава в многообразието, което предполага много различаващи се мнения, а именно в единството. Мънистата на огърлицата са разноцветни и различни, но все пак са единни, защото ги свързва общ конец. Разнообразните цветя на поляната растат, поемайки една и съща влага.
Представлява ли обаче Единното Битие мисъл или изразявайки се на езика на Хегел – логическо определение? На пръв поглед – да. Но движейки се по-нататък, ние откриваме още по-голяма дълбочина на Единното. Ако то обхваща всичко в себе си – както реалното така и мисленото – това означава, че то е по-висше от едното и другото.
Единното се явява по същия начин като Абсолюта, който е несводим нито към мисълта, нито към природната реалност, бидейки тяхно основание, а следователно и Единен източник.
Това откритие е било едно от най-великите достижения на мислителите от миналото. То потвърждавало и данните от най-древните митове на различни народи за това, че първоначалното битие се явява безграничната Пустота,Бездна, Океан („Водата“ на египетските жреци и Талес).Изглеждало,че идеята за Абсолюта – всепроникващия, всеединен, възвишаващия се над всякакви категориални определения – отсега ще бъде непоколебима като аксиома.
В условията на господството на частните интереси проблемът за Единството се дискутира отново и отново, а в по-ново време в цял ръст се повдига въпроса за това, в какво все пак се състои единството на света – в неговата мисленост или в неговата материалност. Разпадайки се на така наречените материализъм и идеализъм, философията почнала подобно на двуликия Янус да гледа едновременно в противоположни страни. Тя забравила или престанала да разбира това обстоятелство, че щом битието и мисълта са едно и също, единният свят е толкова мисъл, колкото и материална реалност. Принципът на тъждеството на битието и мисленето почнал да се тълкува ту в полза на материализма („мисълта се движи по законите на битието”), ту в полза на идеализма („битието се движи по законите на мисълта“).Двете направления не желаеха да преодолеят двойствеността и да видят очевидното: ако светът е единен, то неговото единство може да се състои само и именно в самото това Единство.
Противостоенето на материализма и идеализма беше взривено през ХХ век от потресаващото откритие, че Вселената не е съществувала винаги. Преди около петнадесет милиарда години тя внезапно възникнала – от какво? Ако не съществувало нищо, то светът е могъл да възникне от нищото. Но какво е това Нищо? Точен отговор на този въпрос науката не дава, но по същия начин не може да го даде и философията, ако тя е „материализъм“ или „идеализъм“. Работата тук не е в недостатъка на научни данни и в отсъствие на необходимите интелектуални усилия. Работата е в това, че по емпиричен път или с частни философски платформи, каквито са материализма и идеализма с тяхната едностранчивост, възникването на света от нищото е невъзможно да се обясни по принцип.
Физикът – учен се натъква в този случай на непреодолима за него като физик трудност. Обикновено той има работа с физическата реалност, която бидейки дори неуловима за приборите като такава, все пак се проявява по eдин или друг начин. Но в случая с проблема за произхода на Вселената, той е принуден да се насочи към изследване на онова, което видимо липсва, а тази задача се явява неизпълнима чрез средствата на физическото познание.
Физикът се обръща за помощ към философа, доколкото философът е призван да изучава “обратната” страна на явлението, реалността отвъд предела, “метафизическата” същност на предметите. Но ако философът стои на позицията на материализма, то не му е по силите да помогне на учения, тъй като е научен сам да се опира на данните на науката и тогава работата се обръща за помощ към физиката. Философът – материалист е безпомощен по въпроса за това откъде и как е възникнала Вселената и как е могло да стане това. На материалиста му се е струвало винаги, че Вселената, Природата, Материята, е причина на самата себе си и значи трябва да съществува вечно и ако тя наистина би могла да възникне, това би станало само от нещо материално. Оказало се обаче, че тя е възникнала от нищото….
Философът – идеалист по този въпрос се намира на пръв поглед в по-изгодно положение. Ако Природата е възникнала от нищото, то това „нищо“ трябва да бъде с нещо Не-Природно, с някаква другобитийна Природа. Става ясно веднага, че това, което е било до възникването на света, не е било нищо друго освен Мисълта. Ако се вгледаш в подобни съждения внимателно, не е трудно да откриеш техния коренен недостатък. Мисълта, пораждаща Вселената, Природата , Материята, сама трябва да притежава енергия, сила, действена мощ, т.е. да бъде с материална реалност! Ако философът идеалист се съгласи с това, че мисълта е материална, то защо той още от прага отхвърля материализма, който всъщност твърди същото?
Проблемът за внезапното възникване на Вселената с цялата си очевидност изисква интеграция на материализма и идеализма, тя изисква универсализма, т.е. интегрална философия и цялостен мироглед. Защото само при това условие се разкрива ключът към разбирането на Първопричината на Мирозданието и единството на битието.
Какво в тази светлина представлява „Нищото“, от което се появява „Всичко“? Ако то е „нищо“, то не може да бъде нито единично, нито множествено. То не може да бъде също от нещо структурирано, определено, крайно. Към него не са приложими никакви характеристики, доколкото то се явява именно Нищо. В същото време, обаче, то не може да бъде квалифицирано като отсъствие на битие, защото то все пак е и притежава колосална творческа енергия. Остава единственото обяснение на това Нищо: то е Битие на безграничната Пустота на Абсолютното Единство.
Препълненото с потенциали Абсолютно Нищо или Единното Битие по този начин е длъжно също с необходимост да проявява себе си в качеството на Творческото Начало в Мирозданието. И то проявява себе си, то излива от себе си неизчерпаеми потенции и се оказва Творец и Творение, Създател на Вселената и самата Вселена.
За съществуването на Твореца и неговото присъствие в света свидетелства не само логиката в чист вид, но и самия характер на мирозданието.
Ето пред нас са законите на природата. Може би те са възникнали и действуват самостоятелно, безотносително към някакъв творец? Така именно разсъждава атеистът, не усещайки потребността да зададе въпроса: а какво определя тези закони, откъде са се взели? Да се твърди,че те се съставят случайно, би било нелепо. Това съвършено противоречи на всеобщността и необходимостта на природните закони. Случайността затова е случайност (ако въобще признаем нейното съществуване), защото е дисхармонична и лишена от статуса, който притежава необходимост. Ако от високата планина започна както ми падне да хвърлям камъчета долу, нима от тях в подножието ще се нареди хармонична скулптурна група? Така и със „случайностите“ на природните закони: или те се формират и действуват необходимо, а значи, имат вътрешна логика, предполагаща Разум на техния Творец, или те не трябва да съществуват въобще.
Но законите съществуват и още повече, те образуват йерархия, съответствуваща на йерархическото ниво на „Универсума“: законите на неорганичния свят, законите на живота, законите на разума… Единното е нямало да бъде, не би съществувала и никаква йерархия, а в света биха царували беззаконие и хаос. Светът би бил в този случай камара от механични маси и тяхното непрестанно стълкновение и разрушение. Ако в строежа на света все пак има съвършенство, то изисква и признаването на своя всесъвършен Създател.
Такова признание изисква и принцип на всеобща връзка на явленията, изразена във формулата „всичко е свързано със всичко“ и „всичко в Едно и Едно във всичко“. Наистина, ако си представим за минута, че във Вселената има явление, което абсолютно не е свързано с другите, ние веднага първо ще се усъмним възможно ли е това. Възможно ли е някакво явление да няма под себе си никакви основи, да не влиза в никакви взаимодействия, а и значи да не проявява себе си по никакъв начин? Очевидно просто такова явление не би могло да съществува. И все пак, ако допуснем, че макар и в едно единствено кътче на Вселената има нещо, което съвършено с нищо не е свързано, тогава във Вселената би се получил разрив, тя би направила пукнатина и би престанала да съществува като едно цяло. Светът би се разчупил на части и в тях освен това би се възцарил хаос. Обаче Вселената е цялостна и е възникнала изведнъж като свързано цяло. Това със сигурност предполага, че такова цяло е съществувало и до физическата Вселена.
Така Цялостен може да бъде само Абсолютът, и следователно той е логически необходимата първопричина на битието.
Когато искат да опровергаят тези и много други съображения в полза на съществуването на Твореца, привеждат като правило онзи аргумент – леко да се мине без „хипотезата за Бога“, признавайки, че мисленето се явява атрибут на самата природа. Обаче, ако ние, подобно на Спиноза, приемем тезиса за това, че Природата мисли, веднага ще бъдем принудени да признаем в света наличието на разумното начало, т.е. Бога. Никакви уговорки, че мисли самата Природа, не ще помогнат, защото те не отричат Бога, а само посочват неговата иманентна Природа, на Бога като на „вътрешна същност“ (П.Тейяр де Шарден). С други думи, както и да наречем Источникът на всичко съществуващо, важно е неговото качество, важна е неговата същност – Първопричинността.
Можем да резюмираме изложените доказателства за съществуването на Единния като Творец на Мирозданието с няколко думи. Щом у човека има способност за категориално мислене, т.е. движение по логиката на всеобщото, то това означава че това Всеобщо съществува обективно. И ако в калейдоскопическото многообразие на света намираме Всеобщото, Единното, значи, самото то е и Основата на мирозданието, неговият Източник и Първопричина.
Ако логическите аргументи като космологическите или онтологическите доказателства за битието на Бога все пак се сторят на някого не до край убедителни, той би следвало да се обърне към жизнесмислените доказателства – които са по-широки и основателни. Хората не могат да живеят без Бога, на хоризонталната плоскост на обикновения живот, подобен на съществуването на животните. Хората винаги са търсили висшия смисъл на своя живот, а той е невъзможен без Бога. Само Висшето е способно да приповдигне човека над притеглянето на неговото земно битие.
И така, ако вземем най-древните митове на различните народи, ако прочетем свещенните писания, ако се потопим в трудовете на най-дълбоките мислители на човечествотоили се обърнем към предната бойна линия на науката – космогоничните представи, движението в единната теория на полето, постулата за всеобщността на живота, опитите на трансперсоналната психология и т.н. – ние ще видим: всички те така или иначе потвърждават битието на Висшето Начало, потвърждават го със своите интуиции, откровения, логически изводи и удивителни открития.
Бог съществува. В това пределно общо основоположение съвпадат всички сериозни светогледи, но ето, че въпросите за това какви са качествата на Бога и каква е неговата връзка с човека, съставлява в историята на мисълта такова затруднение, такава пречка, че става непонятно: дали са изопачени всички наши понятия за Бога или самият Бог е така непривлекателен…