От досега разгледаните философски системи ние виждаме, че пробудената философска мисъл се поляризира. Парменид и изобщо елеатците учат, че има битие и пребъдване, има неизменност и единство на битието, а Хераклит счита, обратното-че има вечно произлизане и преминаване, вечно множество и изменение, процес. В единия случай множествеността и изменението се обявяват за илюзия, в другия случай единството се приема като непрестанното изменение и раздиране от борбата на противоположностите. Но човешкият дух не може да се спре на подобна половинчатост. Пред него светът разкрива както еднакво реални и действителни, както единството на битието, така и множествеността в него, както пребъдването и покой, така и постоянното изменение. Затова скоро се предприемат и философски опити за помиряване и съгласуване на двете крайни течения. Тяхното окончателно съгласуване се извършва от Платон и Аристотел, но опити има и преди тях. Първият подобен опит е свързан с името на Емпедокъл.
Емпедокъл, който е първия философ от дорийски произход, се родил около 490 година в сицилийския град Агригент. Произхождал от богат знатен род, който в борбата между аристокрацията и робовладелческата демокрация, отстоял на страната на демокрацията.
Сам Емпедокъл бил дълги години начело на демократическата партия в родния си град. Но именно това пряко участие в политическия живот станало причина после при едно временно тържество на аристокрацията да напусне родината си и да умре като изгнаник в Пелопонес към 430 година. Според други разкази, той сам се хвърлил в кратера на Етна. Не липсвали легенди също, че бил взет жив от боговете-нещо, което свидетелства за високата почит, с която се е ползвал.
Емпедокъл е една от най-широко надарените личности в историята на философията. С него в това отношение могат да се мерят само личности като Питагор, Аристотел, Лайбниц. Той е бил освен изтъкнат политически деятел, още забележителен оратор. Аристотел дори го смята за основател на риториката, тъй като пръв и теоретически се занимавал с този въпрос.
Бил също забележителен лекар, един от основоположниците на южно-италианската лекарска школа, която се славила особено чрез
своите анатомически и физиологически проучвания. Прославил се като гениален агроном и архитект, който чрез полезащитни насаждения и преградни стени защитил плодородните полета на Агригент от опустошителните южни ветрове. На града Селинум пък помогнал чрез отводнителни канали, посредством които изсушил блатата му и чрез пробиване отвор в една северна канара, той раздвижил и оздравил въздуха, като по този начин премахнал условията за върлуване на дотогава гибелни епидемии. Освен това той се славел като проповедник, религиозен служител и пророк. И дори направо като чудотворец, който можел не само да изцерява тежко болно, но и да възкресява мъртви.
Това говори само за дълбочината и обхвата на неговите естествено-научни наблюдения и гениална техническа практика, която като новост е минавала за чудотворство и магьосничество.
Емпедокъл е автор на две философски съчинения в хекзаметри, е доста изкуствено-риторичен и митологично-символичен стил. Едното е под общото име „peri physeos” и разглежда чисто философски въпроси, а другото, което изглежда е написано по-късно, може би вече в изгнание е посветено повече на религиозно-философски и етически проблеми. То носи интересното име „Очиствания”. Общо двете съчинения с обхванали около 5 000 стиха, но от тях са запазени отделни фрагменти-всички около 450 стиха. Във философията на Емпедокъл, както се изтъква от историците, вече поради всестранната надареност на неговата личност, са застъпени всички положителни елементи на дотогавашната философия, макар и в интересна външна форма и вътрешно състояние. От повечето автори се възприема, че той и формално се е числил към съюза на питагорейците, но други, като Винделбанд смятат, че това е било невъзможно вече, поради самия факт, че питагорейците са били политически на страната на аристократите, а самият Емпедокъл е бил демократ. Всички обаче изтъкват вътрешното сходство в живота на Питагор и Емпедокъл.
Основното във философията на Емпедокъл е учението му за така нареченото от него-„корени за всичко” или основни вещества, елементи, от които е съставено всичко в света. Те според него са четири: земя, вода, въздух и огън. Тези елементи са непроизлезли, неунищожими и количествено неизменни; ще рече, че имат белезите на единното битие, както го описва Парменид. От друга страна те влизат във все нови количествени съчетания и така именно произлиза многообразието в света, което не е само видимо, а е реална действителност. При това елементите сами по себе си са абсолютно неподвижни, инертни и се привеждат в движение от две съществуващи отвън и независими от тях
сили, от които едната Емпедокъл нарича любов, хармония, Афродита, нежност, радост и още „нежно загрижена”, „достопочтенна сила”, „безупречна” и прочие. Другата сила нарича „вражда” или „раздвоение”. При това с прилагателните „порочна”, „свирепа”, „кървава” и прочие. По този начин Емпедокъл пръв в историята на философията формулира материята и силата като съществуващи отделно. Разбира се и на него е било невъзможно да си мисли силите без някакъв материален носител, затова той и тях си мисли някакви като материални. Това е давало поводи да се броят според него понякога елементите не четири, а фактически шест; трудността той е преодолявал главно чрез това, че и силите, както и самите елементи е наричал с различни митологични имена и така, като е събуждал поетически и религиозни представи, е отбягвал точните научни разграничения. Така огънят се нарича още „Сияен Зевс”, въздухът се нарича „Животворяща Хера”, водата се нарича с името на една сицилийска богиня на водата Веста, а земята се нарича с името Хера или Андоней. /У някои автори имената на земята и въздуха са разменени, като Хера символизира земята, а Адоней-въздуха/. Важното в случая е това разделяне на материя и сила, което веднага преодолява йонийския хилозоизъм и го замества с хило-некризъм /ilo nekros/, нещо мъртво, пасивно, инертно движение отвън. Подобно разделяне крие непреодолими трудности, но то е станало миродавно за цели хилядолетия в историята.
При наличността на четири елемента и двете сили, които днес ние бихме нарекли центростремителна и центробежна, но които Емпедокъл не схваща чисто механически, а като живи, целесъобразни сили-започва да се извършва устройството на света. Любовта привлича и съчетава елементите, а враждата ги отблъсква едно от друго и ги разделя. Това важи не само за отделните конкретни неща /дребни/ в света, но и за света като цяло. При това, според Емпедокъл вселената прекарва четири космогонични периода. През първия период в света владее напълно любовта. Във всичко са съчетани еднакво по количество четири елементи и не съществува никъде борба или отблъскване. Светът е една блажена сфера./spheros/ или блажен Бог /theos/. При това в случая са възможни две схващания за учението на Емпедокъл: или че елементите са равномерно съчетани, запазвайки всеки от тях своите особености, или пък, че те са съчетани в една безкачествена субстанция. За това схващане е и Аристотел, който пише: „Емпедокъл, твърди, че при всесилната власт на любовта се слива в единство и образува сфера, която била безкачествена /apeiron/, тъй като в нея не съществуват вече специфичните качества на огъня, или на някакъв друг елемент”.
Но сферата през първия период е била обградена отвред от враждата, която е само била изтикана на периферията, без да престане да бъде дейна. И затова тя постепенно нахлува в сферата. Прекарва се един междинен период, когато в света владеят едновременно любовта и вражадата и затова съществува неизброимото множество на нещата в света. Но засилването на враждата продължава, докато тя окончателно изтика от своя страна любовта на периферията, ако би имало периферия, защото при неограничената власт на враждата всичко се разпада и разединява, така че няма какво да съществува на периферията.Но въпреки това, любовта не е унищожена и започва нейното постепенно проникване в света. Тогава настъпва четвъртият период на многообразното съществувание, изпълнени с космически драматизъм на сблъскващи се постоянно любов и омраза.
В историята на философията е бил разискван въпросът, дали според Емпедокъл ние се намираме сега във втория период, когато постепенно настъпва самодържавността на враждата и злото или пък се намираме в четвъртия период, когато преминаваме към окончателното всеединство в областта на любовта. Запазените фрагменти не ни дават точен отговор, но от повечето се приема оптимистичното, че сме в четвъртия период. Това значи, че след като враждата е всичко разединила, любовта е проникнала и успяла да създаде вихрово движение всред разединените елементи. Най-напред се разединили в себе си и отделил от другите елементи въздухът, който заел положение около тях, заобиколил ги с черупка, докато от вътрешната страна заел място огънят. Останалата в средата земна и водна каша постепенно се разпределила на вода и суша, от която излетял последният вътрешен огън. Небето се състои от две половини: едната светла, другата тъмна, които със сменяването си над земята създават ден и нощ. Слънцето според някои не излъчва светлина, а то напротив представлява нещо като огледало, което във фокус събира, пречупва и препраща към нас светлината. Също луната няма светлина. По големина слънцето е колкото земята, а луната е наполовина. Тя е и отдалечена от земята наполовина от разстоянието до слънцето. Когато луната застава между земята и слънцето, става слънчево затъмнение.
Много е интересно учението на мпедокъл за произхода на организмите на земята. Според него те са били произведени еволюционно от самата земя. При това и тук са прекарали четири различни епохи, както при общото развитие на света. През първия период в различни части на света възникват отделни несвързани
помежду си органи или членове на организмите, които като нежизненоспособни загиват.
„Така израснали много глави без шии,блуждаели голи рамена без ръце и движели се очи без чело”.
През втория период се явило уродливо съединяване на органите, някъде два или три еднакви, а някъде без необходими органи. Тези случайни съчетания също били нетрайни и затова същите измрели. Толкова повече, че се съчетавали безобразно глава на бик с тяло на човек и обратно. Изобщо нямало никаква приспособеност на живот.
През третия период се явили същества подобни на сегашните.Те били до голяма степен индивидуално издръжливи, но не могли да се размножават чрез раждане, затова също така били обречени на смърт.
Едва през четвъртия период се създават напълно приспособени за индивидуално и родово съществувание същества с очертан пол и с възможност за продължаване на рода.
По този начин в своето схващане за еволюцията за надживяването на най-добре приспособените, Емпедокъл с повече от две хиляди години изпреварил учението на съвременния Дарвинизъм.
Не се отличава с особена оригиналност учението на Емпедокъл за познанието. И той подобно на Парменид и Хераклит различава сетивно и разумно познание: главният орган на познанието е кръвта, която съдържа в най-съвършена жизнена пропорция всички четири елементи. От възприеманите предмети се излъчват излияния, подобни на самите предмети и влизат в досег с елементите на нашите сетива. В тях също има всички елементи и затова съответно например водата на външните елементи влиза в досег с водата на сетивата, огънят от външните предмети се докосва от огъня на сетивата и прочие. С една реч „със земя виждаме земята, с вода-водата, с въздух-тайнствения въздух, с огъня-най-сетне- зловредния огън”. Изобщо подобно от подобно се познава. Освен това силата и правилността зависи от широчината на порите, които имат сетивата. Ако порите са много малки, излъчванията от предметите не могат да влизат в тях. Ако напротив са много големи, излъчванията преминават, без да могат да предизвикат достатъчно силно раздразнение. Това именно създава нееднаквост и обща несигурност на сетивното познание. Истинско познание се постига само с помощта на разума и мисленето. „Не се доверявай, казва Емпедокъл на сетивата, ами използвай разума, тогава всичко ще ти бъде ясно”. Но и разумът според него не е нещо абстрактно; и той има седалището си в кръвта и по-определено в сърцето. Кръвта е надарена с мислителна способност. В това отношение, въпреки че Емпедокъл рисувал елементите като
инертни и абсолютно мъртви, у него има и противоположни изказвания, според които всичко е одушевено и надарено с мисъл. „Защото знай, казвал той, че всичко има съзнание и участие в мисленето“.
По-интересни са мистично-религиозните възгледи на Емпедокъл, на които той се отдал към края на живота си, и които намираме изразени във второто му съчинение, „Пречиствания”. Ние виждаме чисто философските му възгледи, изразени в митологична форма. Все пак там преобладава един чисто механистичен и бихме казали, позитивистичен възглед за света. Но както в ново време основателят на позитивизма Огюст Конт бе започнал философията си с отричане на религията и завърши с това, че сам основа религия и богат религиозен култ, така и Емпедокъл, без да е отричал религията е започнал с механистични и е завършил с мистични схващания за света и за човека. Според него съществуват богове в блажено състояние. Заради провинения са отпаднали някои от тях и са обречени на странствания в продължение на 30 000 години. Тези паднали богове са именно хората. Те изкупват греховете си чрез постоянни умирания и все нови прераждания. Никой от четирите елемента не ги търпи в себе си и ги изхвърля. Така те странстват навсякъде от никого неприети, от всички мразени и се прераждат на риби и птици, животни и хора. За себе си Емпедокъл казва, че е също един подобен безприютен паднал Бог, гонен от омразата. Той вече е бил риба, птица, храст, момче и момиче.
Единственото спасение от това плачевно състояние според него е да се изпълняват редица религиозни обряди, заклинания и омивания, които пречистват душата. Необходими са и нравствени усилия. На първо място никога не трябва да се убива, нито човек, нито животно, тъй като в тях живеят преродени богове. Не трябва да се яде месна храна и храна от възбудителните бобови растения. Не трябва да се извършва никаква неправда към другите. Само така хората ще могат да се прераждат във все по-висши човеци: ще станат пророци, поети, лекари и князе, докато най-сетне станат отново „богове с велики почести, съучастници в огнището на другите богове и техни сътрапезници, свободни от всякакви човешки болки, безгрижни и несъкрушими спрямо съдбата”.
Въпреки това втората книга на Емледокъл, като произведение на безприютен изгнаник е доста песимистична. В нея не липсват места, където авторът изобразява себе си като отново обожествен между хората, разнасящ навред благодеяния на страдащите, пред когото се подчиняват земните стихии, и който заради това се ползва с всеобщо уважение и почит, граничещо с благотворение. Приема се, че в своите религиозно-мистични схващания Емпедокъл е повлиян от учението на
орфиците, и особено от питагорейците. Той не е правил опити да съгласува своите естествено-научни и философски възгледи с религиозните, защото за древния човек изобщо не е съществувало още такова противоречие, каквото намират някои и днес.