Имало едно време един беден индийски селянин, който искал да стане богат. След като мислил дълго за своите проблеми, накрая той решил да отиде в столицата Делхи, за да посети там известния суфи светец Хазрат Низамудин Аулия.
– Светецът е добър човек – мислел си селянинът – и ако го помоля, той сигурно ще ми даде достатъчно пари, за да започна търговия.
Светецът имал много богати последователи, затова селянинът смятал, че и той би трябвало да е богат човек. Селянинът бил толкова беден, че трябвало да извърви пеша целия път до Делхи.
– Няма значение – успокоявал се той, – на връщане ще бъда достатъчно богат, за да яздя един прекрасен кон.
Уморен и гладен, той пристигнал най-накрая в дома на Низамудин. Учителят го приветствал учтиво, а учениците му показали къде може да се измие и му донесли храна да се подкрепи. Веднага щом си отпочинал, селянинът обяснил защо е дошъл.
– Защо е важно за теб да имаш пари? – попитал го Низамудин.
Когато селянинът му обяснил, че е толкова беден, че не може дори да си позволи да яде достатъчно, светецът казал:
– Добре дошъл си да останеш при мен толкова, колкото пожелаеш. Тук никога няма да останеш гладен.
Селянинът обаче искал пари. Той казал на Низамудин, че би желал да остане в собственото си село, но му трябват пари, за да живее удобно в хубава къща и да си купи дюкян, за да завърти търговия.
– Приятелю – рекъл дервишът, – защо тогава си дошъл при мен? Аз не съм богат. В Делхи обаче има достатъчно богати хора. Най-богат от всички е императорът на Хиндустан. Не си ли мислил да отидеш при някой от тях?
Селянинът признал, че наистина си е мислил за тях.
– Но за жалост, Хазрат Низамудин, знам от опит, че богатите никога не поделят с охота своето богатство с бедните. Ако отида при императора, съмнявам се, че той ще иска дори да ме приеме, да не говорим да ми даде торба злато. Но аз съм чувал, че ти никога не връщаш никого и че много богати хора са твои последователи. Затова и дойдох точно при теб.
– Разбирам – било всичко, което казал Низамудин в отговор.
Скоро дошло време за молитва и всички започнали да се молят. След това учителят разговарял и с други посетители, после било време за всички да пеят религиозни песни. Щом свършили с песните, той започнал да преподава на своите ученици. Накрая дошло време за сън. Селянинът забелязал, че светецът се занимава с ежедневните си задължения. Отначало той се надявал, че Низамудин скоро ще го повика и ще му даде някакви пари или ще помоли някой от своите богати посетители да направи това.
Минали обаче два дни и бедният човек станал нетърпелив. Най-накрая, на сутринта на третия ден, след закуска, той осъзнал, че едва ли ще получи от Низамудин друго, освен храна и подслон и че е най-добре да се прибере обратно в селото си.
Силно разочарован, той казал сбогом на суфи светеца.
– О, значи вече си тръгваш – казал Низамудин. – Не мога да те оставя да си отидеш оттук с празни ръце.
Надеждите на селянина веднага се съживили. В следващия момент обаче те били разбити на пух и прах, когато Низамудин събул от краката си своите износени чехли и ги подал на човека.
– Предстои ти дълъг и прашен път, приятелю, и тези пантофки могат да ти свършат работа. Само това, което нося на себе си, мога да нарека моя собственост, затова ти ги подарявам заедно с моята благословия.
Селянинът не искал да обиди учителя, като откаже подаръка, затова взел чехлите и си тръгнал с натежало сърце.
– Целият свят говори за великия Хазрат Низамудин Аулия – мислел си той, – но Низамудин е почти толкова беден, колкото съм и аз самият.
Той увил чехлите в тюрбана си и сложил вързопа под мишница. Как само ще му се присмеят неговите съселяни, мислел си той, когато разберат, че единственото богатство, което е получил от Низамудин в Делхи, е чифт стари чехли! Той се чудел дали да ги захвърли край пътя и да си спести усилията да ги мъкне нататък.
– Дори не мога да продам едни толкова стари и безполезни чехли – мислел си той със съжаление.
Слънцето вече се било издигнало високо в небето. Бедният човек вдигнал ръка, за да забърше потта от челото си. В далечината той съзрял голям облак прах да се носи към него. Докато го наблюдавал, видял в него да се откроява силуетът на прекрасен бял кон, носещ се в галоп към Делхи. Ездачът бил не по-малко забележителен.
– Това ще да е някой богат човек, който страшно бърза към столицата – помислил си селянинът.
За голямо негово учудване ездачът спрял коня си точно пред краката му. Внушителният конник скочил от седлото и посочил вързопа.
– Ти си щастлив човек! – възкликнал той. – Идваш от великия светец Хазрат Низамудин Аулия! Какъв е безценният му подарък, който криеш в този вързоп?
Бедният селянин замънкал, че наистина е бил при суфи в Делхи, но не е получил нищо безценно. Той попитал с подозрение откъде между другото непознатият знае, че той е бил при Низамудин.
– Разпознах сладкия парфюм на моя учител, Низамудин Аулия, затова не можеш да ме заблудиш – казал човекът и се представил като Амир Кхусро.
Селянинът развил вързопа и му показал чифта изтъркани пантофи. За негова голяма изненада, Амир Кхусро взел в ръце чехлите, сякаш били най-нежни цветя и ги притиснал към сърцето си.
– Минаха вече цели шест месеца, откакто не съм виждал учителя си – обяснил той. – Яздех към Делхи, когато те срещнах. Бъди така добър и ми продай тези пантофи, макар да знам, че цената им не би могла да бъде измерена. През тези шест месеца бях на императорска служба и за работата си получих торба злато. Моля те, вземи златото, коня и копринената ми роба и ми дай в замяна тези благословени пантофи!
Селянинът със сигурност бил чувал за Амир Кхусро, най-известния ученик на Низамудин. За него казвали, че е най-добрият поет на земята и той бил много почитан от императора. Винаги когато не бил необходим на своя повелител обаче, той прекарвал всяка свободна минута със суфи учителя си.
– Този поет трябва да е луд богаташ – мислел си селянинът и се съгласил да продаде пантофите.
И двамата били доволни от сделката, като всеки от тях вярвал, че е получил най-голямото богатство. Пеейки си щастливо, Амир Кхусро закрачил към Делхи, а селянинът препуснал към дома си, вече богат.
Едно поучение на Низамудин Аулия
Царете скриват съкровищата си на две възможни места. Първото, и най-очевидно, е здраво укрепена стая, която може да бъде обрана, опразнена или завладяна. Второто и по-сигурно място е в земята, сред развалини, където никой не би помислил да търси.