Ако Талес си поставяше философски въпрос за основната единна същност, за първовеществото и произхода на света, неговият съгражданин, ученик и другар Анаксимандър, си поставя вече и въпроса за границите на света по пространство и време.
Анаксимандър се родил в Милет към 611 г. пр. Хр. и умрял в 546 г. Той, подобно на Талес, проявявал многостранни научни интереси и тънка наблюдателност. Малко преди смъртта си бил написал и специално философско съчинение в прозаична форма под заглавие „Peri phiseos” „За природата”. За жалост това съчинение било рано загубено. До нас е достигнало едно единствено оригинално изказване на Анаксимандър, предадено от Симплиций /философ от перипатетическата школа, роден в Киликия, съставил много философски коментари, особено към съчиненията на Аристотел. Умрял в 549 г. пр. Хр./.
На Анаксимандър се приписват редица научни открития. Той пръв съставил географска карта на метална плоча, като изобразил земната повърхност, плуваща в голямо море. На него се приписва откриването на един особен вид слънчев часовник, който не само определя часовете на деня, но определя още и годишното време, летен слънчев зенит, зимен слънчев зенит и равноденство. Той е известен под името гиомон /часовник/. Представлява отвесна пръчка на плоскост с три концентрични кръга. При летен зенит сянката достигала до най-вътрешната окръжност, при равноденствие-до средата, а при зимен-до най-външната.
Анаксимандър създал първия глобус, от който се вижда ясно, че той вече не си е представял земята като плоскост, а обла. Той си я представял като цилиндър, чиято височина е три пъти по-малка от диаметъра на долната му и горна повърхност /основа/.
Някои автори посочват, че Анаксимандър участвал в обществените работи: така например съобщава се, че той станал предводител на милетци, които се преселили и образували колония в тракийския град Аполония.
Наблюденията на Анаксимандър му посочили недостатъчността, което Талес дал за същността на земята. Затова той подхваща същите философски въпроси, но ги задълбочава и им дава друг отговор. Той не приема, че светът може да бъде съставен от едно конкретно ограничено и определено по своите качества вещество, каквато е водата, защото в света има безкрайно разнообразие от качества. Освен това водата е ограничена, а светът му се представя безкраен. Ето защо той учил, че основната същност на света съставя една субстанция, която е с неопределени /неограничени/ качества и неограничено количество. Тази субстанция, той така и нарича „apeiron”, сиреч безгранично, неопределено. Теофраст свидетелства така: „Анаксимандър от Милет син на Праксиад, съгражданин и другар на Талес, казваше, че началото и първичният и основен елемент на нещата е безпределното; той бе първият, който въведе това име за началото. Той казваше, че то не е нито водата, нито някой друг от така наречените елементи, ами е една отлична от тях субстанция, която е безпределна, и от която са станали всички небеса и светове в тях. „Безпределното Анаксимандър определи като не произлязло и неизчерпаемо, безсмъртно и неразрушимо, няма граници нито във време, следователно е вечно, нито в пространството, затова е безкрайно“. И тъй като обгръща и закономерно управлява всичко, той го нарича направо божествено. В своята „Физика” Аристотел казва: „Безпределното няма начало, защото началото би го ограничило, то само си е начало. Като начало то не е произлязло и не се унищожава, всичко родено има край, край има и всякой процес на изчезване. Безпределното няма начало, а то самото служи за начало на всички неща. То всичко обхваща и всичко управлява,както твърдят тези, които освен безпределното, не приемат друго начало и това начало се приема за божеството /to teon/, защото то е безсмъртно, както учи Анаксимандър“./Аристотел-физика, ІІІ, 4.203 в /
В историята на философията много се е спорило, по въпроса как да се разбира същността на apeirona у Анаксимандър. Едни считали, че той е механическо съединение на всички съществуващи в света качества, че е сбор на всички качества, смес /migma/. Други обявяват, че това ще е някаква извънредно тънка материя и дори я определяли като по-лека от въздуха и по-тежка от огъня-нещо подобно на ефира. Трети справедливо считат, че тук не се касае нито за една отделна, качествено
определена материя, нито за пълнота от качества в света, а се касае за предвечното реално единство на потенциални различия и противоположности. Доколкото в света всичко е качествено проявено и определено, доколкото в света има постоянна борба на противоположностите, то безпределното, неопределеното се явява трансцедентното на света, основното различно от него, тъй като неопределеното е качествено неопределено. Не съществува никаква разлика и борба на противоположности. Но видяхме, че безпределното е същевременно иманентно на света: всичко прониква и всичко управлява.
Как е станало възможно сега произлизането на света от безпределното?
Анаксимандър го счита начало /i arhe/, което макар и да е без определени качества, съдържа в себе си възможността да произведе всичко. То не е инертно и мъртво, а е нещо живо, творческо, което се намира в постоянно движение и ето, именно, в процеса на движението присъщите му, потенциално заредените в него противоположности постепенно започват да се отделят, да се отлъчват./Аристотел, физика І, 4 с.287,а 20/. Най-напред се е отделила една двойка противоположности-студеното и топлото, на които съответства сферата на въздуха и огъня. По-нататък от действието на топлото и студеното процесът на светообразуването се ускорява. Скоро се появява и противоположността между сухо и влажно. Огънят или топлото, като най-леко излетяло на високо. Непосредствено до него се намира въздухът, като сфера на студеното. На трето място идва влажното, водата и водните изпарения. И най-сетне в центъра на този сферичен свят се намира сухото-самата земя. Но четирите сфери не са отделни с някакви прегради, затова се взаимно проникват-не само непосредствено стоящите един до друг, но и по-отдалечените. Така например въздухът се нагрява от огъня и затова, като се раздвижва, устремява се нагоре. Там той разкъсва огнената сфера на отделните пръстени, а те от своя страна все под действието на топлото и студеното-се закръгляват, оформят се като отделни светещи тела, обкръжени обаче от синкав въздух. Тези въздушни обкръжения имат кръгли отверстия, през които именно небесните светила се виждат от земята. Фазите на луната и затъмненията се обясняват чрез временно, частично или цялостно запушване на отверстията. Най-високо се намира слънцето, сетне е луната, а най-ниско звездите. Всички небесни светила, обаче, заедно със заобикалящия ги въздух се привеждат в движение от въздушните течения /на които се дължат според Анаксимандър и ветровете/. Така те се въртят около земята. Пак на взаимопроникването между огъня, въздуха и влажното се дължат на облаците, които представляват овлажнен сгъстен въздух, в който се съдържа небесен
огън. Той проблясва от тях във време на светкавици и бури. В това време вятъра с гръм разбива облаците и затова проблясва съдържащият се в тях огън.
В центъра на света според Анаксимандър се намира земята. Тя нито полетява нагоре, нито пада надолу, именно, защото е в центъра на света. Първоначално тя се намирала в течно състояние, но постепенно е изсъхнала, сгъстила се е под влияние на огъня. Част от влагата е станала
и е образувала морето, а другата част, като се е изпарила във въздуха, образува ветровете и въздушните течения, които както казахме, създават движението на светилата около земята.
Що се отнася до големината на земята в сравнение с небесните светила, Анаксимандър е считал, че диаметърът на слънцето е 513 пъти по-голям от диаметъра на земята; диаметърът на луната е 19 пъти по-голям от земния. Отвора, през който се наблюдава слънцето смятал, че е голям колкото земята.
В тези схващания някои автори виждат известното предчувствие, догаждане за закона на гравитацията. А съотношенията между земята и небесните светила показват смайваща за онова време прозорливост.
А още по-удивително е учението на Анаксимандър за изчезването на сегашния свят и за зараждането на нови светове.
Между историците на философията има известен спор, дали Анаксимандър е приемал едновременно съществуването на много светове, или е приемал само последователното им редуване. В същност щом веднъж се приеме неизчерпаемостта и безпределността на безпределното, тогава спорът става маловажен, защото тогава е еднакво приемливо за разума, както редуването, така както и със съществуването на световете. Много по-важно е самото учение за пораждането на световете и възвръщането им отново към обятията на безпределното-една мисъл, която с гениален замах подема в ново време Кант в своята „Всеобща естествена история и теория на небето”/1755 г./.
Поискаме ли сега да разберем, защо според Анаксимандър произлезлите светове се връщат отново към предвечния „apeiron”, тук ни отговаря сам философът чрез единствения запазен негов фрагмент. „В тези начала, от които всички неща произлизат, в тях те по необходимост се и унищожават, когато му дойде времето, като по този начин, понасят наказание и получават възмездие за взаимната им /една към друга/ несправедливост”.
Тази идея за образуването на света-казва професор Георгов-с разнообразните неща от първичното еднообразие на безпределното, Анаксимандър свързва с една основна и етическа мисъл, която ни
напомня религиозно-етичните мисли на източните вярвания. Именно той е схващал космическия процес, като нравствен, етичен развой. Образуването на нещата като отделни от общата безпределна маса е последица от вина и заради това съставлява несправедливост, която трябва да получи възмездие, като се премахне тая несправедливост; а това става, като изчезне пак всичко отделно, индивидуално, като рожба на вина и отново се смеси в общата основа с безпределното. Така вече основната противоположност между горещо и студено, която се изразява във взаимна борба между тия два момента, води към проява на несправедливост, защото в тая борба надвива ту единия, ту другия, с което се прави неправда, за която се дава възмездие. Лете върши неправда горещото, надделявайки над студеното, зиме обратното; неправдата е откъм студеното. Горещото несправедливо се налага на влажното, като го изсушава и унищожава.
Всичко това идва от съществуването на отделното, което трябва да се възвърне към безпределното, за да се премахне неправдата. Всички ограничени неща, иска да каже Анаксимандър, като ограничени имат недостатъци и грешки и затова заслужават да изчезнат, както са се проявили и това изчезване става съобразно техните недостатъци.
Трябва да кажем, че това подробно и иначе ясно схващане не разграничава два не само различни, но и напълно противоположни въпроси: кое именно се дължи на вина-пораждането ли или изчезването на световното многообразие? Ако на вина се дължи появяването, пораждането на многообразието, тогава тая вина не може да бъде вина, на която и да и било от ограничените неща, тъй като те още не са били произлезли, когато тя е съществувала и следователно трябва да се схване като вина на самото безпределно. Такова схващане противоречи, обаче на оригиналния текст на фрагмента от Анаксимандър. Той именно говори за взаимна несправедливост на ограничените, противоположни неща едно към друго /alilus/ за тяхната борба за изключително съществувание на тяхното, можем да кажем, забравяне, че взаимно си принадлежат и че никое не е абсолютно, а е зависимо от ограниченото. Разбира се, всички тези изрази-забравяне, онеправдаване, възмездие, разкаяние и други са само персонифицирани, условен израз за иначе реалното положение, че във вечното цари единство, хармония и пълнота, а всичко временно е противоречиво, ограничено и зависимо от нещо друго.
Във всеки случай Анаксимандър насочва вниманието си към истински метафизични проблеми. Затова нищо чудно, че по въпроса за появата на живи същества върху земята, той ни дава дълбоко
еволюционно учение, далечен предвестник на Дарвинизма: „Именно живите същества са се появили от влажното вещество, поради въздействието на горещото слънце върху тинята и изсушаването на последната”. Първите животни като появили се във влажното вещество са били рибообразни същества, обвити в бодлива обвивка. Постепенно с изсушаването на тинята и появяването на твърдта, едни от тия животни са излезли на сушата, при което се пръснала бодливата им кожа и те се приспособили към новите условия на живот върху сушата. И човек е бил първоначално рибообразно същество, родено от животни, подобни на риба. Анаксимандър е изказал това си мнение въз основа на разсъжденията, че човек прекарва сравнително дълго време на бозаене, а в сегашната си направа не би могъл да издържи дълго време във вода без родителска помощ. Ето защо той ще е бил в началото подобно на риба”.
Както виждаме у Анаксимандър се намират наченките на най-различни по-нататъшни философски учения. Въпреки своя геоцентризъм по отношение слънчевата система, той вече схваща преходността на земята по отношение на непреходния без предел. Той пръв от древните я схванал като метеор, като космическо тяло в мировото пространство, което учение е вече цяла революция в сравнение с учението на Талес. Мисълта му за зараждане и изчезване на световете, като един вселенски възврат е величава и дълбока. Накрая учението му за еволюционното развитие в областта на животинското царство от нова страна схваща световното цяло като единен световен процес, в който всичко произлиза, поради неизменни иманентни закони на битието. Затова и някои автори, са склонни именно Анаксимандър да считат същински основател на философията.