Една от основните причини, довели Соломон до разточителство и потисничество, бе неуспехът му да поддържа у себе си духа на себепожертвувателност.
Когато в подножието на Синай Мойсей предаде на народа Божията заповед “да Ми направят светилище, за да обитавам между тях”, отговорът на израилтяните бе съпроводен и с големи дарения. “И пак дойдоха, всеки човек, когото сърцето подбуждаше, и всеки, когото духът разполагаше…” и донесоха дарби. За построяването на светилище бяха необходими много и всеобхватни приготовления. Имаше нужда от голямо количество ценни и скъпи материали, но Господ приемаше само доброволни дарения. “От всеки човек, който на драго сърце би дал, ще приемете приноса за Мене” бе заповедта, повторена от Мойсей пред множеството. Посветеност на Бога и дух на пожертвувателност бяха първите изисквания за приготвянето на място за обитаване на Всемогъщия.
Подобен призив за жертване бе направен, когато Давид прехвърли на Соломон отговорността за построяването на храм. Давид запита насъбралото се множество: “Кой, прочее, ще направи днес доброволен принос Господу?”. Този призив за посветеност и доброволно жертване трябваше винаги да се помни от хората, които работеха за издигането на храма.
За построяването на скинията в пустинята Бог надари избрани хора с особени умения и мъдрост. “Тогава рече Мойсей на израилтяните: Вижте, Господ повика по име Веселеила… от Юдовото племе и го изпълни с Божия Дух в мъдрост, разум, знание и всякакво изкусно работене, за да изобретява художествени изделия… И Той тури в неговото сърце и в сърцето на Елиава… от Дановото племе да поучават. Изпълни с мъдрост сърцето им, за да работят всякаква работа на резбар, на изкусен художник и на везач…, и на тъкач… Мойсей каза още: Веселеил, Елиав и всеки, който умее, в чието сърце Господ е турил мъдрост и разум, за да знае да върши каква да била работа за службата на светилището, нека работят според всичко, което Господ е заповядал”. Небесни посредници помагаха на избраните от самия Бог работници.
Техните потомци наследиха до голяма степен талантите им. За известно време тези мъже от Юда и Дан останаха смирени и всеотдайни, но постепенно, почти незабележимо загубиха желание да държат на Бога и да му служат без самолюбие. Поискаха по-високи надници за работата си поради по-висшите си умения като майстори в художествените занаяти. Понякога молбите им бяха удовлетворявани, но в повечето случаи намираха работа в съседните страни. Вместо с благородния дух на себепожертвувателност, изпълвал сърцата на техните именити прадеди, те бяха завладени от дух на алчност и желание за все по-големи придобивки. За да удовлетворят егоистичните си желания, използваха дадените им от Бога умения в служба на езическите царе и прахосваха талантите си за творби, нанасящи позор на Създателя им.
Сред тези хора Соломон потърси майстори, които да ръководят строежа на храма върху хълма Мория. Бяха му поверени подробни писмени указания за всяка част от свещената сграда и той би могъл да се обърне с вяра към Бога за осветени помощници, които да се надарят с особени таланти за прецизно извършване на необходимата работа. Но царят не използва тази възможност и не прояви вяра в Бога. Поиска от царя на Тир “човек, изкусен да работи злато и сребро, мед и желязо, мораво, червено и синьо и който знае да прави ваяни работи, нека работи с изкусните човеци… в Юда и в Ерусалим…”
Финикийският цар му изпрати Хирам, “син на една жена от Давидовите дъщери и на баща тирянин”. По майчина линия Хирам бе потомък на Елиав, на когото преди стотици години Бог бе дал голяма мъдрост за съграждането на скинията.
Така за ръководител на групата от работници бе поставен човек, чиито усилия не бяха мотивирани от несебелюбиво желание да работи за Бога. Той служеше на мамона, бога на този свят. Дори фибрите на тялото му бяха пропити от егоизъм.
Поради необикновените си умения Хирам поиска висока заплата. Постепенно погрешните принципи, към които се придържаше, започнаха да се споделят от помощниците му. Работейки с него ден след ден, те се поддадоха на изкушението да сравняват неговата заплата със своята и взеха да забравят колко свята е работата им. Духът на себеотрицание отстъпи място на духа на алчност. В резултат отправиха искане по-високо заплащане, което бе изпълнено.
Започналото да действа по този начин пагубно влияние проникна във всички отдели на Господнето дело и се разпространи из цялото царство. Изисканите и получени високи заплати дадоха на мнозина възможността да се впуснат в разкош и прахосничество. Бедните бяха потискани от богатите и духът на себепожертвувателност бе почти изчезнал. Тези действия създадоха една от основните причини за ужасното отстъпление на човека, който някога бе измежду най-мъдрите от смъртните хора.
Острият контраст между духа и мотивите на хората, строили скинията в пустинята, и духа и мотивите на хората, които строяха соломоновия храм, е урок с голямо значение. Стремежът към печалба, характерен за работниците от храма, се проявява и днес чрез егоизма, ръководещ света. Навсякъде владее дух на алчност, на стремеж към високи постове и заплати. У служителите в светилището рядко се среща доброволната служба и радостното себеотрицание. А това е единственият мотив, който трябва да движи Христовите последователи. Нашият Божествен Създател ни е дал пример как трябва да работят Неговите ученици. Той не предложи пари като награда за службата на хората, призовани с думите: “Дойдете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци”. В себеотрицанието и себепожертвувателността те трябваше да бъдат като Него.
Нужно е да се трудим не заради заплащането. Мотивът, който ни подбужда да работим за Бога, трябва да бъде лишен от всякакъв егоизъм. Несебелюбивото посвещение и духът на жертване винаги са били и ще бъдат първото необходимо условие Бог да приеме служенето ни. Нашият Господ и Творец желае в делото Му да няма вплетена нито една нишка на егоизъм. В усилията си е необходимо да влагаме тактичността и умението, точността и мъдростта, които Богът на съвършенството изискваше от строителите на земното светилище. Въпреки това във всичките си усилия трябва да помним, че най-големите таланти или най-блестящото служене са приемливи само когато “аз”-ът бъде положен на олтара като жива и горяща жертва.
Друго отклонение от добрите принципи, довело накрая до падението на израилевия цар, бе, че той се поддаде на изкушението да си присвои славата, принадлежаща единствено на Бога.
От деня, когато на Соломон бе поверена работата по построяването на храма, до момента на неговото завършване, обявената от царя цел бе “да построи дом за Господа израилевия Бог”. Своята цел той призна пред насъбралото се израилево множество по време на посвещаването на храма. В молитвата си потвърди, че Йехова е заявил: “Името Ми ще бъде там”.
Един от най-вълнуващите моменти в Соломоновата молитва на посвещение бе искането му към Бога дошлите от далечни страни чужденци да научат нещо повече за Този, за чиято слава се носеше мълва сред народите. “Защото ще чуят – каза царят – за великото Ти име и за Твоята мощна ръка, и за Твоята издигната мишца”. Соломон се помоли за всички тези чуждоземни поклонници: “Ти послушай… и подействай според всичко, за което чужденецът Те призове, за да познаят името ти всичките люде на света, да Ти се боят както людете Ти Израил и да познаят, че с Твоето име се нарече тоя дом, който построих”.
В края на службата Соломон бе отправил апел към Израил да бъде верен и истинен пред Бога, за да могат “всичките племена на света да познаят, че Йехова, Той е Бог; няма друг”.
Истинският Създател на храма бе по-велик от Соломон. На това място се разкриваха Божията мъдрост и слава. Хората, които не осъзнаваха тази истина, се възхищаваха от царя като голям архитект и строител. Той обаче отхвърляше всички почести за замислянето и построяването на храма.
Така стана и когато савската царица посети Соломон. Тъй като бе чула за неговата мъдрост и за великолепието на построения от него храм, тя реши “да го опита с мъчни за нея въпроси” и да види с очите си великите му дела. Придружена от цяла свита слуги и с камили, натоварени с “аромати и с твърде много злато и скъпоценни камъни”, тя тръгна на дълго пътуване до Ерусалим. “И като дойде при Соломона, говори с него за всичко, що имаше на сърцето си”. Разговаряха за тайните на природата, а Соломон й разказа за Бога, сътворил природата, великия Творец, Който обитава в най-високото небе и царува над всички. “И Соломон отговори на всичките й въпроси. Нямаше нищо скрито за Соломона, което не можа да й обясни”.
“А като видя савската царица всичката мъдрост на Соломона и къщата, която бе построил…, не остана дух в нея… Верен беше слухът – каза тя, – който чух в земята си, за твоето състояние и за мъдростта ти. Аз не вярвах думите, докато не дойдох и не видях с очите си, но, ето, нито половината не ми е била казана. Мъдростта ти и благоденствието ти надминават слуха, който бях чула. Честити мъжете ти, честити тия твои слуги, които стоят всякога пред тебе, та слушат мъдростта ти”.
До края на престоя си царицата разбра от Соломон кой е източникът на неговата мъдрост и преуспяване и се принуди не да възхвали човешкия инструмент, а да възкликне: “Да бъде благословен Господ твоят Бог, Който има благоволение към тебе да те постави на израилевия престол. Понеже Господ е възлюбил Израиля завинаги, затова те е поставил цар, за да раздаваш правосъдие и да вършиш правда”. Бог искаше всички народи да получат същото впечатление. И в началото, когато “всичките царе на света търсеха Соломоновото присъствие, за да чуят мъдростта, която Бог бе турил в сърцето му”, Соломон прославяше Бога, като им посочваше Създателя на небето и земята, Царя на вселената, Всемъдрия.
Ако Той бе продължил със смирено сърце да насочва вниманието на хората от себе си към Този, Който му бе дал мъдрост, богатства и слава, колко славен би могъл да бъде животът му! Вдъхновеното перо отбелязва неговите добродетели, но и вярно свидетелства за неговото падение. Издигнал се до върха на величието и заобиколен с даровете на съдбата, Соломон се заслепи, загуби равновесие и падна. Тъй като непрестанно бе възвеличаван от светските хора, накрая изгуби способността да отблъсква ласкателствата. Поверената му мъдрост да прослави Дарителя го изпълни с гордост. Стигна дотам, че допусна хората да говорят за него като за единствения достоен за похвала заради несравнимото великолепие на сградата, планирана и построена с цел да се почете името на Господа израилевия Бог.
Така храмът на Йехова стана известен сред народите като “Соломоновия храм”. Човешкият посредник бе взел за себе си славата, принадлежаща на Един, който е по-велик и от най-великия. Дори до днес храмът, за който Соломон заяви: “С Твоето име се нарече тоя дом”, по-често бива наричан Соломоновия храм, а не храм на Йехова.
Няма по-голяма слабост за хората от тази да допуснат да им се приписва славата за дадените от Небето дарове. Истинският християнин би направил Бог първото и най-важното нещо в живота си. Никакви амбициозни подбуди не биха охладили любовта му към Него. С твърдост и упоритост би постъпвал така, че славата да се връща към небесния му Отец. Когато сме верни във възвеличаването на Божието име, мотивите ни са под Божествен надзор и ние можем да развиваме духовните и интелектуалните си сили.
Исус, Божественият Учител, винаги прославяше името на Своя небесен Отец. Той поучаваше учениците да се молят: “Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име”. Никога не трябваше да забравят да признаят, че славата Му принадлежи. Великият Изцелител толкова внимаваше да насочи вниманието от Себе си към Източника на Своята сила, че учуденото множество, “като гледаше неми да говорят, недъгави оздравели, куци да ходят и слепи да гледат”, не прослави Него, а Израилевия Бог. Христос заяви в чудната молитва, произнесена малко преди разпъването Си: “Аз Те прославих на земята.” “Прослави Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти”. “Отче праведни, светът не Те е познал, но Аз Те познах; и тия познаха, че Ти Си Ме пратил. И явих им Твоето име и ще явя, та любовта, с която Си Ме възлюбил, да бъде в тях, и Аз в тях”.
“Така казва Господ: Мъдрият да не се хвали с мъдростта си, силният да не се хвали със силата си и богатият да не се хвали с богатството си, но който се хвали, нека се хвали с това, гдето разбира и познава Мене, че Съм Господ, Който извършвам милост, правосъдие и правда на земята; понеже в това благоволя, казва Господ”.
“Ще хваля името на Бога с песен и ще Го възвелича с хваления.” “Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила.” “Ще те хваля, Господи Боже мой, от все сърце и ще славя името Ти до века.” “Величайте Господа с мене и заедно нека възвеличим името Му”.
Въвеждането на принципи, които отклоняват от духа на пожертвувателност и водят до себепрославяне бе придружено с още по-голямо изопачаване на Божествения план за Израил. Бог бе определил чадата Му да бъдат светлината на света. От тях трябваше да изгрява славата на Неговия закон, разкриващ се в живота им. За осъществяването на този план Той бе поставил избрания народ на стратегическо място сред земните племена.
В дните на Соломон Израилевото царство се простираше от Емат на север до Египет на юг и от Средиземно море до реката Ефрат. През тази територия минаваха много от естествените пътища на световната търговия и кервани от далечни страни непрестанно я прекосяваха надлъж и нашир. Така на Соломон и на народа му бе дадена възможността да откриват на хора от всички племена характера на Царя на царете и да ги учат на почит и послушание към Него. Това познание трябваше да бъде дадено на целия свят. Посредством ученията на свещените жертвоприношения се изискваше Христос да бъде издигнат пред народите, така че всеки, който погледне към Него, да живее.
Поставен за глава на народа, определен да бъде светещ фар за околните племена, Соломон би трябвало да използва дадената му от Бога мъдрост и сила на влиянието, за да организира и направлява великия поход за просвещаване на невежите по отношение на Бога и Неговата истина. Така големи множества биха били убедени да спазват Божествените заповеди, Израил би бил предпазен от покварените обичаи на езичниците и Бог на славата би бил възвеличен. Но Соломон забрави за тази най-висша цел. Той не успя да се възползва от чудесните възможности за просвещаване на хората, които непрекъснато минаваха през неговата територия или отсядаха в големите му градове.
Мисионският дух, вложен от Бога в сърцето на Соломон и в сърцата на всички истински израилтяни, бе изместен от духа на печалбарството. Възможностите за контакт с много народи бяха използвани за лично себепрославяне. Соломон се стремеше да се укрепи политически, като по търговските пътища строеше непревземаеми градове. Построи наново Гезер до Йопия, разположен на пътя между Египет и Сирия; Веторон на запад от Ерусалим, пазещ проходите на пътищата, които водеха към сърцето на Юдея, към Гезер и морския бряг; Магедон, разположен на керванския път от Дамаск до Египет и от Ерусалим за севера; също така и “Тадмор в пустата част над юдовата земя” – град, на пътя за идващите от изток кервани. Всички тези градове бяха добре укрепени. Търговските предимства от излаза на най-горната част на Червено море бяха доразвити чрез построяването на “кораби в Есион-гавер, който е при Елот на брега на Червеното море в едомската земя”. Опитни моряци от Тир заедно със Соломоновите слуги управляваха тези морски съдове в пътувания до Офир и донасяха оттам “голямо изобилие алмугови дървета и скъпоценни камъни”.
Доходите на царя и на мнозина от неговите поданици се увеличиха неимоверно много, но на каква цена! В резултат на алчността и късогледството на тези, на които бяха поверени Божиите слова, неизброимите, преминаващи по пътищата множества, бяха неосведомени за Йехова.
В ярък контраст с поведението на Соломон бе животът на Христос по време на земното Му пребиваване. Макар че имаше “всяка власт”, Спасителят никога не я използваше за себепрославяне. Никакви желания за земни завоевания и за светско величие не опетниха съвършената Му служба за човечеството. “Лисиците си имат леговища и небесните птици – гнезда – каза Исус, – а Човешкият Син няма где глава да подслони”. Започналите да служат на Господа в отговор на призива ще направят добре да изучат Неговите методи. Той се възползваше от възможността да общува с хората по широките друмища.
По време на почивките между две пътувания Исус се спираше в Капернаум, който стана известен като “Неговия град”. Разположен на пътя от Дамаск за Ерусалим, Египет и Средиземно море, градът бе удобен за център на дейността на Спасителя. Оттук минаваха или спираха за почивка хора от много страни. Тук Исус се срещаше с мъже и жени от всички народи и от всички съсловия и поученията Му стигаха до други страни и до много домове. По този начин се предизвикваше интерес към пророчествата за Месия, вниманието се насочваше към Спасителя и целият свят виждаше каква е мисията Му.
В наше време възможностите за общуване с мъже и жени от всички класи и народности са много по-големи, отколкото в дните на Израил. Пътищата са хилядократно повече.
Днешните вестители на Всемогъщия подобно на Христос трябва да застанат на големите кръстопътища, където могат да се срещат с минаващите люде от всички краища на света. Също като Него, скривайки своето “аз” в Бога, те трябва да сеят евангелското семе и да представят пред другите скъпоценните истини на Свещеното писание, които могат да създадат непреходно впечатление в умовете и сърцата и да поникнат за вечен живот.
Сериозни са уроците от неуспеха на Израил през годините, когато управници и народ изоставиха високото призвание, за което бяха поканени. Там, където те бяха слаби и дори пропаднаха, днешният Божи Израил, небесните пратеници, които образуват истинската Христова църква, трябва да бъдат силни, защото върху тях лежи задачата да завършат повереното на хора дело и да подготвят народа за деня на наградата. Но същите влияния, победили някога Израил по време на Соломоновото царуване, все още се срещат и при нас. Силите на врага на всяка правда са здраво укрепени. Победа може да се постигне само чрез Божията мощ. Предстоящият конфликт изисква от нас да проявяваме дух на себеотрицание, да не се уповаваме на себе си, а единствено на Бога, да използваме мъдро всяка възможност за спасяването на души. Господнето благословение ще придружава членовете на Божията църква, когато те работят с обединени усилия, разкривайки на един свят, потънал в тъмнина и заблуда, красотата и светостта, проявени в Христоподобен дух на себепожертвувателност, във възвеличаване на Божественото, а не на човешкото и в любов и неуморна служба за тези, които така много се нуждаят от благословенията на евангелието.