Новоосвободена България била управлявана до свикването на Учредителното събрание от руския императорски комисар княз Александър Михайлович Дондуков-Корса-ков и по същество от Централно управление (Съвет на управлението) към императорския комисар, изпълняващо функции на правителство. Енергичен и амбициозен, Дондуков трудно прикривал желанието си да встъпи като първи княз на България. Императорът всерусийски обаче имал друго становище.
Основната задача на временното руско управление се е свеждала не само до административната организация на младата държава, но и до свикване на Учредителното народно събрание, което да изработи конституцията, наричана „Органически устав“ на новото Княжество. Изготвянето на предварителния проект Дондуков възлага на завеждащия съдебния отдел при ведомството си – Сергей Лукия-нов. Последният заедно с княз Дондуков и Марин Дринов изготвя проект, в който са заложени положения от конституциите на Румъния и Сърбия, с общо взето подчертан консервативен характер. От запитаните за становище 16 видни български общественици или не са се получили отговори, или те са дошли твърде късно. В началото на ноември 1878 г. Дондуков заминал с проекта за конституция за императорската резиденция в Ливадия. Подложен на изключително задълбочено обсъждане от потомствени консервативни сановници на Руската империя – магистрати, тайни съветници и бивши министри – проектът бил неочаквано върнат на Дондуков с препоръка: „да се извърши промяна в либерален и демократичен дух“. Явно било, че Русия се е опасявала от прекомерно силна и стабилна монархическа власт в България. Тя разчитала на общественополитическите сили в тази страна, които по нейно мнение трайно щели да останат русофили и да дават възможност за стабилно руско влияние в сърцето на Балканите. Силна монархическа власт в България винаги е криела опасност от противопоставяне на интересите на Русия.
В края на декември 1878 г. вторият вариант на Органическия устав, добре обмислен с оглед бъдещите политически намерения на Русия на Балканите и по-специално в България, бил изпратен на княз Дондуков за внасяне в Учредителното събрание.
На 10. II. 1879 г. в старопрестолния град Търново се събрали 231 депутати на Учредителното събрание. Съгласно встъпителните думи на княз Дондуков, то трябвало да обсъди и приеме представения проект за конституция. Депутатите обаче най-демонстративно отметнали встрани тъй внимателно приготвения от Русия проект и единодушно се заели да обсъждат най-важния за тях за народа въпрос -„общонародния“. Разпокъсването на българската етническа общност за всички тях не е било свършен факт и те са предлагали най-разнообразни проекти за намесата на Европа, преди всичко Русия, срещу разпокъсването на единното отечество. Тази решителна акция, несъобразяваща се с руските препоръки, е показвала, че общественополитическата мисъл в България няма да се примири със съдбата на народа си и по този начин ще остане верен последовател на идеите на националноосвободителната борба.
Само сърдитата намеса на Дондуков и заплахата за разпущане на Събранието върнали вниманието на депутатите върху предлагания проект за конституция. Именно при започналите обсъждания на проекта се очертали двете противостоящи крила на събранието – „старите“ и „младите“, които твърде скоро ще се наричат – „консерватори“ и „либерали“. Консерваторите начело с Тодор Икономов, Димитър Греков, Григор Начевич, Марко Балабанов, Константин Стоилов, считайки голяма част от народа ни за политически все още неподготвена за свободата си, държели преди всичко за въвеждането на имуществен и образователен ценз на избирателите, вместо всеобщото избирателно право, а така също въвеждането на втора камара – „Сенат“, за утвърждаване и регулиране на държавната власт и нейното законодателство.
Либералите обаче, водени от Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков успели да убедят Събранието в признаване народа за суверен, а княза за негов пълномощник. Те наложили и свобода на словото, печата, организациите и еднокамерен парламент, избиран пряко от народа.
Дебатите в Учредителното събрание показали политическа компетентност и от представители на двете страни, а така също здрав народен разум, който оформя становището на мнозинството. В общи линии Органическият устав отразявал основните положения на една от най-либералните в Европа конституции – белгийската.
Следдеветосептемврийската историография изказва неведнъж съжаление, че „антимонархически“ настроените депутати в Учредителното събрание са „отстъпили“ по необходимост пред заложеното в Берлинския договор императивно условие за княжески статут на върховната власт в освободена България. Това е поредна дезинформация и спекулация с историческите факти. Ако прегледаме внимателно всички протоколи на Учредителното събрание, няма да намерим никъде и под никаква форма не само изказване, но и намек за друга форма на управление в страната освен традиционната в българската история. Ако някой депутат е имал противно становище, нищо не му е пречело да го изрази, както седмици наред цялото Учредително събрание е дискутирало и оспорвало разпокъсването на българската народност, въпреки категоричния диктат на Берлинския конгрес и гневните предупреждения на княз Дондуков.
На 16 април 1879 г. депутатите подписали конституцията и Учредителното събрание приключило работата си. На другия ден то подновило заседанията си като Първо Велико Народно събрание, за да избере за княз на България Александър Батенберг. Участник в освободителната за България война, младият немски принц бил същевременно племенник на руската императрица (съпругата на Александър II).
Едва 21-годишен, нямащ почти никакъв опит в политическия живот, съветван предварително от доброжелатели и родственици в европейските дворове, Александър I попада още в самото начало на встъпването си на българския престол в сложната мрежа на руската имперска политика. Имаме пълни основания да приемем, че руският двор и правителството са били доволни от младежката доверчивост и склонност на княза да приема и да се осланя в началото изцяло на съветите от Петербург.
За Александър I, в началото, не е било ясно какви мотиви са накарали закоравелите в имперски консерватизъм руски сановници да препоръчат по-демократична конституция и ограничена монархическа власт в освободена България. Още по-малко е могъл да прецени влиянието на либералните политици всред народните маси в новата си родина. Съветван от близки и далечни „роднини“, опасявайки се от „изгубване на равновесие“ в държавата под влияние на радикални кръгове, Александър I пренебрегва либералното мнозинство и възлага на Тодор Бурмов да състави правителство на консерваторите.
Още в самото начало на управлението си младият княз поисква от Русия да бъде коригирана на някои съществени места Търновската конституция. Петербург се съгласява по принцип, но ясно и на всеослушание заявява, че това може да стане само по законен път – чрез вота на Народното събрание. Още с този свой демарш руският царизъм си осигурява две изгодни точки в евентуална бъдеща конфронтация с новоизбрания княз – привличане като свой съюзник либералното мнозинство (на русофилските му качества Петербург ще разчита през първите три години от управлението на княза) и поставяне на Батенберг в първата му конфронтация с мнозинството.
По това време княз Дондуков-Корсаков, неудовлетворен в амбициите си да стане първи български владетел, пуща из Петербург първите „тънки стрели“ по адрес на „немеца“ – Александър I. Прозвище, което по-късно се възприема и разпространява широко от император Александър III както по отношение на Батенберг, така и по отношение на заместилия го на престола княз Фердинанд I. Лайтмотив на проруската ненавист, който е натрупван в политическия речник на цялата ни съвременна история, та дори до наши дни. Въпреки че самият Александър III биологически е „по-голям немец“ (майка му е чиста германка), отколкото Фердинанд Кобургготски.
Веднъж поел грешната пешка, лишен от добросъвестни и далновидни съветници, слугуващ на предубежденията си срещу „радикалните идеи“, уповаващ се на подкрепа от чичото император и всесилния за представите на България Петербург, княз Александър I започва да осъществява грешка след грешка, заплитайки се почти неспасяемо в конците на руската външна политика, осигурила си сложна система, за да не допусне „западно влияние“ в България.
Опитът за посегателство върху Търновската конституция от княза изправя на щрек либералната опозиция и многобройния й електорат. По-нататъшните ходове се усложняват и от обстоятелството, че либералите се разделят на „умерени“, начело с Драган Цанков, които ще търсят компромис с княза, и „непримирими“, начело с Петко Славейков, които ще бранят безкомпромисно“ светинята“ на новоосвободения народ – Търновската конституция.
На проведените през есента на 1879 г. парламентарни избори либералите се оказват внушително мнозинство. Князът обаче не променя възгледите си, а Петербург – тактиката си. Назначено е отново правителство от консерватори, начело с епископ Климент (Васил Друмев). Съвсем скоро се налага провеждане на нови избори, спечелени отново с внушително мнозинство от либералите. При това положение Александър Батенберг решава да възложи на лидера на „умерените“ либерали Драган Цанков да състави самостоятелно либерално правителство.
Скоро обаче между княза и министър-председателя възникват различия по т.нар. „Дунавски въпрос“ (правилата регулиращи корабоплаването по река Дунав). Това налага освобождаването на премиера, като на негово място князът поставя друг лидер на либералите – Петко Каравелов.
Либералното правителство провежда политика в защита на дребнобуржоазните слоеве в страната и подготвя реално единението на разпокъсаната българска етническа общност. Заедно с редица закони в защита на общинското управление и самоуправление, правителството на Каравелов допуска и редица слабости, които настройват обществеността срещу него и пробуждат отново намеренията на княза и консерваторите да суспендират конституцията.
В началото на 1881 г. общественото брожение срещу правителството, умело подклаждано от опозицията, ескалира в цялата страна. Междувременно на 1 март 1881 г. при атентат е убит император Александър II. Фактът, че покушението е извършено от „радикални елементи“ помага на консерваторите да представят либералите като „съмишленици“ на убийците.
Присъствал на погребението на височайшия си родственик, княз Александър отново поставя въпроса за основно коригиране на Търновската конституция. Макар и да не получава насърчения (Александър III съвсем добре разбира козните на руската външна политика), българският княз, на връщане в страната си, потърсва съчувствия за намеренията си в Берлин и Виена (където опитните политици са погледнали със снизхождение и съжаление на оплетения в мрежите на руската политика български княз). В София обаче той заварва в лицето на военния министър генерал Ка-зимир Енрот (военните министри в страната се определят все още от руския император) пълно разбиране и готовност за „извършване на решителни стъпки“ в желаната от Батенберг посока.
На 27 април 1881 г. князът обявява с манифест намерението си да абдикира, ако Великото народно събрание не приеме предложенията за ликвидиране на безизходицата в страната. Либералното правителство на Каравелов е уволнено и генерал Енрот е натоварен да състави временно правителство със задача провеждане на избори за Велико народно събрание.
При осигурено мнозинство на консерваторите във Великото народно събрание, то е свикано в Свищов на 1 юли 1881 г. Заседанието му не трае повече от час. С овации се приема предложението на княза: извънредни пълномощия за държавния глава за срок от седем години да издава укази, право за създаване на нови учреждения с оглед осъществяване подобрения в управлението. След изтичане на седемгодишния срок е трябвало да се свика Велико народно събрание, което да ревизира Търновската конституция въз основа на постигнатите трайни резултати в държавното управление.
След Великото народно събрание, умерените либерали потърсват възможност за компромисно преодоляване на кризата; непримиримите обаче останали твърди защитници на Търновската конституция и лидерите им Петко Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов потърсват убежище в Източна Румелия.
В започналия нов ход на руската политика в България, генералите на императора в България вярват, че ще бъдат в състояние чрез княза и консерваторите да отстояват и наложат руските интереси в страната. Още през есента на 1881 г. обаче, те са горчиво разочаровани от решението на княза и консерваторите, проектираният строеж на ж.п. линии в България да има точно противоположния приоритет на този, който очакваха и се опитваха да наложат. Вместо предлаганата от Петербург ж.п. линия София-Русе, която щеше да свърже страната трайно с Русия, князът и консерваторите започват ускореното осъществяване проекта за ж.п. линия Белово-Ихтиман-София-Цариброд, която да свързва България със Западна Европа. Било вън от съмнение, че княз Александър I и зараждащата се българска политическа интелигенция виждат бъдещето развитие на България свързано икономически и културно със Западна Европа. Това е ясно указание за руските представители в София, че „пълномощията“ можеха, а и се изпълняваха срещу интересите на Русия.
Наложило се руските генерали да потърсят отново контакт с либералите. Усетил двуличната игра на пратениците на Петербург, на 1 януари 1882 г. князът съставя правителство изцяло от български консерватори. Скоро обаче из цялата страна се надига общонародно протестно движение в защита на Търновската конституция. Явно било кой провокира бурно настъпилата реакция.
Разбрал, че не би могъл да се противопоставя безнаказано на руските становища, през юни 1882 г. князът съставя ново правителство с министър-председател руския генерал Леонид Соболев и министър на вътрешните работи, добилият по-късно печална слава у нас, руски генерал Александър Каулбарс. Всъщност новият кабинет бил необходим и за успешно провеждане от консерваторите на изборите през есента на 1882 г. Осигурили си мнозинство в Третото обикновено народно събрание, консерваторите престанали да приемат послушно менторството на руските генерали. Тогава Соболев потърсил отново познатия ход – връзка с либералите за борба срещу княза и консерваторите. Княз Александър едва сега доловил колко сложни и рисковани са ходовете при политическата игра с руснаците. Така или иначе, армията е била все още в ръцете на руските офицери. През март 1883 г. князът освобождава консерваторите от правителството с цел благоволението на руския император. При посещението си през юни 1883 г. в Петербург обаче, българският владетел се убедил, че Александър III е явно настроен срещу него и ще поддържа отмяна на пълномощията чрез съгласувани действия на руските генерали и либералите, като единствена възможност за утвърждаване на руското влияние в България.
За пръв път едва сега княз Александър разбрал, че ако трябва да спаси трона и страната си, ще трябва да провежда национална политика широко подкрепена от мнозинството на народа.
За да придадат общонационален характер на борбата срещу руските генерали, консерваторите сключили споразумение с умерените либерали. На 6 септември 1883 г. князът обявява с манифест възстановяване на Търновската конституция. Драган Цанков съставя правителство от умерени либерали и консерватори.
След няколко необходими преходни промени в правителството в края на 1883 г. режимът на пълномощията бил окончателно ликвидиран. Преминат е един рискован период в най-новата история на България. Конфронтацията между княза и Русия е била вече съвсем ясна. В изборите за Четвъртото обикновено народно събрание, „непримиримите либерали“, които не се поддават на изкушение за единодействие с руските генерали, спечелват убедително мнозинство. Княз Александър възлага на 11 юли 1884 г. на Петко Каравелов да състави правителство на либералите.
Новото правителство е твърдо решено да води българска национална политика. Затова Петко Каравелов отхвърля внушенията на Петербург за изгонване на „немския принц“ и застава твърдо зад своя княз.
Русите бяха загубили първия гейм от политическата игра в България, макар че все още не беше ясно какво всъщност бе спечелила България. Новоосвободената страна бавно се изправяше на собствените си крака.
След неуспеха да се използва княз Александър като свой емисар в България, омразата на руския цар и руското правителство срещу младия български владетел започва непрекъсната ескалация. Всяко начинание на княза, дори онези, които са от спасително значение за България, се посрещат „на нож“ от Петербург. В неистовите си закани да свалят княза, именно руското самодържавие (!) предлага дори обявяване на република в България, уверено, че след премахването на монархическата институция, оказала се здрава опора на българската самостоятелност, Петербург ще овладее положението в България с помощта на раболепни „републиканци“, подготвени по рецепта на Руския азиатски департамент. Месеци наред суперреакционерът и панславист Михаил Катков внушава на български общественици тази „идея“ (без да получи от тях дори и намек за някакво съпричастие).
Макар и останали напълно чужди на „идеята“ на Катков за република, не малко от българските политически дейци от този период, за съжаление, служат задкулисно на руските домогвания, дори с риск, че извършват национално предателство. Така например, Драган Цанков още в 1881 г. (при първите тайни сондажи на княз Александър до европейските правителства за евентуално съединение на Северна и Южна България) донася също така по таен път за постъпките на княза в руския императорски двор.
Крахът на режима на пълномощията води до слизане на консерваторите от политическата сцена. От 1884 г. политическата борба в България се осъществява предимно от крила на либералната партия.