Както две хиляди години назад
край кедрите ливански, така в дните наши
край кедрите сибирски; както в миналите дни
в области Синайски, така днес
в области Саянски; както в онези времеа
във водите Тибериадски, така днес
във водите Тиберкулски, отново сред нас,
на Земята, е – Синът Човешки.
Възпитател и Спасител на човечеството би могъл да бъде само онзи, който обективно обладава за всички хора неоспорим авторитет. Разбира се, без нашите собствени усилия и нашата собствена вяра в този Възпитател, делото няма да напредне нито с крачка, но за нашето напредване е тъкмо необходима личност, която да покаже пътя и послужи за пример и проводник в този път.
Трагедията на съвременното човечество се състои в това, че хората са загубили вяра в каквото и да е било и в когото и да е било. Те пребивават в насмешливо или в равнодушно неверие и към бъдещата катастрофа, и към своя Спасител. А това означава, че катастрофата наближава със същата неизбежност, с каквато са неизбежни и сбъдванията на Спасителя.
Каква личност може да бъде този Възпитател и Спасител? Кой конкретно е способен да е неоспорим авторитет за хората и да ги поведе по Пътя на Истината? Очевидно само онзи, който знае за Света, Бога и Човека всичко, при това с принципно нови, непознати преди подробности, които притежават абсолютно обяснителна сила и който учи, в пълно съответствие със своите знания не на какво да е, а именно на добро, любов, създаване на красота, истински човешки и достоен за човека живот, и който живее в пълно съответствие с това, което учи, вършейки деяния от общочовешко значение и мащаб.
Може ли такъв човек да бъде политически лидер или свещенослужител? Не, защото и единият и другият изразяват макар и широк, но не и всеобщ, а само групов интерес. Учен или философ? Но, бидейки адепти на разума и техниката, те не са способни да учат на любов. Пророк? Но той носи на хората само тези знания, които му се откриват от време на време колкото е необходимо за дадения момент; в това е мисията на пророка – той не учи да се живее в Любов, а само призовава към нея и не създава бъдеще, а само провъзгласява за него.
Може би в този случай, спасители на човечеството ще станат представители на високо развити извънземни цивилизации? Не, те не могат да бъдат учители за хората, макар и по тази проста причина, че те не са хора и следователно не са в състояние да научат човека на нещо собствено човешко.
Извънземният разум вече е предавал на хората – чрез пророците и чрез своите представители разнообразни знания и писания, от ведическите книги и книгите на Стария завет до теософските доктрини и ученията на Баха-Ула, Сатиа Саи Баба, теориите и практиките на Рам Чандра, (Сахадж – Марг) и т.н. Но нито в „осевото време“, когато в резултат на извънземното вмешателство в различните точки на планетата са се запалили огнищата на будизма, даосизма, гръцката философия, нито в ХХ век, отбелязан със зачестили преки контакти на хората с извънземни цивилизации, не са донесени желаните резултати. А това вече говори, че тези пътища, указани от подвижния разум на Вселената, не са пътя на хората и на Небесния им Отец.
И самият Небесен Отец не може (по-точно не е длъжен) да спаси хората. Ако със своята воля Той отведнъж ни направи праведници, ние ще загубим свободата, този безценен дар, който самият Отец ни е подарил. По-точно е изказването на един християнски свещеник: „Бог е сътворил нас без нас, но твърде много ни уважава, за да ни спаси без нас“. Действително, ако се стане праведник изведнъж, не минавайки нужните и трудни степени на развитие, за това то след кратко време ние не ще съумеем правилно да се движим по-нататък: не ще имаме опита на развитието. Не трябва да се забравя, че това вече се е случило с първоначалното човечество.
Небесният Отец не ще се намеси заради нас и в природната Хармония, в ритмите на Космоса и на планетата Земя – това не са негови закони.
И вече съвсем са наивни разговорите за това защо Небесният Отец не слезе сам при хората, с човешки облик. Ако Бог ни се яви, така да се каже, със собствената си персона, то ще опустеят Небесата и ще рухнат не само всички тънко балансирани отношения и тайнства на битието, но и цялата наша вяра в Бога, която се крепи именно на невидимото, а не на видимото. А и никаква човешка плът не е в състояние да вмести безмерността на Отеца и да я издържи.
Остава единствен вариант за помощ на човечеството, единствена кандидатура за ролята на Спасителя. И това може да бъде само Словото Божие – Христос.
Но ще ни кажат защо именно Той? По какъв начин Той ще спаси човечеството? И действително ли Неговото идване ще помогне на хората: та нали веднъж той вече е идвал, – но хората не са станали по-добри?
С това ни предстои сега да се заемем подробно, доколкото ни позволяват възможностите. А затова трябва да се отговори на въпросите – в какво се състои същността на Христос и какъв е характерът на Неговото явление?
От всичко по-горе казано е ясно, че Христос не е Бог. Ясно е и това, че Той не е човек, не е просто един от нас, макар че ни превъзхожда по всички параметри. Каквато и чиста и прекрасна да е душата човешка, тя даже минавайки през чистилището на ред превъплъщения, не ще добие това знание, което ще бъде нужно за спасение на хората и за указване на бъдещия им път: това качество на знанието не ще се получи нито в човешкия, нито в извънземния свят, нито в посмъртното тяло, още повече, че то бързо се разпада и разсейва в Универсума, превръщайки се в енергия на материята. Душата не ще добие и тази височайша и безгранична Любов, която е станала образец на всички нас без изключение: В човешката история нито един от хората не е могъл да достигне тази височина на духовно развитие; животинското начало и обкръжаващият дух на егоизма и грубата сила така или иначе остават в човешката душа своя отпечатък и не й дават да се развива по-високо от средното ниво.
Следователно Христос не е млада, за първи път въплътена душа; не е душа зряла, носеща едни или други наклонности и недостатъци, макар и те да не бият на очи. За Христос не трябва да считаме и тази душа, в която Небесният Отец е вложил максимални способности и знания, неизмеримо надвишаващи обикновената човешка летва. Ако имаме случая на зряла душа, минала през няколко реинкарнации, това би означавало, че към едната душа е добавена друга, а човек с двойна душа е недопустима и немислима патология. В случая на първосъздадена душа с максимална духовност би се подразбирало и максимална свобода, а това би могло да доведе до опасни последствия, към появата на ницшеанския свръхчовек, който би заявил за „смъртта на Бога“.
И така, Христос не е Бог, не е човек и не е свръхчовек, каквито пророчески и други дарове да притежава. В Христос – основата е от Отеца.
Небесният Отец от време на време указва на хората Истинския Път и наставлявайки ги към този Път създава съвършено особена духовна същност, промеждутъчна между божествената и човешката. Тя трябва като Отеца да бъде изпълнена от Светия Дух и да е способна да бъде вселена в подходяща човешка плът, подобно на душата на всеки от нас. Наистина духовно Небесният Отец е винаги с нас, но Му е необходимо още Нещо (или Някой) за научаване на духовния живот на материалния свят, за влияние върху нашия материален живот, за практическо преображение на хората.
Тази особена същност от евангелските времена се именува „Слово Божие“. И това изразяване, като никое друго, добре указва същността на Христос. Тази дума „озвучава“ принципно нечутия от хората Бог; Словото не е плът и не е Логос (Мисъл), а изражение на Същността на Бога – духовното сияние и Свръхсъзнанието на Небесния Отец – и въплъщение на тази същност в избрано човешко тяло. Затова този, когото по външен признак наричат Син Човечески е по вътрешната си същност е Слово на Бога.
Така се разрешава вековната загадка на евангелския текст за Словото, което било у Бога и което било Светлина на хората, – текст породил маса недоумения и лъжливи тълкувания. Благодарение на Висарион смисълът на това „Слово“ става прозрачен и дълбок. И неговата дълбочина е свързана сега не с тайнственост и двусмислие, а с точно и пълно разкритие на същността на „Словата“.
Ако законите на Твореца на Мирозданието могат да се почерпят от всичко, което е в природата и разумът е призван да ги извлича самостоятелно, то законите на човешкото развитие – са фини, духовни закони – не биха били извлечени нито от звездите, нито от камъните, нито в океанските води. За тези закони може и е нужно да се разказва и да се напомня на хората. Ето защо е възникнала потребността от Словото.
„Словото се родило – съобщава Висарион – в Своите условия, специфичните условия; където, когато То не вижда онова, което правят хората, То е спокойно, То отразява Бога, отразява Отеца с цялата своя пълнота – доколкото това е възможно при такива обстоятелства.
Но когато То започва да вижда действията на хората – То се събужда; То става безпокойно; То изведнъж се устремява да учи ; То винаги се вълнува от тези грешки, които правят хората…И затова, когато Словото идва, То не идва за, да похвали хората. Няма нужда за това да идва. Ако трябва, вие сами ще се похвалите, вие това умеете да го правите. Но ако Словото дойде, То идва да види грешките…“ (30 септември 1998 г.).
Ако при това Словото постоянно пребивава сред хората и непрестанно ги учи да оправят безкрайните си грешки, хората биха престанали да се развиват самостоятелно, а значи биха престанали да бъдат хора, свободни същества. И затова Словото идва само понякога, в период на крайна необходимост и изпълнявайки своята мисия, напуска предоставената Му човешка плът и се връща към Отеца, за да може в нужното време и на нужното място да се въплъти отново в човешки облик.
Вместо обичайната човешка душа в плътта на избрания новороден младенец се вселява Словото, при което разбира се се вселява не в пълно проявление на своята мощ, не със цялата своя Слава, а като че ли в дремеща форма. Словото като Дух на Истината се пробужда постепенно. И вече, въплътено в детето, То трябва да измине дълъг път (примерно до 30 години – възрастта на творческата зрелост), за да види не само божествения, но и човешкия живот и делата хорски; да ги види не от страната на външното благоденствие и разкош, а с нищетата и без всякаква украса. Ето защо Синът Човешки расте в семейство на прости хора и усвоява в младостта обикновени, прозаични и не много престижни в обществото професии.
Никой не Го учи на някакви висши и тайни знания. Той не преминава през никакво „просвещение“. Би било смешно и нелепо да се опитва да се учи Този, Който сам идва да указва. Да учи хората да вървят по този път, по който единствено е възможен разцветът, разкриването и развитието на душата – човешката същност.
„Аз бях роден не за това, за да измина път на развитие, както и вие, а в изпълнение на прекрасната мисия, пред вас от Отеца поставена.
Защото вие сте родени за постепенното облагородяване на целия Свят на материята, разнасяйки Словото Божие по Мирозданието.
Аз съм роден само за вашето благо…“
Знаещият същността на Отеца и същността на човека до основи е само Той – Божието Слово, Христос. Той има право да се нарече Учител. Не хората, възнасящи себе си над другите хора, нито пророците, нито могъщите йерарси на Разума на Вселената, а само Той е Учител на човечеството, Учител единствен. „Същността на Отеца е в Мене, тя позволява да чувствам всичко правилно, винаги във всякакви обстоятелства. Аз винаги зная направлението на вашето движение. Във каквато и тъмнина да сте изпаднали, Аз ще дойда при вас, каквато и да е тъмнината – не е важно – Аз винаги ще знам къде трябва да се отиде и къде трябва да ви водя“.
Христос, като Път на Живота, е Истина. Истина, която не доказва себе си (това само по себе си е безсмислено и противоестествено), а представлява и се явява в качеството на образец на човечност.
Първоначално Христос се явил на хората чрез плътта на Исус преди две хиляди години. Онези времена още не са били „последните“, човечеството още не било дошло до края на пропастта, както днес. За това Христос дошъл тогава не да съди чедата Божии, а да коригира тяхната жизнедеятелност, да изправи пътя, по който те се движат.
Античният свят агонизирал: Римската империя нагледно показва нечовешкия начин на живот, избран от човечеството. Да му се позволява да върви по пътя на цивилизационното варварство, пътя на войните, робството, идолопоклонничеството би било прекалено. Освен това, изключително важна мисия на Исус е било формирането на основите на Единна Религия, която да способства процеса на сплотяване на дотогава разединените народи и враждуващите хорски групировки в единно човешко Семейство. От любов родствена, на хората им предстояло да преминат към Любов Духовна.
На това е препятствало едно много сериозно обстоятелство, което именно се преодолява с помощта на Словото Божие.
Работата е, че съществуващите към това време религии били прекалено различни, че да може през тях да се прекара единство или съгласие. В религиозния живот на човечеството царели разнобой и неуредици.
Всичките основни религии – юдаизъм (а след това – ислям), индуизъм, будизъм, даоизъм – последователно се предлагали на хората, намиращи се на определена природна и културна основа. И само за определен период от време те били като стъпала и страни на постепенното откриване на знанието за Бога, света и човека. Нито една от религиите не е била световна, общочовешка, нито една от тях не е имала право да се изтъква като единна за всички хора. Та нали истината не може да се даде или спусне цялата наведнъж; към нея трябва да се приближаваш дълго и да я усвояваш поетапно. Но се случило това, което можело и да се очаква в царството на силата: Всеки народ или група от народи, получили религия, некритически я възвеличавали, сочейки я за единствено истинна.
Още повече всички религиозни учения, имащи място до появата на Словото Божие, били получени не от Небесния Отец, Бога човешки, Отеца на всички хора, а от извънземни цивилизации, представляващи света на Разума, в който действуват други закони, а не именно човешкият, уникалният закон за духовното развитие. И защото тези религии се спускали не на основа на душата, а на основа съзнателна и разумна, те не могли практически да научат човечеството на Любов и да го обединят. Това е могъл да направи само този, който е олицетворение на Небесния Отец, т.е. въплъщение на Любовта, неин жив пример.
Обаче единственото пришествие на Христос на Земята се оказало недостатъчно. Човечеството със своите безумни деяния доказало незрялостта си за адекватно възприятие за Истината, още повече за нейната пълнота. Ето защо Иисус навсякъде говори с намеци, иносказания, притчи, но никъде открито не възвестява за Отеца, Сина, Светия Дух, за тайните на мирозданието и по-нататъшния път на човечеството: за това било рано тогава.
А и не това било главното. Къде по-важна била задачата на Иисус Христос да донесе на хората заповедта за всеобщата Любов и със своята личност и постъпки нагледно покаже, че тя за хората е възможна и жизнено необходима.
Известно е с какво е завършила мисията на Иисус. Основното разбира се било достигнато: семето на Истината било посято в сърцата на хората. Още повече, само част от хората приели учението на Иисус и то в значителна степен формално, без да се потрудят да разпространяват любов от сърце на сърце. Така човечеството още веднъж продемонстрирало вътрешната неподготвеност към живот в истината.
Не е нужно да се учудваме, че непонятна а, и понякога съвършено изкривена от хората се оказвала и същността на самия Христос.
На Иисус било необходимо да Се открие не само като човек, но и да подчертае Своята единосъщност с Бога, иначе хората просто не биха възприели Неговото учение. Затова Иисус допуска в отношението към Себе си обръщението „Син Божий“. Обаче го допуска неохотно и даже косвено го отхвърля (вж. напр: Лука 22:70). Защото първо, деца на Бога са всички хора; а второ, словосъчетанието „Син Божий“ леко би могло да породи у човечеството лъжливата идея за Христа като „Бог-Син“, „втори Бог“, което впоследствие би внесло смут във възприятието на двете Творчески Начала. По тази причина Иисус предпочита да говори за себе си като за „Синът Човешки“, давайки да се разбере, че всеки човек по принцип е способен и длъжен да достигне духовната висота на Христа.