“Вие векове се стремяхте да възнесете
името свое до Небесата,
но само лицето си в оборска тор и кал топяхте.
И ето Часът дойде!
Часът на познанието на многото свои грешки.”
Висарион
Стремежът на хората по един или друг начин да се установи господство над природата било изначално противоестествено. Човешката същност е духовна, а това означава, че човек от самото свое възникване е вече над-природен и следователно да се възнася над природата е безсмислено и опасно: напротив трябва да влезе в съответна хармония с нея.
Обаче започвайки от езическите времена, сред хората се възцарил именно култът към Природата, свързан с егоистичната настройка на човека и лесно прерастващ в култ към силата. Целта на индивида станали не другите хора, а благото на самия индивид, благо, достигането на което той си представял по пътя на придобиването на власт над Природата и хората.
Стълбата на самоиздигането, основана на идеята на силата и водеща човека до ужасяващо падение, се изграждала по стъпала-култове:
Природа
плът
разум
Свръхразум
Свръхплът
Свръхприрода
Както виждаме, обожествяването на природата и култивирането в себе си на природно-егоистичното начало прераства в хипертрофиран егоизъм, в желание сами да станем Богове без значение в какъв вариант – хвърляйки плътта и сливайки се със Свръхприродния Творец или подчинявайки цялата Природа, цялата Вселена на въжделенията на своята плът.
Наистина няма никаква принципна разлика между източния и западен тип светоотношения. „Запад“ и Изток“ – са едно и също; път нагоре и път надолу – един и същи път. По-точно казано, пътят нагоре е път надолу и всеки превъзнасящ се ще бъде унижен. Защото развивайки се по логиката на „възвисяване“ от природата (плътта) към разума, човек няма да стигне Духовни върхове, по-лошо от това – той усилено ги разрушава в себе си.
Разбира се в миналото и настоящето на хората се отдавало да правят немалко добро. И все пак не това е била преобладаващата тенденция на развитие на човека, иначе всеки от нас отдавна щеше да живее в хармония със себе си, другите хора и природата. Затова отивайки към бъдещето, трябва да преосмислим целия предшестващ път, да изберем от него онова, което съответствува на високото предназначение на човека, а всичко останало да зачертаем и забравим.
Дайте да хвърлим последен поглед на предисторията, за да се разделим с нея веднъж завинаги. Да попробваме да се вгледаме в нея от гледна точка на Истината, т.е. да се опитаме да разгледаме къде и кога човек е умеел да изпълнява предначертаното му от Небесния Отец – и съумял ли е.
И ето пред нас е древната култура на Изтока. Какво достига тук човек? Той мечтае да стане безличен, като неговия Бог и като Природата. Той се стреми да излезе от живота и с тази цел се скрива в манастир, в планинска пещера или в гората, практикувайки медитативно очистване на ума, което не е нищо друго, освен отричане от всичко земно. Той всячески изтезава своята плът, за да се избави от тази личностна принадлежност като от тежко бреме.
Междинният резултат на някои йогистки практики става получаването на невероятни способности, когато човек може да убие друг с поглед или с мисъл, а себе си да направи физически силен като тигър или слон. Но това не е била крайната цел на психическите упражнения. Главното било да стане равнодушен към света и хората – равнодушен до такава степен, че дори при вида на починалия близък и роден човек да си напява весели песни, подобно на това как водата безгрижно шурти по мъртвите камъни: та нали умрелият човек се е слял с Абсолюта.
Но този идеал на „естественост“, това следване на пътя на Природата или безличния Бог се обръща в сурова и пряма жестокост – в точно същата, каквато е присъща за този идеал на бездушния Абсолют и животинската борба за съществуване. Тогава „съвършено мъдрият“ за най-малко провинение с брадва отсича ръката на ученика; тогава сам Кришна убеждава Аржуна в позволеността на убийството на родния брат, който по този начин може да се избави от оковите на плътта; тогава Мойсей призовава да се разрушат жертвениците на другоплеменниците и иска око за око, зъб за зъб, обожание за обожание, рана за рана. Тогава накрая, един човек се признава за по-висш от друг само по факта на своето раждане и както в стадото, както в кошерите и мравуняците се възцарили кастови закони увековечаващи робството.
Същата робска система на социума, същото робство, израснало от култа към природата, е отбелязано в епохата на античността. Робът тук не е човек, а говорещо оръдие. И човекът е само животно макар и политическо. Природно-инстинктивното начало, довеждащо до крайност и извращение, се проследява в гръко-римския свят постоянно и повсеместно: в кучешкия начин на живот на циниците; в хомосексуализма и лесбийството; в олимпизма – това тържество на мускули; римските пирове и пировете на древните гърци; в необходимостта от хляб и зрелища, напрягащи нервите. То просветва и в реакциите на стоиците, допускащи в качеството на противоотрова от такъв живот самоубийството и в призива на неоплатониците да се върнат към Единния, в „истинската родина“; и в равнодушието на софистите към истината, защото истината се разлива, както им се е струвало, в чувствения свят и значи тя е навсякъде, във всяко мнение и възприятие.
Този натуралистичен плурализъм може да се счита за всеобща характеристика на античната философия, така както той има своите корени идващи от Талес и Парменид за идеята на Всеединното. Ако мисленето е тъждествено на битието, т.е. ако всичко е единно, то истината е разсеяна в природните проявления, а следователно дали тя е единна или множествена – няма особено значение. Така излиза, както е забелязал още Хегел, че софистите също са елеати, само че по-късни.
Доколкото битието за гърците е мислене и не повече от мислене, дотолкова цялата духовност се свежда от тях към мислимото, умственото и Духът се оказва Ум (Логос, Нус). Тогава щом мисълта за гърците е битие, то Умът се оказва Плът, качество соматично, телесно и материални се явяват не само низшият, неистинският, „менталният“ свят, но и колкото и да е странно, висшият, истинският свят на боговете-идеи. Действително този свят е на „оптическите скулптури“ (А.Ф.Лосев), а скулптурата е олицетворение на плътта.
По такъв начин античният космоцентризъм, не е отишъл далече от езическия култ на природата.Разликата е само в това, че идеалът за природна хармония е придобил у гърците и римляните характер на натрапчива идея за симетрия, порядък, и геометричност на Природата. Що се отнася до човекът, то той е интересен за античността само дотолкова, че той е „микрокосмос“ – миниатюрно въплъщение на Природата, Космоса.
А какви асоциации предизвиква в нас споменаването на Средните векове? Какво виждаме в тази епоха?
Тук царствува теоцентризма. Нито природата, нито човекът, а само Бог е истинският смислов център на мирозданието и цел на човешкия живот.
Но Бог няма облик и лице и затова във Средните векове ние откриваме все същия култ на уподобяване на Бога чрез отрицание на човешката личност и все същото забвение на заповедите на любовта. Стремежът към практическото самоунищожение на личностното начало е характерен например за софизма. А любовта, призвана да разпространява топлина от една жива душа на друга, се обърнала в поклонение на мъртвите тела при християнството и на каменните късове – у мюсюлманите.
Празните абстракции на схоластиците, немите реликви, студените души дали на света мъртвороден и съвършено ненужен Бог на църковната субординация. „Истинската вяра“ станала прерогатив на тези или онези авторитети; свещенослужителите, вместо да служат на хората, потъпкали по-низшестоящите; смирението било забравено в снизходителното превъзнасяне на „божиите наместници“. И колкото повече укрепвали многочислените църкви на Запад и на Изток, толкова повече те сеели вражда на планетата. Религиозните войни станали оттогава неотменима черта на общественото развитие – както впрочем и насилственото обединяване на племена в рамките на държави като мощна машина на власт и манипулиране на хората.
Не се възродила човечността и в епохата на Възраждането. Разбира се Ренесансът е бил антропоцентричен, но що за човек е бил провъзгласен за център на мирозданието? Съвсем не ближният като цел на нашата грижа, а човекът въобще – в качеството си на „цар на природата“.
С други думи, ренесансовият антроцентризъм е бил по своята същност все същия култ към материалната сила. Той се проявявал и в действията на „светата“ инквизиция, претендираща за божествен Свръхразум, а затова и за безгранична Власт; и в девиза „Разделяй и властвай“; в макивеализма и ужасите на Вартоломеевата нощ; във възхваляването на човешкото тяло, издигнато в ранг на гротескното тяло (според М.М.Бахтин), т.е.Свръхплът; и във възпяването на „телесната низост“ – възпяване, което било не толкова признак на „демократизма“, както считал същият този Бахтин, колкото разюздан цинизъм на човека-животно.
Естествено-природното начало се изразява тук, както в предишните и следващите епохи, в придаване на огромна важност на съсловната принадлежност, родовостта, признаците на „кръвта“, в неумерения интерес към плътската любов, в безкрайните рицарски турнири, придворните интриги и дуели. Възраждането разцъфтяло и залязло под знака на животинските инстинкти и животинските борби. Прав бил Дюма-баща, влагайки в устата на капитана на мускетарите г-н де Тревил думите, характеризиращи по своята същност цялата епоха на Възраждането: „Вие трябва навсякъде да виждате врагове. Пазете се от всички: от приятел, брат, любовници…“
Неслучайно естетиката на Ренесанса е пронизана с духа на ужасното и трагичното. Защото това време е било наистина като Ада на Данте, трескавите кошмари на Бош и Гоя, шекспировите трагедии и историческите драми. Не е случайно и това, че именно в тези времена е била използвана своеобразната защитна реакция във вид на утопия – отражение на засега не много ясното, но променливо бъдеще, във вид на прекрасната мечта за Града на Слънцето, очистителната и пророческа „Буря“ в мирогледа на Шекспир.
Настъпило Новото време. То донесло със себе си революции във всички области. Във всички, освен една – духовната. И ако те не са докоснали главното в човешкия живот, значи са породили още по-голяма дисхармония в обществените отношения и в отношенията на човека с природата.
Обикновено новоевропейската епоха тържествено се нарича епоха на науката, триумфална победа на разума над природата. Действително именно в този период науката се формира в самостоятелен и водещ социален институт. Но защо? Защото това изисквали нуждите на развиващото се промишлено производство, а за производството е нужна сила. Търсената сила хората видели тъкмо в науката, в дълбокото теоретическо осмисляне и експериментално усвояване на природата: „Знанието е сила“. И наистина, тази голяма сила е в състояние да постави природата в служба на човека. Но в името на какво, на какви негови потребности?
Да се правят догадки по този повод няма смисъл. Ясно е, че науката се е развивала като слугиня на производството, в крайна сметка е била длъжна да служи като средство за насищането червата на човечеството, за ублажаване капризите на неговата плът. При това, дори ако се издигне лозунг „щастие за цялото човечество“, на практика става дума за благоденствието само на отделни индивиди, умеещи предприемчиво да придобият полза за себе си.
По такъв начин, Новото време било време на същия стар-престар егоизъм, само че той стигнал тук до откровена и невероятно уродлива форма. Древните „Тат твам аси“ и „Аз съм Света“, издигащи човека до Универсума, се превърнали сега в низходящ Универсум до отделния индивид със субективистката формула „Светът това съм Аз“. Именно „Аз съм“ – като единствен, единичен, неповторим – и съставям цялото съдържание на Света. Този последният без Мене е нищо; той не е повече от комплекс на моите собствени усещания. И значи, Аз съм – повелител и господин Свят, Аз съм – Свръхчовек, Аз съм – Свръхплът и Свръхразум.
Щом е така, значи няма никакъв Бог. Човекът на Новото време е с достатъчно просветен разум и поглъщане на природата на най-високата научна основа, която съществува. „Аз съм – свободно същество възклицава новоевропейският типаж!“
През ХХ столетие тази свобода в пълна степен е проявила себе си – в качеството на свобода на умопобъркания без значение дали е затворен в лудница или се е изскубнал на воля. Социалните сътресения (само в Русия са станали като минимум четири революции), двете световни войни, атомните бомбардировки и нарастването на ядреното въоръжение; програмата „звездни войни“; борбата между атлантизма и континентализма за преразпределяне на света; пренаселеността, екологичния кризис – такъв е само краткия списък на смъртоносните атрибути на ХХ век. А фашизмът? А тоталитарните и така наречените „демократични“ режими? „Болните органи на болното общество“ (Висарион) съобщават за себе си в последното столетие с особена сила, като в истинска агония. Тук ще добавим и лавиннообразното падение на нравите, наркоманията, стандартизацията и роботизацията на живота – и ще видим: човекът в края на второто хилядолетие е загубил себе си напълно и окончателно.
Всъщност това трябвало да бъде предвидено от самото начало, от момента на „първородния грях“. Всички последващи „културни“ епохи само увеличавали изначалната грешка на човечеството. Затова разбира се разделянето на тези епохи в качеството на някакви особени стъпала на обществено развитие е достатъчно условно. Защото с прехода на една степен в друга се менели само времето и мястото, но нищо не се променяло по принцип. Царството на силата си оставало царство на сила. Как да не си спомним тук с горчива ирония известния литературен персонаж, който говори за всемирната история като за нещо „наистина твърде еднообразно“, където всички „се бият ли бият“ и „кръвта като река се лее, за да развеселим още този образ – като шампанско“
Да, мярката на човечност в развитието на обществото не издържала никъде и никога. Значи пътят, преминат досега от човечеството, не е имал всъщност никакви принципиални отличия в своите периоди, стадии, формации. Всички те били една единствена фаза, формация, стадии – стадий само предисторически. И като всеки предварителен процес, човешката предистория не може да продължи дълго. Рано или късно настъпва нейният край.
Не е ли дошъл този край в наше време?