Преди да се отправим на Път, нека д поседим на пътечката и мислено да се докоснем до Любовта. Та нали тя е изходна точка, вдъхновителка и цел на предстоящия Път. Какво е тя? И какво ни очаква в бъдеще?
Най-разпространено се явява разбирането за Любовта като природно-инстинктивно и чувствено-емоционално влечение на половете.
Тази страна безусловно присъства в Любовта при това като една от най-важните. Очевидно е обаче, че Любовта не се редуцира към тази своя природна основа. Половото влечение и чувствата, свързани с него, не са специфични само за човека, те са присъщи и на царството на животните.
Любовта на мъжа и жената не изчерпва цялото съдържание на Любовта и се допълва с любовта към деца, родители, братя и сестри.
Впрочем, любовта към „своите“, в противоположност на равнодушието или ненавистта към „чуждите“, също не е изцяло човешко качество. Подобен род любов се забелязва и в отношенията в животинския свят. И макар че този вид (форма, степен) на любовта, ако не е и „идеален“, то има по-широко разпространение, въпреки това той не се явява по-висш.
Уникалността на човека се състои в това, че той се отличава не само с чувствено или идеално влечение към своята жена, към своето семейство или своя народ, но и способността да обича всички без изключение.
Тази любов понякога наричат „абстрактен хуманизъм“. Това е вярно, ако става въпрос за любов, произтичаща от разума, от главата, когато човек не толкова обича, колкото съединява себе си с човечеството мислено – своите идеи, концепции и намерения. Такава любов не е от сърцето и затова действително не може да се нарича любов. Да се обича абстрактно е много по-лесно, отколкото един жив човек, не говорейки вече за всички хора.
Обаче ако любовта към човечеството може да се прояви в качеството си на абстракция, то никога не може да бъде абстракция това, което наричат „човечност“. Тя предполага не разсъждения и не разговори за хуманизма, а реална характеристика, реална особеност на конкретния човек, която се изразява в добро разположение и топло отношение към всеки друг човек, към човека „въобще“.
И тъкмо по този начин човечността съставлява отличително родово свойство на хората, тяхна същност. Само в човечността, т.е. във всеобщата любов, човек се издига до истинско човешко звание. При никакви други същества ние не виждаме реални проявления отвътре, от сърцето на идваща любов към всеки и към всички – не само към „своите“, но и към „чуждите“, не само към бездействащите, но и към агресивните „врагове“.
Защо е възможна такава любов? Защото тя има онтологическа основа в обективната Действителност. И защо тя съществува и защо е нужно да бъдеш човечен? Защото това е естественото състояние на човека и по този начин не би се появила дисхармония в неговия бит. Защото пътят на Любовта е обективно необходим закономерен процес и да се отклоняващ от този Път значи да вървиш против Закона.
Разбира се, докато у хората няма съответстващи понятия и образи, всеобщата, духовната любов е трудно достижима. Но е ясно, че тя е любов в нейната висша форма и истинска същност.
И така в Любовта има три типа, три аспекта, три степени: любов природна, любов родствена и любов духовна. Първата – това е любовта между мъжа и жената; втората – любовта към роднините; третата – към всички хора по света и към всичко съществуващо.
Любовта, в пълния смисъл на тази дума, предполага израстване от първата степен към втората, а от втората – в третата. Любовта на мъжа и жената трябва да поражда семейство и деца. А родствената любов в семейството трябва да преминава в любов към цялото човечество, към целия свят и към създаване на единно Семейство.
Само преминавайки през тези три степени, ние може да достигнем всеобхващаща и пълноценна Любов, съответстваща на достойнството на цялостния човек.
Задържането на първа или втора степен говори за това, че човек още не е намерил своята същност, още не е проявил в пълна мярка умението да обича. За нещастие, в своето преобладаващо мнозинство ние наистина не умеем още да обичаме, макар че тази способност е заложена в нас изначално от Небесния Отец. Ние умеем за сега само да говорим и да спорим за Любовта, да пишем за нея дебели книги. Впрочем, още по-добре можем да пишем дебели книги за нещо „сериозно“, (сякаш Любовта не е сериозно и не е главното дело на човека); умеем да пишем за всевъзможни „чудеса“: телепатия, левитация, НЛО.
При това ние не само не се издигаме от първото или второто ниво на любовта, не засядаме на тях за цял живот, но като правило, даже тези нива не минаваме докрай. Страстта на влюбените угасва, пораждайки обиди и спорове; Съпрузите не намират общ език; родствениците се презират един друг и избягват общуването.
А най-голямо затруднение предизвиква духовната любов, всеобщата, любовта към всички без изключение и при това неизискваща за себе си никаква ответна любов. Любовта е опасна за егоизма и затова егоизмът е опасен за любовта. Ето защо духовната любов ни се струва невъзможна: тя изисква самопожертвуване.
Преди две хиляди години чрез устата на Иисус тя е провъзгласила да заобичаме ближния като самия себе си; а човек и тогава, и сега обича повече себе си, отколкото ближния – макар и с малко, но повече.
Впрочем, някои от нас в ипохондрично самоунищожение понякога заявява: „Аз не се обичам!“ Но именно това и показва, че такъв човек не обича ближния.
Когато попитали веднъж Висарион, какво значи „да заобичаш самия себе си“, той отговорил: „Любовта към самия себе си, към своето истинско начало – това е любовта към умението да отдаваш“. Затова евангелската заповед сега придобива по-точна формулировка: „Обикни ближния повече, отколкото самия себе си“. И затова твърдението „аз не обичам себе си“ граничи с гордостта. Този, който заявява, че сякаш не обича себе си, в най-добрия случай още не е открил в себе си творческото начало, а в най-лошия – обича себе си толкова, че не желае нищо свое да отдаде на другия. А при това „своето“ у човека, т.е. душата – е това, което той може и трябва да отдава на ближния.
Духовната любов, макар и трудна, не само е осъществима, но и най-естествена за човека. Самата способност на хората към творчество и вътрешната потребност от него, свидетелстват за това, че човек живее заради другите, защото творчеството е немислимо и нелепо да не се споделя. И ако Духовната Любов не се реализира в човешкото съобщество в необходимата степен, това е признак, че творческото отношение към света и хората е заменено от потребителско отношение.
Мнимата невъзможност на любовта към всички понякога оправдават с нейната ненужност. Защо да се обичат хората, ако те са несъвършени същества? Да имаме пълнота в любовта към друг човек – това било самозаблуда, защото съвършеното можело да бъде осъществено само във Вечното, само в Бога; а затова била необходима отреченост от света и неговите привързаности.
Подобна аргументация е вътрешно противоречива дотолкова, че сама опровергава себе си. Нима Бог ще ни отдаде своята Любов само за това, че да я поиска назад? Но тогава ще се наложи да признаем Любовта на Бога като користна, себична, т.е. несъвместима с истинската Любов.
Признавайки, че Бог е Съвършената и Пълна Любов, трябва да признаем, че Той не се нуждае от нашата любов към Него. Тази любов не е нужна на Бога, а на самите нас. Но как в този случай да обикнем Бога – Този, Който ние не виждаме и не си представяме? „За да обикнем Бога – отговаря Висарион – трябва да се заобичаме един друг. Ако не се опитате да обичате малко, вие никога не ще заобичате повече.“(Лятото на 1997 година, посещение на Висарион в САЩ).
Разбира се в своя възглед може да се придържаме към такъв модел на света, при който Бог въобще не излъчва Любов, а пребивава в качеството си на равнодушен към нас Абсолют; ние, хората, отдаваме своята Любов на Твореца от благодарност за това, че Той ни е подарил живота. Но тук възникват сериозни противоречия. Ако в света и в Бога не съществува Любов, откъде се появява тя при хората? И освен това защо от благодарност за подарения ни живот трябва да се разделим с нея, разтваряйки се в океана на отвъдното битие и изчезвайки навеки в него?
Отговор на последния въпрос понякога виждат в това, че в отвъдното съществува Мирова Душа. Това е най-тънка сфера запълнена с енергетически вибрации и отразяващи се една в друга образни енергетически структури (ейдоси, по термините на древните гърци). Този Космически Ерос, съгласно много старинни учения, е и Вселенската Любов, в която безтелесният човек може да влезе и в която той се обгръща с другите хора.
Но при внимателно разглеждане се забелязва, че тази Световна Симпатия е строго казано не Любов и още повече не Духовна Любов, не безмерно и свободно даряване на душевна топлота, материално-енергетично привличане, нещо от рода на гравитация или холограма, т.е. явление природно. Любовта която „движи планетите и звездите“ и притежава видими структури – не е духовна, а материална.
Да забележим накрая, че Световната Душа не е Бог, тя е по-ниско ниво на организацията на Универсума и значи стремлението да се разтвориш в Бога остава неосъществимо.
И да подчертаем още веднъж – защо да се разтворим в Бога, когато Той ни е дал плът (плътно тяло), наистина Той ни я дал, очевидно за това именно, та намирайки се в плът и именно чрез делата на своите ръце, да проявим дадената ни от Отеца Любов, за да я въплътим в живота. Ето защо в отличие от другите учения, твърдящи, че в Бога всички ще се слеем в едно, Висарион казва:“Всеки ще се слее с Бога в едно, но между себе си хората няма да се слеят в едно “ (октомври 1992, Световен Конгрес на Духовното Съгласие, Алма-Ата).
Следователно истинското единение на хората е възможно само при условията на преодоляване от тях не само външните, но и на вътрешните граници, границите в техните сърца, – т.е. на основата на чувството на любов, любов към всеки човек и към цялото човечество. При това под истинска Любов и духовност се подразбира откритост към Бога, света и хората, пълно доверие към тях, отговорност за хората и непрестанен стремеж да се поделя с тях душевната топлота и творческите способности, не изисквайки нищо, не просейки и не очаквайки нищо в замяна. Такава Любов е и изпълнение на главната заповед на Бога.
Човекът като образ и подобие на Небесния Отец се отличава от останалите същества по това, че има в себе си частица от Отеца – душа, която в своята същност е Любов. Оттук следва: ако природната и родствената Любов са неспецифични за човека, то духовната Любов съставлява най-важната човешка особеност. А това на свой ред означава, че на човека е необходимо да израсне в своята жизднедеятелност именно до това височайше ниво, до височината на Любовта.
За това е необходимо докрай да се изминат двете предишни нива, така че те да станат върхове. И – удивителна закономерност! – изкачвайки всяко ниво на Любов докрай, човекът придобива на техните върхове Духовна Любов.
И тогава се оказва: Природната Любов – не значи само полово влечение и секс, а пълна отговорност за любимия, винаги (постоянно) Любов към него, без раздразнение, ревност, отегчение и скука.
И това ще бъде Духовната Любов.
Родствената Любов – не значи принадлежност към своето отделно семейство или любов само към един или двама нейни члена; но и любов към всички нейни членове – сега и завинаги…
И това ще бъде Духовната Любов.
И накрая, връх на Духовната Любов – не значи презрение към физическата близост на мъжете и жените, не значи отклонение от родствените връзки и задължения, а значи Любов към всички без изключение, отговорност за любимия човек, да живееш заради него сега и завинаги…
С любовта си човекът е призван да внесе хармония в Мирозданието; по-точно нови топли краски и оттенъци. Благодарение на разпространяваната от човека Любов, в природата трябва да възтържествува нещо надприродно, което да допълва законите на природата. И значи че, Любовта е източник за предначертаната на човека свобода.
Няма ли обаче, противоречие в съединяване на понятията „свобода“ и „предначертаност“? Няма, предначертаността не само не изключва свободата, но я прави действително свобода. Ако Небесният Отец не бе вложил предначертаността в човешката духовна тъкан, човек веднага би се превърнал в резултат на своята свобода в никому ненужен, случаен и още повече своеволен индивид, неизвестно защо захвърлен на земята. Но нещата стоят точно обратно: Ние сме необходими на света, необходими като творци – на Любовта, Красотата и Светлината.
Затова предначертанието не е предопределеност. Напротив, това е добро пожелание на Бога, Негова творческа програма, творческо подсказване за всеки от нас. Разбира се, човек е свободен да я осъществи по-добре или по-зле, по-бързо или по-бавно, по-кратко; той е свободен и въобще да се отклони от нейното изпълнение и значи свободен е даже пред цялата предначертаност на пътя.
Но свободата е дадена на човека не за това, че да се отклонява той от този Път, а за да го усвоява творчески. Наистина Пътят, предначертан за човечеството е неизминат от никого. И да се движат по него знаят само Отецът и Синът. И те разбира се ще поведат човека напред и затова да се отклонява от предначертания Път няма никакъв смисъл. Това не е полезно за самия човек: Ако му е предписано да живее заради хората и света, то да не се изпълнява предназначението, е действие против самия себе си, умножавайки своите загуби.
Предначертаният Път на човечеството предполага не изпадане от Хармонията на Битието, а свобода. Свободата е необходимост за творчество, т.е. за Любов, която всеки от нас от душа, безкористно подарява на другите хора т.е. именно свободно.