Каквито и различни учения да разглеждаме – езотерични доктрини, философски системи и научни теории, навсякъде се вижда незадоволителността на отговорите, коио те дават на въпроса за битието на човека в света и безизходицата на предлаганите от тях пътища на човешкото развитие. Тези мисловни конструкции в болшинството си винаги се основават на това, че за съставни части на мирозданието служат само материята (плътта) и разумът (съзнанието).
Но плътта страда и умира и затова нейното укрепване и развитие като самоцел на човешкия живот в крайна сметка е безсмислено. А разумът? Може ли неговото усъвършенстване да бъде смисъл и цел на битието? Не. Ако разумът съществува за тялото, смисълът на живота отново се свежда до утилитарния интерес. Ако пък тялото съществува за разума, то разумът е смъртен като тялото и значи не може по принцип да изпълни предназначението си. Ако той все пак успее приживе да постигне знанието на Цялото, то познаването на частностите става безсмислено, защото тогава животът ще струва дребни стотинки. Накрая, ако разумът на индивида е безсмъртен и витае извън тялото в простарнствата, то той опознава заобикалящото го само за себе си. А това на него не му трябва, защото няма къде да приложи знанията си. Те няма да са му нужни нито за развитието на плътта (той няма такава), нито за собствените нужди на този индивидуален разум, тъй като той е безсмъртен и познанието го отвежда в безкрайността, нито на Абсолюта, който и без друго е пълен с всякакви знания.
Ученията за битието, които се изчерпват с разума и материята, са лишени от „аромат“, от „душа“. В тях по същество липсва именно това най-важно понятие – „душа“, а значи и свързаното с него понятие „духовност“.
Разбира се тези понятия често и охотно са се използвали, но са се разкривали само на вербално ниво или в поезията. Конкретно и цялостно разбиране на тези понятия не е имало. Затова практически всички интерпретации на духовните явления са вътрешно противоречиви и стигат до самоотричане, а с това – и до отричане на смисъла на живота.
От религиозните и мистичните учения, които говорят за вечното блаженство на небето като за единствена цел на човека, не става ясно защо душата е била заселена в тялото и защо въобще е бил сътворен материалният живот. Живият човек и неговата душа се оказват в тези учения само средство; човекът в тях съществува за Бога, а не за другите хора, а значи Божиите творения се обезсмислят.
Всички подобни мирогледи се отвръщат от живота и по този начин превръщат духовността, която по идея носи любов, живително чувство на благост, добро и красота, в убиец на живота. Но нужна ли е въобще такава духовност? Ако задачата е да си отидем от живота, защо тогава да култивираме в него любов и да вършим добри дела? В това отношение твърде откровен и най-последователен в сравнение с другите религии е брахманизмът, според който нравственият начин на живот изобщо не ни освобождава от кръговрата на превъплъщенията и значи до голяма степен не е необходим.
Що се отнася до светските философи и учени, то те безкритично обединяват в понятието „духовност“ два съвсем различни феномена – алтруистичния и познавателния (съвременната научна психология), като игнорират факта, че мисленето изобщо не се стикова с нравствеността. Любовта и познанието твърде се различават помежду си и добрите дела съвсем не са това, което са размислите за тях.
Както е известно, далеч по-дълбоко в същността на духовността се опитват да проникнат адептите на езотеризма и нетрадиционната психология. Но и те също правят погрешна стъпка и изпадат в логически противоречия.
Така някои съвременни езотерични школи понякога признават, че духовната практика е много далеч от психотерапията, философията и решаването на интелектуални проблеми: тя няма допирни точки с тях и затова никакви психотехники, технологии и философии по отношение на духовната практика нямат смисъл. Тук обаче духовната практика се определя като изследване на най-фините вътрешни механизми на човека. По този начин духовната практика се отъждествява все със същото осъзнаване, а духовността – с нивото на неговото развитие или в най-добрия случай с част от съзнанието. И това не е случайност, не е терминологична неточност. Достатъчно е да се каже, че същата грешка, същото неразбиране на спецификата на духовността в сравнение със съзнанието допускат и признати авторитети в областта на най-новата (трансцендентната) психология.
В резултат на това анализираното понятие при повечето философи и психолози толкова се размива, че те започват да се оплакват от „толкова противоречивата духовност“… И, следвайки тази превратна логика, те откриват, че духовността сякаш бива два вида: „положителна“ и „отрицателна“. Изводът е абсурден. Получава се, че духовността може да бъде и бездуховна.
Не хората, а философите и учените са виновни за това, че в обикновения смисъл духовността означава едва ли не всичко възможно, поне всичко това, което не е свързано пряко с производствената сфера: наука, култура, изкуство, философия, здравеопазване, спорт… Така „духовността“ днес се е изродила в празна дума.
И ако това израждане беше станало само в главите на хората! Но истинската трагедия е в това, че обезсмислянето на понятието „духовност“ е симптом и следствие от действителното и значително обедняване на духовността в човешкото общежитие. На свой ред незнанието и неразбирането на същността на духовното води след себе си нови и още по-големи загуби в жизнената дейност на хората.
Третирайки духовността като мислене, човекът е дал приоритет на разума над вярата и любовта. Но процесът на познание, който е смисълът на мисленето, сам по себе си никога не довежда до абсолютната и окончателна истина. А това означава, че човекът, вървящ по пътя на „чистия разум“, загубва доверието в света и хората: а доверието е благоговение пред Тайната и пълна откритост пред света, тоест Любов. Като губи тези духовни параметри, човекът прави свой фундаментален принцип и така да се каже онтологична основа Съмнението, Недоверието към битието. И тогава в живота на хората започват да доминират хладният рационализъм, формално-качественото и ползоизмерващото отношение един към друг. Що се отнася до природата, то основна става горделивата цел – господство над нейните закони и богатства.
Оттук има само една крачка до самовъзвеличаването на всеки човек, който вече се стреми да властва над другите хора или най-малкото да се извиси над тях. Самоутвържденчеството е равносилно на изгонване от себе си на съпричастността към другите. Другите хора, увлечени от „духовни“ (според определението на някои философи и психолози) и рационални пориви и страсти, се бунтуват против това положение, желаейки точно толкова да се самоутвърдят и да установят своето господство.
В наше време хората така са приковани към идеалите и нормите на рационалността, че освен тях познават само безумните ирационални, тоест животински, пориви. Така от размиването на духовната същност на човека израства царството на силата – определяща черта на цялата минала история. Култът към силата – силата на разума, плътта, науката, техниката – води до разпадане на единството на човешкото семейство и то се превръща в многообразие от общности, където господстват нормите на формалния договор между атомарни индивиди и където се насажда принципът на външната отговорност, външния дълг пред колектива, групата. Животът за чужда сметка се замаскира с преданост към колективното цяло. И тези договорни съюзи за взаимно използване помежду си въвличат човека в битието като средство за своите средства.
За единствена връзка в структурата на социума служи паричната единица. Но само за известно време – тя изостря и разединява тотално съединяващото общо начало на хората. На мястото на неутолимата жажда за сливане на личността с друга личност идват вербално-визуалното общуване, „търпимостта“, „лоялността“ и това в най-добрия случай. „Дом на битието става езикът; по-точно, победители са езиците – обособени „домове“, а с тях прословутата „непреводимост на културите“.
Лишена от духовност, забравила вярата и любовта, културата се трансформира в цивилизация – нейната плоска проекция, показваща голо техническо майсторство и студени, машинни сърца.
Вместо да живеят човешки, хората, особено интелектуалците, в това царство на отчуждението само размишляват и разсъждават за живота. Липсата на чувствознание води до незнание на това какво е истинският живот. Затова индивидите (при това всеки сам за себе си в разделеното общество) са заети с търсене на смисъла на своето битие в света. И тези търсения, които не са духовни действия, а мимолетни изпарения на болния социум, се оказват изострено-извратени; те като всички умувания усложняват Пътя и водят до задънена улица.
Загуба на смисъла на живота – това е разплатата за неразбирането на истинската същност на духовността. Духът, интерпретиран като разум, а духовното – като негова „свободна игра“ е твърде свободно боравене с фундаменталните основи на Света и Човека и тази игра не е безобидна – тя тласка човечеството към самоунищожение чрез загуба на човечност у хората.
А какво е човечността? Това е нежно, любовно, благоговейно отношение към всичко и всички, това е грижа за ближните, стремеж да се помага за тяхното развитие, да се твори за тях добро и красота, тоест това е отдаване на своята душа с думи и дела; това е душевно отношение, душевност. Нещо повече – това не е просто съчувствие („душевност“) или доброта („задушевност“), а именно отдаване на своята душа със своите дела, предметно. Твоята вътрешна светлина прелива в другите; твоята душа се оказва действено отношение, душевно-практическо, тоест нравствено или духовно, тъй като духовността е душата, въплътена за друга душа. Това е живот в духа на светостта под знака на Светия Дух. При това критерий за духовността като минимум е способността никога да не се възприема обкръжението отрицателно.
Духовността е разкриване и развитие на душата с нейните способности да обича и да твори добро. Затова истинският Път на човечеството е свързан само с духовността. Само духовността съдържа в себе си истинския смисъл на битието. Другите пътища на човечеството само поглъщат природата и са погълнати от нея, тъй като се движат само и изключително по логиката на крайните форми на природата.
Но пътят на духовното развитие привнася в природата нещо, което не го е имало в нея. Мирозданието се допълва и постепенно се пълни с любов, душевна топлина, с нежни оттенъци на нова красота – с това, което стои по-високо от природната необходимост и значи обогатява и възвисява битието на света и човека.
Но ако духовността е любов, то истинската Любов означава творчество – предметни, практически действия, пълни с божествени качества и създаващи условия за пълноценно развитие на другите хора. Любовта трябва да изразява себе си не само с чувства и думи, но и по явен, зрим начин, с открита действена помощ на ближния. А това именно е беззаветен труд, безкористно творчество на майстор, влагащ любовта, топлината на душата си в делата на своите ръце. И разбира се при това е важно не физическото действие, само по себе си, а човешкото отношение.
На Земята, подчертава Висарион, й трябват не външни действия, нужен й е Човекът. Затова не трябва да се обръща твърде много внимание на това какво се прави външно. Главното е това, как човек подхожда, как изразява своето отношение, своята вътрешна готовност. Защото развитието на човека се проявява в тази вътрешна област. „Творението трябва да го направи душата на човека. Това е възможност да дариш своята любов и именно в това е човекът… Той не просто сее, хвърля зърно – той твори.“ (Из Слово на Учителя, 19 октомври 1998 година).
В този процес понятието духовност придобива своя истински смисъл. Духовността не е нито медитивен опит, нито ниво и мащаб на съзнанието. Тя е реална, действена способност на човека да обича, отдавайки беззаветно и безкрайно на околните топлината на душата си чрез деянията на своите ръце. И следователно духовността представлява отношение и безкраен процес.
Затова истинният път на човечеството се заключава не в това да се консумира природата; не в това да се дезертира от земния живот, разтваряйки се в Абсолютното Първоначално; не в това да се влива в земния живот Космическото Съзнание. В първият случай хората се превръщат в животни, а в двата други – също престават да бъдат хора. Истинският житейски смисъл се заключава само в това, да се съедини земния материален живот с живота на човешката душа. Това е път на одухотворение на материалната култура, привнасяне на любов и душевна топлота в делата на човешката плът. Защото извън нея душата не се видоизменя и не може да се развива.
Да разгледаме тези тезиси малко по-подробно. Душата не е нищо друго освен индивидуалност – неповторимото вътрешно качество на всяка личност. На душата е предначертано да се развива навътре и чрез предоставената й плът, защото иначе тя ще обеднее, а напускайки тялото ще бъде извън реалното движение, в тънките сфери на Универсума. И тялото и разума на човека в този случай могат и да оживеят, но това вече не ще бъде човек, а само мислеща плът, жив организъм.
Следователно човешката плът придобива истински човешки живот само благодарение на духовната индивидуалност. Душата от своя страна, бидейки вътрешно качество може да се прояви само благодарение на плътта, чрез която това вътрешно качество става видимо, деятелно, а значи и способно да се развива. Бидейки инструмент за развитието на душата, плътта след нейното износване следователно може да се заменя с нова, още повече че душата като нематериално начало е призвана да се развива безконечно. За това на душата й е необходима реинкарнация (прераждане), а после и вечен живот в безсмъртната изменяща се плът. Защото имайки трансцедентен произход душата е призвана към земно съществуване, където тя не само пребивава, но и истински живее.
Оттук следва: по делата на плътта, по делата на ръцете човешки, можем да съдим за степента и характера на духовното развитие на хората. Ако човек строи своя живот на принципите на рационално предметното познание и на научната технология, се ражда цивилизация, носеща със себе си всеобща дисхармония и умъртвяване. Разумът никога не ще бъде истински свободно изявление на личността, защото в отличие от любовта, той е природно начало. Ако човек живее безмерно и безкористно, отдавайки на обкръжаващия свят и хората душевна топлота, се създава Царство на Душите, тази истинска Култура и единно Семейство, която се явява хармония на човека със самия себе си и с другите хора и следователно по силата на неегоистичния характер на това отношение към света – и с природата.
Такъв е Пътят на истинското развитие на човечеството. Пътят определя движението отвътре навън, където отправна точка е душата. Значи именно такъв път се оказва в истинския смисъл на думата духовен и значи самата духовност е този път.
Следователно съвременният човек – същество с обедняла духовност – е длъжен отново „да се роди свише“, да се роди духовно и да изпълни своето божествено и космическо Предназначение. И това е истинският Път на вярата. Не вярата в Бог, а именно пълното доверие към Бога! На този път – единствено естествен за човека – без психически практики и научно-технически напъни, т.е. по естествен начин, ще се разкрият висшите способности на душата, а с тях и висшите способности на психиката, разума, плътта. Та нали душата е главното в човека, негова сърцевина. И затова, само по този път ще се установи хармонията на природата и духа.
Без преувеличение, от Логоса в истинското Битие на човека еманира Любовта. Наистина творецът влага душата в човека не затова, че той да я изследва или с нейна помощ да стане познавач на Мирозданието. Душата се дава на човека, за да я споделя с другите хора, безкористно и безконечно отдавайки им душевна топлота. Само така, по единния закон за развитието на душата, приемайки духовното начало отвън, от Светия Дух вътре в себе си, а след това проявявайки го навън, може да се формира действителен човек и единно Семейство на човечеството.
Накъде, към каква цел води този единствен Път – истинският Път на духовното развитие? Той води към двуединна велика цел: към реалното безсмъртие на човека и към оживяването на безконечната вселена. При това под реално безсмъртие или вечен живот се разбира не дълголетие и не пребиваване на душите на небесата, а бъдещата действителна История на физически безсмъртните хора, тяхната еволюция извън всякакъв зададен мащаб от време. Залог за човешкото безсмъртие в плътта служи именно духовността и уникалните свойства на Светия Дух, отбелязани вече в новозаветните текстове. Защото неегоистичното и благоговейно отношение към всичко и към всеки хармонизира човека със силите на природата и собствената плът, възражда „благосклонността“ на природата към него и открива колосални (колосални даже днес) ресурси на организма му.
Що се отнася до усвояването на безкрайната Вселена, то това е възможно при условие на разкриването в човека на неговата собствена безконечност, т.е. да намери безсмъртието си. Когато това условие бъде спазено, хората ще могат по-истински да оживят Космоса, разпространявайки своята духовност по Вселената, дарявайки Божията искра – душата на необитаваните светове и на тези разумни същества, които в мирозданието са многожество, но които са лишени от любов и душевна топлина. По такъв начин човечеството показва себе си не като творчески-разрушителна и само „геологическа“ сила (В.И.Вернадски) – то се представя пред лицето на Вселената като духовно-космическа сила, привнасяща в реалността нови краски и значи, творяща смисъла на битието.
Духовността е обективно-реален богочовешки и антропокосмичен процес. Това е процес на развитие на религиозните мироотношения. Бидейки изходно отношението на човека към Тайните на Света, религиозността (любовта) съдържа в себе си естетическа модалност на битието, отношение на синовност, благоговение и преклонение – т.е.строго казано религиозността (не конфисионална принадлежност!) се явява синоним на духовността. „Религията, в истинското й разбиране – казва Висарион – е изкуство да се развива душата и тъй като душата е същност на човека, то религията е изкуство да се развива човека“ (книга на обръщението (20:27-28).
Причина, детерминираща началото на този процес е Небесният Отец, а до определен етап за организираща сила и духовна енергия служи неговото Слово (Христос). Величието на човека и неговата активност се проявяват в умението да се доверят на Бога, да постигнат неговото слово и правилно да го следват, носейки Топлина и благодатна Светлина във Вселената.
На съвременния човек е трудно да вмести, да осъзнае величието, грандиозността на предстоящия Път, макар това да е обективен, закономерен, необходим процес. Пътят на духовното развитие е открит за всички хора – великият Път на истински плодотворния живот на сътворците на космогенезата, доколкото човекът е уникален връх на мирозданието. Още повече, че този път е неизбежен и от него е невъзможно да се отклониш. Наистина, ако душата е главното в човека, ако тя е неговата същност, то следователно тя все едно, след реинкарнация, ще се възвърне в телесно съществуване и човекът ще тръгне по предначертания му Път на безкрайния живот. Всички други пътища са движение в кръг или отклонение от главния Път. Смисълът на битието се открива на истинския път на духовното развитие с цялата своя огромност и перспектива. А „западният“ и „източният“, и всеки друг вариант влизат в този осмислящ живота Път само с някаква своя част, с някакъв аспект и като такива в своята цялост стават „изплъзващ момент“ в исторически преходния етап в развитието на човечеството.
От „Запада“ в истинския Път влиза идеята за творческата предметно-практическа дейност; от Изтока – благоговейното отношение към природата; от междинните пътища – задачата да се хармонизират двата свята, земния и небесния, на основата на приоритета на междучовешките нравствени отношения като главни за битието на човека в света.
По този начин истинният Път на духовното развитие, прокаран от Висарион-Христос, сякаш поглъща в себе си, в своя неудържим възход всички други пътища с техните „хоризонтали“, „диагонали“ и „вертикали“.
Това е пътят на Любовта и значи той реално обединява и възвишава хората. Това е Път на акумулиране на Светия Дух и значи той съединява човечеството с Небесния Отец. И при все това – е Път на практическия живот на човека на Майката Земя.