Свещените текстове и митове на различните народи по своята същност са най-старите източници, достигнали до нас. Някои открития от последните години потвърждават факти, за които преди това можехме да научим само от епоса или религиозните книги. И в това няма нищо чудно. Така наречените „свещени книги“ и митовете, възприемайки неизбежно сведения от народната памет, съдържат отзвуци на действителни събития. Ето защо историкът трябва да се стреми да открие в преданията и религиозните текстове истинското и рационалното, на което науката може да се опре.
Така например е постъпил немският археолог Х.Шлиман. Следвайки едва забележимия пунктир, набелязан от Омировите редове, той открил след множеството земи и страни легендарната Троя и нейните руини отново излезли на бял свят. Троя, която изглеждала на всички само прекрасна измислица, игра на въображението, се оказала действителност. Така, движейки се по следите на смътни упоменания и полузабравени митове, изследователите извличат от небитието забравени градове и цели цивилизации. Глинените таблични на Шумер назовават пет града, които са съществували преди потопа: Ериду, Баб-Тибира, Ларак, Сипар и Шурупак. Ако приемем за измислица всичко, което се отнася до потопа, би трябвало да смятаме за измислени и градовете, споменати във връзка с него. Археолозите не се оказаха такива скептици и бяха възнаградени. Три от петте споменати „допотопни“ града са вече намерени. Те са Сипар и Шурупак.
Нещо повече, в хода на разкопките са открити следи от голямо наводнение, сполетяло някога този район. Това дало повод да се предположи, че прословутият потоп, за който разкриват шумерските и библейските текстове, е имал в основата си някакво реално събитие.
„През втория месец на седемнадесетия ден от месеца – четем в Библията – в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд четиридесет дни и четиридесет нощи“.
Но хиляди години преди на бъдат написани тези редове повестта за потопа е записана на глинените таблички на Шумер.
„Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа… Първия ден бушува южният вятър, налитайки стремглаво, запълвайки планините, сякаш война е сполетяла хората. Не се виждат един друг…“ Както и в библейския вариант, става дума за потоп, изпратен отгоре, за да изтреби човешкия род.
Обаче предания за такава катастрофа, която унищожила уж почти цялото човечество, срещаме не само в този район. Такива сведения намираме и в египетските свещени книги, и в санскритските текстове на Индия, и у народите от Тихия океан, и в преданията на двете Америки.
До нас са достигнали някои от изображенията на това събитие. Едната от рисунките е взета от ацтекски кодекс, а другата е древновавилонско изображение.
Английският етнолог Дж.Фрейзър, като говори за повсеместното разпространение на съобщения за катастрофата, изтъква например, че от 130 индиански племена в Северна, Централна и Южна Америка няма нито едно, в чиито митове да не е отразена тази тема.
Ето какво разказва един от достигналите до нас древномексикански текстове „Кодекс Чималпопока“. „Небето се приближило до земята и в един ден загинало всичко. Дори планините се скрили под водата… Казват, че скалите, които виждаме сега, тогава са покрили цялата земя, а „тетзонтли кипяло и клокочило с тътен и се издигали червени планини…“
А ето какво са писали за тази катастрофа в своя кодекс „Попол-Вух“ жреците на индианците киче, чиито потомци живеят сега на територията на Гватемала: „Станал много голям потоп…Потъмнял ликът на земята и започнал да вали черен дъжд, пороят се леел ден и нощ… Хората бягали отчаяни…Те се опитвали да се изкачат на покривите на къщите, които се срутвали и ги захвърляли на земята…Те се опитвали да се покатерят на върховете на дърветата, но дърветата ги изхвърляли, хората търсели спасение в пещерите и скалните дупки, и те погребвали хората. Така завършила гибелта (на рода, расите) на хората, обречени на унищожение.“
Спомен за това се е запазил и у индианците от басейна на Амазонка, чиито предания разказват, че веднъж се раздал страшен рев и грохот. Всичко потънало в мрак, а после върху земята налетял порой, който отнесъл всичко и потопил целия свят. „…Водата се издигнала на голяма височина – гласи едно от бразилските предания – и цялата земя била потопена във вода. Мракът и пороят не прекъсвали. Хората бягали, не знаейки къде да се скрият, изкачвали се на най-високите дървета и планини.“
Ясно е, че през този период са се образували планини. Индианците от островите кралица Шарлота твърдят например в митовете си, че до катастрофата земята не е била такава, каквато е сега. и че тогава съвсем не е имало планини. „Кодекс Чималпопока“ споменава за издигащи се червени планини, явно нажежени или покрити с разтопена лава.
Подобни сведения за предполагаема катастрофа, която освен от потоп е била придружена от урагани, земетресения и вулканична дейност, са запазени и у африканските народи. Става дума, изглежда, за някаква катастрофа, която станала близо до тези райони, някъде между Америка и Африка.
Това личи и от обстоятелството, че заедно с отдалечаването от Атлантика характерът на митовете се изменя. Мащабите на катастрофата стават някак си по-малки. Преданията разказват вече само за голямо наводнение.
Например в преданията на индианците от Аляска (племето глингит) се говори само за потоп. Малкото оцелели хора плували с кану към планинските върхове, за да се спасят от бушуващите води. Мечки и вълци, подети от потопа, без да се плашат, бързали да доплуват до лодките и хората трябвало да ги пропъждат с копия и весла.
В Южна Америка може да се види същата картина: говори се предимно за потоп, от който хората се спасявали, като се изкачвали на върховете на планините.
Ако мислено се движим от предполагаемия център на катастрофата към изток, през Средиземно море, Персия и по-нататък към Китай, ще видим как постепенно и последователно се изменя характерът на преданията. Гръцкият епос съобщава, че по време на потопа земята потрепервала. „Едни търсели по-високи хълмове, други се качвали на лодки и работели с веслата там, където неотдавна били орали, трети улавяли риби по върховете на брястовете…“ До този район достигнали, както се вижда, само колебанията на почвата и вълната на наводнението, която не потопила високите хълмове и се покачила не по-високо от върхарите на дърветата.
В свещената книга на древните иранци „Зенд-Авеста“ се казва, че по време на потопа „по цялата земя водата била на височина, колкото човешки ръст…“
Преданията твърдят, че в югоизточния район на Азия, в Китай, морските води залели сушата и след това се оттеглили от крайбрежието на югоизток. Естествено е да предположим, че щом в един район на земното кълбо е имало огромна приливна вълна и водите са достигнали даже върховете на планините, то някъде в противоположния район би трябвало да има отлив. Заедно с движението на изток постепенно се намалявала и височината на водната покривка: в Централна Америка водите достигнали до върховете на най-високите планини, в Гърция – не по-високо от хълмовете и върховете на дърветата, а в Персия достигали до височината на човешки ръст. Такава е цялостната картина, която се оформя от множеството откъслечни възпоминания, запазени в паметта на различни народи. Освен че съобщенията за потопа са повсеместни, още едно обстоятелство прави впечатление: странните съвпадения на някои подробности за това събитие. Съвпадения, които се срещат у народи, разделени от много хиляди километри. Така, почти навсякъде им а някакви предвестници на бедата, които предупреждават хората за приближаващата се катастрофа.
Във вавилонския епос бог Еа предупреждава цар Ксисутрос за предстоящия потоп: „Сине на Убар Туту – казал той,- разруши си дома и си построй вместо него кораб. Не се’ грижи за имуществото си, радвай се, ако спасиш своя живот. Но вземи със себе си на кораба различни живи същества.“
Приблизително същото говорел богът в ацтекския кодекс: „Не прави повече вино от агава, а започни да дълбаеш ствола на голям кипарис и влез в него, когато през месец Тозонтли водата достигне небесата.“
И в Библията пратеникът, който предложил на Ной да направи ковчег, също се представя като бог. Подобно на християнския бог, на бог Еа и на бога от тихоокеанските легенди индийският бог Вишну също предупреждава човека за предстоящото бедствие. На островите в Тихия океан също има многобройни предания за някакви пришълци, които предупреждават за катастрофата. Тези, които си построили салове, казват преданията, се спасили. Летописи от Бирма разказват за човек, който „се появил от висшите селения“.“Облечен в черно, той ходел навред, където се събирали хора, по улиците и със скръбен глас ги предупреждавал за онова, което трябвало да стане;“ Друга обща черта: в числото на предупредените и спасили се от гибел винаги фигурират двама души -мъж и жена (понякога придружени от деца). В библейските текстове това са Ной и жена му, в гръцките легенди – Девкалион и Пира, в Уелс – Дюейвен и Дюейвич, Бит и Бирен в ирландския епос, мъжът и жената – легендарните родоначалници на баските.
Такава е картината и от другата страна на Атлантика. У ацтеките, индианците от Бразилия, североиндианските племена – навсякъде се повтаря същата тема: двама души, мъж и жена, се спасили от потопа.
Още една обща черта: като се спасяват от заплашващото ги бедствие, предупредените вземат със себе си различни животни. Така постъпва библейският Ной и древномексиканският Ната, Етси у канадските индианци и индийският Ману, Троу в Борнео и героят на шумерския епос за потопа Ксисутрос.
Когато водите на потопа започват да спадат, спасилите се слизат на върха на планината, която първа се е появила изпод водата. „…В планината Нацир спрял корабът. Планината Нацир задържала кораба, не му дава да се люлее…“ („Поема за Гилгамеш“). У Ной тази роля изпълнява планината Арарат, у героя на гръцкия потоп Девкалион – планината Отрие (или Парнас), у спасилия се от потопа прародител на жителите на Таити -върхът на планината Питохито и т.н. Изглежда обаче, списъкът на необяснимите аналогии не се изчерпва само с това.
Библейският Ной от време на време пускал от ковчега си п т и ц и, за да узнае дали е завършил потопът. Това той правил три пъти. Когато гълъбът се завърнал с маслинено клонче, в човката, това било знак, че водите са започнали да спадат: И героят на значително по-старата шумерска легенда за потопа, който също се спасил в ковчег, е пускал птици, за да узнае дали някъде се е появила земя.
Оказва се, че точно така са постъпвали и героите от американските предания за потопа, за които разказват индианците от Западна, Централна и Северна Америка. Когато водите спаднали, птица донасяла в човката си зелено клонче на спасилите се.
Повече от две хиляди години хората четели в библията, че на небето се появила небесна дъга, която ознаменувала края на потопа. Когато при археологическите разкопки били намерени глинените таблички с текста на древношумерския епос за Гюлгамеш, станало ясно, че това споменаване на небесна дъга е заимствано оттам.
Но защо пък същото съобщение намираме в свещените книги и предания на Америка и в полинезийските митове? Подобно на християнското и на шумерското предание, в митовете на Америка и Тихия океан краят на потопа също се ознаменува с дъга, появила се на небето.
Не по-малко удивителни са и други необясними сякаш аналогии.
У ацтеките, обитаващи Мексико, е запазен следният текст. Бог Титлакахуан предупредил един човек на име Ната за очакваната катастрофа и подобно на християнския бог го посъветвал да си направи ковчег.
Останалите богове били уверени, че всички хора са загинали. Но когато водите спаднали, Ната и жена му запалили огън и започнали да пекат риба. Миризмата достигнала до небето и боговете се досетили, че някой от хората е оцелял. -Какъв е този огън там? – възкликнали те.- Защо той така одимява небето?
Разгневените богове искали да довършат унищожението на човешкия род, но Титлакахуан ги убедил да простят на спасилите се. В библията също можем да прочетем, че след потопа Ной наклал огън и по миризмата на изгорената жертва бог узнал, че хора са се спасили. Но, както е известно, библейските митове водят началото си от още по-ранни, по-специално от вавилонски източници. Тук съвпадението е още по-поразително. След потопа „боговете се събрали като мухи“, привлечени от миризмата на жертвата. По миризмата те разбрали, че се е спасил някакъв човек с жена си и, както колегите им в Мексико, страшно разгневени, решили да унищожат тези хора. И точно така пък застъпничеството на бог Еа, който своевременно бил предупредил хората за потопа, ги спасило.
Големият брой на аналогиите, както и повсеместността на съобщенията за потопа дават основания да се предположи, че в основата им лежи някакво реално събитие, което действително е оставило спомен у човечеството.