Разглежданите досега въпроси за причинността и причините, за общото и частното, за материята и формата /потенцията и актуалността/ завършват у Аристотел в една обща последна точка-Бог. Защото те всички са свързани с промени в света, а промените, както още древните правилно учеха, са една от формите на движението на света. Движението от действие към причина и от причина към действие дава безкрайна редица от причини и действия. Движението на частното към общото и обратното, разкрива безкрайна редица от съподчинени понятия. Движението от възможност към действителност е също безкрайно в двете посоки напред и назад.
Така и трите въпроса ни изправят пред една безкрайност. Но тогава се поставя въпросът, не се ли превръща всичко само в един
мираж, щом никоя позната и постигната причина не е същинска причина, а е само действие на лежащата зад нея. Щом всичко общо не е действително общо, а е подчинено на по-общото от него и щом всяка актуалност и действителност е само преход, а не истинска последна цел. Изправен пред този въпрос, Аристотел отговаря ясно и категорично, че никоя от тези редици не може да бъде безкрайна. Напротив, редицата от условни причини предполага една последна, безусловна, същинска причина. Редицата от общи понятия изисква едно последно най-общо, неподчинено, на по-общо от себе си. Редицата от възможности и действителности предполага една последна, безусловна и непреходна действителност. Така се идва до отговора, че цялото движение в света-както обикновеното движение е смисълът на преминаването от едно място на друго тъй и движението като промяна и развитие-произлиза от един пръв двигател, който сам е неподвижен. Той е първата причина, той е безусловното най-общо и той е безусловната, от всичко търсена последна действителност-Бог.
Бог е едновременно иманентен на света и трансцедентен. Той е иманентен, защото докато в света е всичко безусловно, преходно, несъвършенно, Бог напротив е безусловен, непреходен, все съвършен и така се издига над света. Но не само в този духовен смисъл Бог, според Аристотел е трансцедентен на света. Той е трансцедентен и в пространствен, физически смисъл, тъй като според него пребъдва вън от пределите на света-над звездното небе. Ще рече, схващането на Аристотел по този въпрос казано на съвременен език е панентеизтично, тъй като Бог според него е едновременно иманентен и трансцедентен на света.
Що се отнася до движението, което Бог създава в света, то не е механически тласък, но не е и изобщо раздвижване на Бога, за да го създаде, а произлиза от вътрешна, присъща на нещата устременост или любов към Бога. Той движи чрез това, че е любим /on kinomenon ket kinei teos epometnon/./Метафизика/.
Този е най-дълбокия смисъл на ентелехията: като устременост на всичко към последната причина и цел, тя фактически се явява Богоустременост.
Аристотел не си представя все пак Бога само като отвлечен принцип, макар че е неподвижен, той е абсолютна актуалност /energea/. Като абсолютна актуалност той няма нищо материално в себе си, а е целият чиста форма; няма към какво по-високо от себе си да се стреми. Но най-висша форма на духовност според Аристотел е мисленето или съзерцаването. Затова Бог е цял мисъл, но не за нещо друго, тъй като
няма по-висок и по-достоен обект за мислене от самият Него, а е мислене за себе си-мислене за самото мислене. /Метафизика ХІІ.9/. „Той следователно мисли себе си, тъй като той е най-доброто и Неговото мислене е мислене на самото мислене“. В това мислене се състои и Неговото блаженство: „Най-блаженото, обаче и най-доброто е мисленето. Тук се крие върховното щастие, което ние някога преживяваме, а Бог го преживява винаги, и което е толкова по-чудно и неизречено, колкото е по-високо. А то е присъщо на Бога, но и живота му е присъщ, защото дейността на духа е живот, а той е дейност /energea/. В чистата духовна дейност се състои Неговият най-висок и вечен живот. Защото ние твърдим: Бог е едно вечно, най-висше същество, затова нему принадлежи живот и вечност без недостатък и без край. Защото такова нещо е Бог“. /Метафизика ХІІ.7/
При това ясно свидетелство на самия Аристотел, който приписва живот, мисъл, самосъзнание и дейност на Бога, чудно е, че може да има автори, които считат, че Бог у Аристотел не е личен Бог, когато точно тези притежавани от Бога в пълнота качества, са отличителни за всяка личност./Трубецкой, стр.93. част ІІ/
Единствено Бог, както го характеризира Аристотел е далече още от Християнския Бог, който е любов, неговия Бог е деистичен Бог, който се обича от света, но сам той не обича и не участва с любов в света.