Философията на Платон е все още непълно примирение между хераклитизма и парменидизма на древната философия. Все още имаме преобладаване на елеатското учение за битието, макар че светът на материята и явленията не се отнася вече към небитието, както при Парменид. Гениалната синтеза на всички дотогавашни течения в едно хармонично творческо единство се извършва обаче едва от Аристотел.
Основното, което Аристотел прокарва в своята философия е реалното единство между противоположностите: идеално и реално, духовно и материално, единство и множество, покой и движение, иманентност и трансцедентност не се вече само противополагат, но органически се свързват и само заедно отразяват плътността на битието.
По въпроса за познанието Аристотел е първоначално платоник. И за него истинското познание е само познанието чрез понятие, достигане по пътя на мисленето, докато сетивното познание е само по себе си още релативно. Но за разлика от Платон, който иска да достигне познанието на идеите мимо сетивата и дори в борба със сетивата, Аристотел напротив, тръгва от сетивата от емпиричната действителност и само постоянно възхожда към трайните и общи понятия. Това не противоречи на основното убеждение на Аристотел /подобно на Платон/, че общото, родовото, предхожда видовото, частното и индивидуалното: „дърво“ предхожда и обуславя „иглолистното дърво“; „иглолистното дърво“ предхожда и обуславя понятието „ела“ и прочие. Той много добре знае, че изучавайки частното и конкретното, все още се намира в областта на вторичното и обусловеното, но знае също, че до общото и обуславящото пътят води само чрез неговите прояви или чрез обусловеното. В това отношение той е гениален емпирик.
Възгледът на Аристотел е свързан с постановката, че идеите, същностите на нещата не са трансцедентни на материалната действителност, а и са иманентни. Следователно за съзерцаването им не е необходимо откъсване от нея /бихме казали днес-бягство от нея/, а е необходимо задълбочаване и разумно проникване в нея. Тук именно е основното им различие с Платон.
И доколкото идеите са едновременно първообразни форми, но и идеал на действителността, те също не са откъснати от нея, а иманентно я заквасват и пресътворяват. „Платон е философ на идеала, Аристотел е реалист, философ на действителността. Но той е реалист, не защото отрича идеала, а защото не противополага понятията на действителността, идеите на нещата: идеите не се противопоставят на света, а се осъществяват в него, изпълват го“. Същността на нещата не може да бъде отделена от това, на което тя е същност, казва Аристотел. Цялата негова полемика срещу Платон се гради на това, че ако идеите се намират в „Умно място“ извън пределите на действителността, тогава те не могат да обяснят нещата, да ги изпълват, а само ги удвояват и повтарят излишно. Напротив, щом са действителни сили, тогава от тях се определя всяко движение, развитие, живот и всичко действително. /Виж с.н. Трубецкой, с.73, т.ІІ/.
Друга много по-важна страна във философията на Аристотел е това, че той не противополага субективното мислене на обективната външна действителност, а напротив учи, че една и съща закономерност владее вън и вътре. Върху това основно убеждение се изгражда логиката на Аристотел, така че тя според него никога не е формална, отнасяща се само до формата на мисленето, а е същевременно израз на природната закономерност-тя е предметна.
Аристотел по-нататък не противополага теоретическото си познание на практическото, колкото и ясно да съзнава разликата им. За него теоретическото естествено и леко прераства по необходимост в практиката и обратно-практиката прераства в теоретическо познание. Те
не се изкуствено разделят и противополагат, а напротив, взаимно се проверяват, допълват и оплодяват.
И най-сетне Аристотел не противополага логическо знание и съзерцание спрямо вярата и разума. Бидейки гениален учен, той същевременно ясно вижда, че непосредственото докосване между вътрешната и външната закономерност става във върховни точки, където не се нуждаем от никакви научни доказателства, а само съзерцаваме и непосредствено преживяваме очевидността. Това са точките на аксиомите, на самоочевидната даденост на евидентността. Те са основни предпоставки на всяка наука, а самите са непосредствено достоверни. За такива аксиоми Аристотел посочва Закона за противоречието, Закона за изключеното трето и прочие.