Цялото учение на Платон носи етичен характер. В етиката му има две понякога противоборстващи по между си, а понякога хармонично съчетани схващания: евдемонистично и аскетично.
а/Първото, евдемонистичното схващане отъждествява полезното и доброто с приятното: добро е, което ми е приятно. Това схващане се прокарва в „Протагор“.
б/Второто схващане, изложено в „Горгий“ е аскетично. Според него съществува един общ, вечен идеал за доброто, на който следва да се подчинят всички наши чувства и стремежи. Приятното и моралното не съвпадат, а напротив се намират в противоположност: колкото повече човек угажда на приятното, толкова е по-малко морален. Моралът изисква очистване на душата, откъсване от света, от сетивния светски живот. Висшето добро и благо, което е идеята за доброто, се намира извън противоречивия свят. Висшата задача на човека е в това, да освободи душата от всичко телесно, да я съсредоточи в самата нея, да я приобщи мислено към вечното. Само така ще се изтръгне от земното и ще полети до небесното. Философията е очистване /katarsis / на душата, защото я освобождава от страст и желания.
Но само смъртта донася окончателно и пълно освобождаване на човека от злото.
Така виждаме, че в един случай доброто, моралното са фактически жертва заради приятното, а в други случаи приятното се жертва, заради моралното.
в/Обединяване на едното и другото представлява идеалът за калокагатия /kalokagatia /, който е едновременно идеал за душата и идеал за тялото. В този случай се проповядва добродетелният живот като най-приятен и най-щастлив живот.
Както здравето е добродетел или доблест на тялото и е приятно, така и добродетелта е здраве и красота на душата. Затова тя е безусловно желателна сама по себе си, независимо от никакви странни подбуди, от никакви награди било в този или в бъдещия живот.
Платон приема, че съществуват четири главни или кардинални добродетели. На първо място стои добродетелта на разума-мъдростта /sophia/, чрез която разума владее в живота; тя помага да се познава правилно целта на живото, да се различава истинското добро и да се служи на неговото реализиране в практиката. Добродетелта на волята /timos, andrea/ е мъжество, храброст. Чрез нея умът държи в своя власт плътските желания и страсти, като решава, кое следва да се задоволи и кое не. Добродетелта на чувствата и желанията е умереността, въздържанието/sopotini/, което е безусловно подчиняване на
неразумните страсти под волята на разума. Накрая, общата добродетел, която обединява и съгласува действията на трите останали добродетели, е справедливостта-/diuaiotini/, която се състои в това, всяка част от душата да изпълнява задача във възможната най-висока степен и да не излиза извън границите си. Когато царува в душата справедливостта, тогава настъпва спокойствието и щастието. Тогава разумът заповядва, волята осъществява заповедите на разума, а страстите и нагоните се подчиняват. Подобно хармонично, закономерно съгласуване на нашите душевни сили и способности е едновременно добро и щастливо настроение на човека. Добродетелта е най-висшето благо, несправедливостта, дисхармонията е най-голямото зло, защото е хаос, вътрешна анархия и раздиране от противоречия със самия себе си.