Платон признавал съществуването на един върховен Бог, като го отъждествявал с идеята за доброто, по-високо от която нищо не може да съществува, тъй като тя сама стои над всяко битие, служи за последна причина и първоначално на всичко съществуващо и не се обуславя от някаква друга по-важна идея или начало.
Но какво представлява това самобитно добро? Платон изразява своя възглед в поетическа форма като сравнява идеята на доброто в царството на идеите със слънцето и физическия свят. „Както слънцето е причина на движението, а също не само е причина на това, че нещата са видими, но и на това, че те произлизат и растат, тъй и доброто има такива сили и красота, че не само служи за душата като причина на знанието, но дава същевременно истината и това, което е предмет на знанието; и както слънцето не е нито виждано, нито само нещо отделно за виждане, а стои много по-високо и обуславя видимостта и видимите неща, тъй и доброто не е нито само знание, нито само истина, но е над тях двете; те не са доброто изцяло, а са само причастни на идеята за доброто“. /Виж с.н. Трубецкой/.
Тази идея за доброто, поради това Платон нарича Бог или Демуирг-творец, като му приписва качества „добър“, небесен баща, „всесправедлив“./Държавата, ІІ, 379 в./.
Бог е безусловното, първоосновата на всяко битие и познание, абсолютното. Той е издигнат над всичко друго, не само по-степен, но чрез различната си същност. Поради това и познанието за него е от съвсем друг род в сравнение с познанието за другите идеи. Наистина и за достигането на това най-висше познание е необходима дългогодишна диалектическа мисловна работа, обаче тази най-висша награда не може да се достигне само чрез човешки „усилия“ само на малко „Божествени натури“ се открива това знание, неочаквано, внезапно, като едно властно, покоряващо просветление за най-възвишеното и великото, каквото на човек може да бъде достъпно. Наистина науката подготвя
пътя за него, обаче дали този път ще доведе жадуваната цел, зависи не от силата на човека и когато това се случи, то изглежда почти като едно благодатно откровение /макар, че гръкът още не познава думата „благодат“/-все едно на кого ще бъде дадено Откровението. Това последно и най-висше познание, без което всичкото останало знание няма никаква цел-защото също и справедливостта и другите добродетели едва чрез него получават своята стойност-е фактически, въпреки всички предварителни усилия, в края на краищата една непосредствена-би могло да се каже: светкавична-озаряваща интуиция, която е от свръхразумно, сиреч от религиозно естество. Тук ни се разкрива Платоновото най-дълбоко вътрешно преживяване и същевременно неговата най-дълбока мъдрост: че върху най-високото и последното, неизразимото за смъртния човек, което той само с догадки може да съзерцава, последна дума има не чистата наука, а вярата, религията. Наистина науката подготвя водещия към целта път и не тя отрича последната дума./Капеле,І,1926.5.78/.
Световната душа според учението на Платон се явява това посредстващо, обединително звено между разума и веществото, между дух и материя. Тя образува смес от едното и другото /без да изчерпва изцяло нито едното, нито другото/.
Образуването на света спорад Платон е станало от Демиурга, поради неговата доброта. Небесните светила са образувани от сместта на световната духовна-телесна душа. Затова и светът според Платон е одушевен, живо същество.
Той е разделен на два кръга-външен /околовръстен/ и вътрешен. Външният се образува от неподвижните по-отдалечени звезди, а вътрешният се образува от подвижните звезди-планетите. В центъра на света се намира земята. Тя е сферовидна и неподвижна. Над нея се намира сферата на луната, след това на другите планети и на слънцето, а най-отгоре или най-далече от центъра, са неподвижните звезди.
Раждането на живите същества е станало затова, за да могат идеите да бъдат въплътени и реализирани. Най-високо между живите същества стоят ангелите и демоните, създадени от огнената стихия, а под тях са смъртните живи същества, между които най-напред е бил създаден човекът.