Моят придворен поет е не просто най-талантливият в царството, той е най-добрият на земята! – хвалел се шах Бахрам, цар на Персия. Както всеки цар, той искал да притежава най-доброто в двореца си и обикновено получавал онова, което си пожелаел.
Поетът, за когото ставало дума, бил Хаким Санаи. Санаи бил много талантлив и известен по цялото царство. Той можел да напише чудесни стихове за всяко нещо под слънцето. Това било така, защото от него, както от всеки придворен поет, често се очаквало да съчинява стихове за възхвала на царя и по случай всеки негов празник: рожден ден, сватба, рождения ден на сина и победата на Бахрам шах над друг цар.
Санаи произхождал от заможно и знатно семейство. Той освен това се ползвал с благоволението на царя, а това означавало, че тънел в разкош. Поетът имал всичко, което можел да си пожелае – хубава къща, много слуги, добра библиотека, скъпо облекло и отлична храна. Бил известен и имал много приятели. В последно време обаче Санаи чувствал, че нещо в живота му липсва.
Бахрам шах непрекъснато бленувал за завоевания – искал да владее още и още нови земи. Той започнал да се готви да нападне богатата страна Индия, намираща се на изток от Персия, а Санаи, както обикновено, имал грижата да напише нещо подходящо за прослава на персийския цар като владетел на света.
Когато Санаи приключил с писането на поемата за поредния проект на Бахрам шах, той тръгнал към двореца с нея.
– Царят със сигурност ще е много доволен от моята поема – мислел си Санаи – и ще ме възнагради богато.
По пътя вниманието му било привлечено от звуците на приятна музика, идващи от един крайпътен хан. Санаи решил да поспре в него за малко, да си почине и да им се наслади.
Вътре той видял един стар суфи, който ханджията тъкмо обслужвал. Санаи дочул стареца да казва:
– Вдигам чаша за този велик глупак – Бахрам шах.
Ханджията дал израз на изненадата и любопитството на Санаи със следния въпрос:
– Но защо, господине, наричате нашия цар велик глупак?
Старецът отговорил:
– Как иначе може да бъде наречен човек, който не умее да контролира дори себе си, а иска да води войни и да завоюва нови страни? Бахрам шах не може да се владее, неговата амбиция и алчност го управляват. И въпреки това този човек нарича себе си цар!
Санаи приседнал тихомълком и се замислил върху онова, което току-що бил чул. Думите на стареца му направили дълбоко впечатление. Когато чашата на суфи се изпразнила, ханджията я напълнил отново. Този път поетът го чул да казва:
– Пия за онзи луд човек, Санаи!
Ханджията отново се учудил:
– Защо, господине, наричате поета на царя луд човек?
Старият суфи отвърнал:
– Как иначе може да бъде наречен човек, който е достатъчно побъркан, за да пилее дадените му от Бога талант и ум за възхвала на един земен цар, когато би могъл да прославя най-великия цар на всички – този, който управлява както земята, така и небето?
Санаи не можел да стои повече спокойно. Той скочил на крака и се приближил до двамата мъже.
– Аз съм този побъркан глупак Санаи – казал поетът. – През всичките тези години наистина бях луд, но отсега вече не съм. Благодаря ти, че отвори ушите ми за зова на Господа! От днес ще служа на по-велик цар. Ще бъда поет на Царя на царете.
Вместо да отиде в палата на Бахрам шах, Санаи се прибрал в дома си. Раздал цялото си имущество и богатство на бедните, напуснал двореца и започнал да води скромен живот на суфи.
Узнавайки за това, царят помислил, че придворният му поет е полудял. Той проводил пратеници да доведат обратно Санаи.
– Царят ти предлага богатство, каквото дори не си сънувал, само за да се върнеш в двореца и да заемеш мястото си отново – казали му пратениците.
Санаи обаче им заръчал да благодарят на Бахрам шах от негово име и да му предадат, че той вече не се интересува от земните богатства, а служи на един по-знатен цар.
Бахрам шах не се задоволил с този отговор. Той бил привързан към своя придворен поет по собствен начин и знаел, че никой друг не умее да пише по-хубави стихове в негова възхвала. Санаи освен това бил много начетен и умен човек, към когото царят се обръщал понякога за съвет. Затова Бахрам шах го довел при себе си насила.
– Остани при мен, Санаи – наредил царят, – и бъди отново мой поет. Аз ще ти дам не само огромно богатство, но и ще те обсипя с почести, каквито никой придворен поет не е получавал преди. Предлагам ти ръката на сестра си. Аз имам огромно царство и ще ти дам част от покорените от мен земи като сватбен подарък.
Като негов зет поетът щял винаги да бъде наблизо, разсъждавал Бахрам шах. Той обаче останал изумен, когато Санаи отхвърлил неговото великодушно предложение.
– В деня, когато станах суфи, аз приех бедността за своя съпруга – обяснил поетът, – затова принцесите и царствата не ме интересуват.
Като суфи Санаи намерил покой и щастие. Той продължил да пише стихове и неговите поеми, сега вече възвеличаващи Бога, били даже по-хубави от онези, които пишел преди. Дори днес стиховете му са добре известни и обичани от онези, които разбират персийски език.