Около 1450 г. пр.н.е. води на Атлантическия океан преминали в Средиземно море, чието ниво дотогава било значително по-ниско. Внезапно били залени много земи, а населението им почти напълно загинало. До нас е достигнала една карта на Егейско море, копие от някакъв по-стар оригинал. Наред с островите, които съществуват и днес, на нея са обозначени много острови и земи, каквито в този район понастоящем няма. Според някои изследователи тази карта рисува картината преди пробива на Атлантика в Средиземно море, когато според Плиний е имало суша, която е съединявала Кипър с Азия.
Защо Бабелмандебския проток, което в превод означава „Врата на сълзите“, се нарича именно тъй? Преданието гласи, че това име му е дадено, за да напомня за голямото земетресение, в резултат на което Азия и Африка били разединени и се образувало Червено море. Тогава загинали много хора. Други местни катастрофи са станали и в по-близко време. През 1815 г. в една провинция на Индонезия неочаквано изригнал вулкан. Живи останали само 26 души от 12 000 население.
По време на прочутото лисабонско земетресение през 1775 г. за 6 минути загинали 60 000 души. Подземни трусове с различна сила разтърсили Европа и Америка, същия ден и час в Мароко внезапно се отворила в земята огромна пукнатина, в която потънал цял град с десетхилядно население, а след това земята отново се съединила.
През 1902 г. жителите на столицата на остров Мартиника един ден чули странен шум. Вдигайки глави, те видели леко облаче над върха на близката планина – изгаснал вулкан. Това било последното, което те видели. Облак от нажежени газове се стоварил над града. Всичките 30 000 жители загинали почти в един миг. В много вестници от онова време било публикувано любопитно съобщение за единствения човек, който оцелял. Той бил затворник, който трябвало да бъде екзекутиран. Спасили го дебелите стени на килията за осъдените на смърт.
Сведенията за местни катаклизми често „се наслояват“ върху възпоминанията за онази гибелна катастрофа, за която всички народи в света пазят спомен. И затова е трудно да се изясни точно кога е станала предполагаемата световна катастрофа. Но все пак нека се опиваме да отговорим на този въпрос.
Климатология. Руските учени академик В. А. Обручев и Е. М. Хагемейстер изказаха -предположението, ч краят на последния ледников период в Северното полукълбо е пряко свързан с потъването на някаква суша Атлантическия океан. Потъването на тази суша създал възможност Гълфстрийм да се устреми към север и така завършила епохата на заледяването в Европа и Гренландия.
От време на време в ръцете на изследователите попадат различни по вид находки, който потвърждават, Ч’ някога в Атлантическия океан наистина е съществувал суша. Така шведското списание „Ймер“ публикува статия за откритието на учения П.„В. Колбе, който, вземайки проба от дъното на Атлантическия океан на дълбочина 3600 метра, извлякъл остатъци от водорасли, които могат да растат само в сладки води. Единственото обяснение на това откритие може да бъде предположението, че някога на това място е имало суша.
През 1898 г. екипажът на един френски кораб, който ремонтирал кабела, минаващ по дъното на Атлантическия океан, измъкнал случайно на повърхността парче скала от вулканичен произход. Учените се заинтересували от находката. Оказало се, че такава стъкловидна лава е могла да се образува само при атмосферно налягане.
Тази лава датира от XIII хилядолетие пр.н.е.
Краят на заледяването в Европа се отнася, както е известно, към Х хилядолетие пр.н.е. Следователно катастрофалното потъване на суша в Атлантика трябва да е станало някъде между тези две дати.
Тези цифри напълно съвпадат с датата на потъване на Атлантида, която намираме у. Платон – 9570х. Пр. Н. е., също през Х хилядолетие. Според мнението на редица изследователи пак тогава, т.е. някъде около 10 000 пр.н.е. на света е станала и друга климатична промяна – рязко/ повишаване на влажността.
Хидрография. Ниагарският водопад се състои от цяла редица каменни стъпала, които в продължение на дълго време били под напора на падащите води. Когато едно от тези стъпала се разрушавало, водата се устремявала върху следващото и т.н. Могло е да се установи, че времето, когато се е появил Ниагарският водопад, образуван в резултата на резки геологични размествания в този район, е VIII-ХШ хилядолетие пр.н.е.
Археология. Неизвестният мексикански учен Гарсия Пайона открил в Кордилерите на височина 5700 м под дебел слой лед останки от две колиби. Варовиците с раковини и следите от дейността на морето край колибите говорят, че някога те са се намирали на морския бряг. Изчисленията показват, че издигането на тази област е станало преди повече от 10 000 години.
Големият американски изследовател, лауреат на Нобелова награда, У. Ф. Либи твърди, че прецизният радиовъглероден анализ е позволил да се открият удивителни явления на американския континент. Например „Преди 10 400 години – пише Либи – следите от човека внезапно изчезват… Откритите засега факти говорят, че именно на тази граница става като че ли някакво прекъсване в тяхната последователност.“
„Това явление – трудно може да се обясни, като се има предвид, че значителна част от американския континент не е била покрита с лед по време на последното заледяване. Най-старите следи от човешки живот в Скандинавския полуостров и Англия също са от преди 19 400 години, което не наблюдаваме на юг в Европа. Рисунките например в пещерата Ласко в Централна франция, едно от най-интересните селища на древния човек, са значително от по-ранен период – от поели 15 000 години.“
Учудващо е, че прекъсването е повсеместно и по едно и също време. Може да се проследи на американския континент, в Европа и най-после в Централна Азия. В планините на Курдистан се намира забележителната пещера Щандер, чиито културни пластове са ми по себе си са една непрекъсваща се хроника на 100 000-годишната човешка история. Пластовете следват един след друг, една епоха сменя друга, докато на границата на същата дата – 10 000 г. пр.н.е. – настъпва внезапно прекъсване.
Човешките следи изчезват. Като че ли пещерата и околната местност внезапно са обезлюдели. Сигурно така е и станало. Вместо културни пластове появяват се други следи: пластове от утаечни минерали, нанесени от вода – доказателство, че пещерата, която е на 750 м височина над морското равнище, е била залята от вода. Появяват се камъни, откъртили се от тавана – свидетелство за яростни земетресения, разтърсили околността. Едва пет хилядолетия след настъпилото прекъсване културният пласт е започнал да расте, отначало бавно, а след това все по-интензивно.
Както се вижда, известията, които се отнасят до катастрофата, свидетелствуват, че този период се отличава и с активизиране на вулканичната дейност. Спомена се вече. за пробата от лава, извлечена от дъното на Атлантическия океан. При сондажни проучвания в ледената броня на Антарктида на дълбочина почти километър и половина били открити следи от вулканична пепел. Сега изследователите се опитват да определят дали тази пепел е била пренесена от други континенти или е резултат на местна вулканична дейност. Но най-интересно е датирането на пепелта: между VIII и XII хилядолетие пр.н.е.
Така че различните данни се групират около все по-ясно очертаващ се период.
Има възможност да се стеснят още повече тези рамки на времето и да определим по-точно предполагаемата дата на станалата катастрофа.
В. Г. Куклин, учен от Новосибирск, като изучавал информационните страни на процеса на обучението, се натъкнал на ред закономерности в натрупването на информация. Същността на тези закономерности е в-това, че сложните самообучаващи се системи, стремейки се да постигнат все по-универсална програма за опериране с получаваните знания, преустройват тази програма според натрупването на информация не хаотично, а в строго определен ритъм, като редуват периодите на повишаване и спадане в натрупването на информация. Периодите на подем са характерни за моментите на активно опериране с получените знания в рамките на съществуващата програма, а периодите на спадане – за моментите на разрушаване на старата, изчерпала себе си програма и построяване на нова, по-универсална.
Ако се приеме, че тези закономерности имат всеобщ характер за всяка сложна саморегулираща се система, а след това, вземайки демографските данни за последните две хилядолетия, се построи въз основа на тези закономерности, демографската графична линия в миналото, ще се получи резултати, доста близки до изчисленията на демографите. (Броят на населението на Земята към началото на нашата ера съгласно графичната крива е около 250 милиона души, а според изчисленията на демографите 150-200 милиона души.)
Ако бъде продължена по нататък в миналото, демографската крива спада с известни колебания до границата на 8800-8600 г.пр.н.ера и сочи, че населението на Земята е било около 8 милиона души. След това няколко столетия тя върви почти паралелно на основата, а после започва все по-ускорено да расте и достига връхната си точка (около 500 милиона души) при максимум между 11 800 – 11 600 г. пр.н.ера.
Ако се разгледа тази графична крива, като движението не от настоящето към миналото, а тъй както е било в действителност – от миналото към настоящето, начертаната графика означава, че до преломния момент броят на населението в света е растял, а през периода между 11 800-11 600 г.пр.н.е. е настъпило рязко спадане, което продължило около 2 столетия.
След това спадането постепенно се забавя и броят на населението се стабилизира, а от 8800-8600 г. пр.н.е. започва да нараства все по-бързо и до ден продължава да расте.
Но още по-учудващо и важно е, че съвършено други данни, получени от други области на знанието, посочват същата дата.
Така изходната точка на индийския луннно-слънчев календар е 11 652 г. пр. н. е.
Календарът на майте се състоял от цикли, всеки по 2760 години. Ако, знаейки края на единия от тях, се проектират тези цикли в миналото, ще стигнем до датата 11/ 653 г. пр. н. е.
Съдейки по това, че броят на населението след катастрофата е продължил да намалява още около две столетия, явно е, че това са били години, през които разбунената стихия бавно се е възвръщала в своето русло. Утихвали вулканите, по-редки ставали земетресенията, сля-гали се прахът и вулканичната пепел, които пълнели атмосферата. През плътната завеса на мъглата започнало да прониква Слънцето, Според Х. Белами този момент от завършването на катаклизма изглежда е послужил за отправна точка на две други календарни системи – асирийската и египетската.
Египетският слънчев цикъл имал 1460 години. Известна е крайната дата на един от тези цикли – 1322 г. пр. н. е. Като броим циклите в обратен ред от тази дата, стигаме до 11 542 т. пр. н. е. Асирийският календар се състоял от лунни цикли със съвсем друга продължителност – всеки по 1805 години. Крайната дата на един от тези цикли е също твърде далечна от египетската – 7123 г. пр. н. е. При все това, проектираме ли цифрите назад в миналото, ще стигнем до същата точка – 11 542 година.
Не е възможно да си обясним подобно съвпадение на датите като случайност. Твърде невероятно е такова съвпадение. Остава да предположим, че едно и също събитие е послужило за изходен момент на двата календара Събитието според нас е свързано с катастрофата.
Така че тези две дати – 11 650 (11 652 или 11 653) г. пр. н. е. и 11 542 г. пр. н. е – могат да се смятат за предполагаеми хронологически рамки на започване и завършване епохата на катастрофата.