Животът ни е изпълнен с раздели, сривове, сбогувания. Ние напускаме някого, скъсваме приятелства, сблъскваме се със смъртта. Развеждаме се. Децата напускат дома си. Бебето престава да суче от майчината гръд. Още при раждането ние се откъсваме – или биваме отделяни ,от закрилящата утроба на майката. А още по-назад, в Миналото, в някакъв момент нашият дух, нашата божествена искра се е отделила от Бог и ние сме възникнали от безформеното. Душата е взела решение да се въплъти. Така сме сътворили тялото – нашия нов дом за съществуване. То е „младо“, което означава, че е външна изява на оня изконен първичен източник, който ни движи към нашето проявление. Посредством мъжкaта „ян“ енергия ние се изтласкваме извън творението и „внезапно се откриваме в тяло и в нова среда. Вратата зад нас постепенно се затваря, връзката ни с творческия източник, с нашата божествена същност става понеяена, докато съзнанието ни се ограничава в сферата на физическото. Недопусната в света на формата, божествената същност се оттегля в света на безформеното, с което започва и нашият страх. Всъщност ние иcкaме да придобием форма вследствие решението на душите ни. Със своите собствени творчески сили ние изпълняваме съзнателния акт на превъплъщението. Но след осъществяването му се пораждат съмненията, а заедно с това страхът и гневът. Нашата памет за съзнателното ни решение да се преродим изчезва и тялото, за да оцелее, е принудено за първи път да се ориентира във външния свят. По този начин то започва да изживява страх, гняв и болка от отделянето. Дълбоко отпечатан остава споменът за универсалната цялост и единство на живота. Всяка раздяла усилва желанието ни да си възвърнем изгубената връзка със същността, която не помнимсъзнателно. С всяка нова раздяла ние преживяваме различни аспекти на тази дилема: че сме откъснати, изолирани, разделени от един общ, всеобхватен жизнен контекст, че сме затворени в ограниченото си съзнание. Всяко конкpeтнo откъсване на съзнанието пази импулса за възвръщане към изгубената цялост, независимо колко често сме се отделяли, за да постигнем индивидуализация. Две основни архетипни емоции – страх и гняв характеризират цикличните процеси на отделянето. Те са двете различни изяви на единствена реакция от страна на емоционалното тяло. Това са двете главни емоции, които изразяват травмата от раздялата – независимо дали това е първичното отделяне от Бога, или раждането, или пък някоя от всекидневните раздели. ато разглеждаме холограмата, тоталността на целия ни опит, виждаме как раждането или други дълбинии процеси на раздяла задвижват определени енергии. В течение на бъдещите ни опитности това енергийно движение ни води назад по кръгов път към изходната точка на цикъла. Раздялата или изолацията не са в състояние напълно да изличат спомена за онова, което е реално. Ограниченията и пречките, които изживяваме в „новата си идентичност“ като обособени същества, провокират страх и гняв, въпреки че същевременно имаме нови възможности и предизвикателства. В тези статии ще изследваме фундаменталните аспекти на страха и гнева, както и начините и средствата за превъзмогването им. Страхът е „женският“, „ин“ израз на преживяната болка от отделянето. Страхът е енергия, която често се проявява като защита, отричане и съпротива спрямо някого или нещо. Страхът е форма на енергия, която буквално изчерпва жизнените сили и е далеч по-опасна от гнeва. Докато гневът подцържа организма в движение и му придава жизнени сили (макар и деструктивни в много случаи), тревогата и страхът го поглъщат и разяждат. Гневът е „мъжкият“, „ян“ израз на болката ни при смяната на измеренията. Ние сме многоизмерни човешки същества и притежаваме многоаспектно съзнание. В крайна сметка, ние сме съзнание! Дълбоко в нас лежи скрито богатство от знания, любов, щастие, сила и живот! Като приемаме ограниченията на тялото, откъсвайки се от това почти магично всемогъщество и всезнание, като добиваме „човешкa“ перспектива чрез земно превъплъщение, прераждайки се в стандартните измерения на, време и пространство, ние напускаме главната, основна част на своето холографско, многоизмерно съзнание. Като отделни и обособени същества, ,като ИНДИВИДИ, ние се откъсваме от прякото, непосредствено изживяване на всепроникващата цялост. Първоначално след раждането ние все още сме отворени за психически и духовни изживявания. С течение на времето обаче забравяме да общуваме с феи, ангели, елфи и други форми на съзнание. Във все по-голяма степен започваме да се :подчиняваме на света на възрастните с неговия аналогичен, линеен начин на мислене. И все по-осезаемо страхът и гневът стават наши спътници. Страхуваме се дали ще сме в състояние да се справим с живота. Боим се от змии, паяци, плъхове, страх ни е да летим. Притесняваме се от родители, близки и приятели. Боим се от наказание или насилие. Безпокоим се, че може да нямаме достатъчно храна, страх ни е да слезем в тъмното мазе, да не се загубим в гората; че този или онзи не ни обича, че ще бъдем отблъснати от него или нея. Страховете ни са безбройни и както добре знаем, те съществуват не само на нивото на будното съзнание, но и в подсъзнанието ни. Често сънищата ни отразяват по-лоши страхове от преживяното през деня. Тъй като не съзнаваме корените на този страх, който ни преследва, поне в началните десетилетия на живота ни, често сме свидетели как самите ние или другите сe гневим без видима причина. Познати са ни внезапно избухналата ярост при децата, при младите и дори при възрастните с техния стремеж да наложат на всяка цена своята воля над останалите. Способни сме да плачем просто от яд. Гневим се на „живота“ и на „света“, на ,,другите“ поради това, че не, се съобразяват с нашата представа за тях или когато не изпълняват желанията ни. Може да се каже, че причината за страха е нашата неспособност да се -гмурнем в живота, да го приемем и отворим обятията си за него. От друга страна, гневът се появява, когато се чувстваме неспособни да изразим и изживеем всичко онова, което сме в действителност. Ние, хората, сме вместили божествената си енергия в специфична, ограничена форма. В действителност сме я затворили като в клетка и сега като че ли не можем да се освободим от тази форма, която сами сме избрали… В резултат на отделянето ни от универсалното съзнание с раждането, страхът и гневът стават мощни импулси, които ни подтикват отново и отново да постигнем нашата истинска, холографска същност посредством стремежа да се завърнем към онази небесна утроба, която усещаме, че е нашата Майка, нашият източник. Трудностите при приемане на тяло (въплъщениевъв физическа форма) са свързани с това, че сме положени на съвършено различна система от енергиини закони, които управляват съзнанието. В сферата на безформеното няма филтър, който да пречи на безкрайния поток чисто съзнание. Обратно, нашият физически свят налага на съзнанието филтъра на възприятията, където познавателната способност описва, претегля и измерва всяка частица на познанието по такъв начин, че необятната, преплитаща се решетъчна конструкция на холографската реалност се изгубва. Реалността на нашите възприятия и сетива е свързана с биохимията на физиологичната ни система, от която произлиза емоционалното тяло.