Победата над смъртта и вечен живот е велика цел и стародавна мечта на човечеството. И това е понятно: наистина ако на човечеството се отдаде да преодолее в своя живот всички трудности, препятствия, проблеми и да достигне така да се каже абсолютно щастие, за него ще остане още един враг, който е непреодолим и безпощаден. В миг и до основи се разрушава всякакво човешко благоденствие. Ако на хората би се отдало да се преборят със смътта, този последен враг, те биха намерили безконечно щастие.
Впрочем, така мислят не всички и не винаги. Потенциалният самоубиец разсъждава: „Рано или късно все едно ще трябва да се умре, а да променя живота си към по-добро за мен е вече невъзможно. Затова е по-добре наистина да си отида от живота веднага, сега и тогава ще намеря дългоочаквания покой“. И разбира се, когато животът на човека се струва ужасен, то и най-малкото допускане, че той може да продължи, дори не точно вечно, а макар и мъничко повече от дадения момент, ще бъде за този човек безмерно мъчително. С други думи, логиката днес е такава: животът и без това е тежко бреме. Защо да се стремим да го продължаваме, още повече до безконечност? Животът на безсмъртния ще стане ад!
Подобен род разсъждения произтичат обаче не от страх от безкрайния живот, а тъкмо обратното: страх от страдание и смърт, от чувството на недълговечността и тленността на човешката личност. Защото смъртта има смисъл, само когато животът не е истински.
Докато съществуват страшни болести, ненавист и борба за късче хляб, смъртта действително ще се струва избавление. Но не трябва да се забравя: за безсмъртния човек, както е явно от самото понятие физическо безсмъртие, ще бъдат непознати и болестите, и борбата за преживяване, и ненависта. Ето защо, ако мислим правилно и обективно, трябва все пак да се съгласим с това, че безсмъртието съвсем не е кошмар, а най-висшият идеал на човешкото битие.
Нека веднага да се уговорим: в учението на Христа (както на Иисус, така и на Висарион) става дума за възможност именно за физическо безсмъртие на човека, за неговата предназначеност към безконечен живот в плътта, а не някъде на небесата. Безсмъртието на Небесата е безсмъртие след смъртта, а това означава, че не е безсмъртие на човека като цяло, като единство на духовното и телесно начало. Още повече, че безсмъртието след смъртта не е нищо друго, освен безсмъртие след живота. Но в такъв случай ще се наложи да допуснем кощунствената мисъл за абсурдната логика на Бога: желаейки да подари на човека вечен живот, защо Той отнема живота, който вече е създал у човека?
Затова да поразсъждаваме над безсмъртие от друг род – физическото безсмъртие. Възможно ли е за човека да стане същество, живеещо в своята телесна обвивка вечно – не просто дълго, а именно вечно? И ако да, то какви са пътищата за намирането на такова безсмъртие?
Човечеството е изобретило не малко способи за достигане на вечния живот. Едни от тях са свързани с мистичните доктрини, а другите – с религиозно-философските представи, трети – с прогреса на науката.
Към последното се отнася например идеята за така наречената криогенизация – привеждане на човешкия организъм в състояние на анабиоза за един или друг срок по пътя на замразяването. След изтичане на времето, по-рано от определения момент, тялото се размразява и човекът „се събужда“ – в нов свят в нова епоха.
Но какво дава това, освен някакви медицински възможности и може ли това да се счита за истинско придобиване на безсмъртие?
Такъв „безсмъртен“, ако той пожелае да продължи своя живот до безконечност, ще бъде принуден отново и отново да се подлага на потъване в полумъртво замразено състояние, т.е. да не живее значителна част от живота си. И даже не „значителна“, а по-голямата част, защото в размразено състояние той веднага ще започне да старее и ще му се наложи все по-често и по-често „да изпада в летаргия“. При което, всеки път попадайки в бъдещето, той няма да има нито опита на влизане в това бъдеще, нито опита да живее в него. И тогава желаното безсмъртие ще се превърне във вечна мъка на стълкновение с чуждия свят. А и въобще ще съществува ли този бъдещ свят, ако всички хора пожелаят да замразят себе си за безсмъртие? Ще намерят ли те в новия свят нещо освен запустялост, предизвикана от хорската летаргия? И няма ли да се окаже този „нов“ свят стар немощен дотолкова, че да се наложи да бъде направен наново?
Криогенната технология, разбира се, може да има и по-гъвкави, по-рафинирани варианти, например замразяване на трупове и бързо съживяване на целия организъм на основата на една, две клетки, при което на „възкръсналия“ може да се придаде всяка възраст. Но и това са твърде съмнителни и рисковани операции, защото те са свързани с нарушаването на житейската опитност, както и на опитността в смъртта.
Съществува и друга, но близка до първата, технология на безсмъртието. Още през ХIХ век руският мислител Николай Федоров е разработил теоретически проект за „възкресяване на бащите“. Той смятал, че християнската идея за Съдния ден, когато за вечен живот ще възкръснат умрелите от могилите, трябва да бъде разбрана не като божествено чудо, извършено от Христос, а като собствена задача на живите и мислещи хора. Не Синът Божии, а те самите с помощта на дълбокото научно проникване в същността на материята, в законите на атомите и клетките са длъжни да възкресят предците.
Тогава тази идея изглеждала безумно-смела, обаче в края на ХХ столетие се набелязаха контурите на нейното действително решение и практическо осъществяване. Ние имаме предвид едно от постиженията на биотехнологията – създаване на група генетически идентични клетки или организми, които се копират от други клетки или организми.
Технически подобен способ за намиране на безсмъртие, наречен клониране, или по-просто пъпкуване е възможен. Само че до какви последствия ще доведе той?
Първо, полученият по такъв начин „дубликат“ на човека няма да бъде негово съвършено точно копие, тъй като неговата жизнедеятелност ще протича при по-други условия, отколкото при неговия оригинал и личността на „възкресения“ ще носи разбира се техния отпечатък върху себе си. Може би и самият характер на тази личност ни най-малко няма да напомня на характера на този, когото сме възкресявали. Изглежда така се е случило със знаменитата овца Доли, която по някои сведения толкова поразително се различавала от своя оригинал по злобност и агресивност, че я нарекли „вълкът в овча кожа“.
Второ, както и в случая с криогенната технология, във възкресения човек ще бъде нарушен и практическия, и вътрешния жизнен опит и на този човек ще му бъде твърде сложно и трудно в това бъдеще, в което са го възродили от миналото. И точно по същия начин той ще старее и ще се нуждае от все по-нови клонирани дубликати. Защото да възкресиш не означава да обезсмъртиш.
Трето и това е най-главното, ако човечеството, намесвайки се в природата, ни най-малко не се изменя в нравствено отношение, то за какво да се възкресяват мъртвите? Ще им хареса ли новия живот, протичащ в старите условия – сред зверските закони на човешката джунгла? В какво ще бъде смисълът на живота на възкресения? И ще съумее ли самият той да привнесе в човешкото битие чиста струя, да стане образец на нравственост, щом неговата душа за десетилетия и векове смъртен сън не е имала възможност да се проявии, още повече да се развие?
Душата!…Това е главният препъни камък за всички технологии на безсмъртието. Даже този, който отъждествява душата с психиката, т.е. с природните качества, имащи корени в неврофизиологическата структура, даже и той (в това е работата) се съмнява във възможностите за създаване на точно копие на човешката личност. Свежда ли се личността до организма? Ще бъде ли достатъчно психофизическото възкресяване за възкресяване на цялата личност? Няма ли да бъде пропуснато нещо важно и неуловимо, без което човек не може да бъде личност и ще остане не повече от биоробот?
Ако наистина материалистически ориентираният учен е способен да се усъмни във възможностите и правомерността на клонираното безсмъртие, то от гледна точка на тези тайни на битието, които се разкриват от Последния Завет, клонирането е пряко нарушение на хармонията както на мирозданието, така и на волята на Небесния наш Отец.
Живото трябва да еволюира. Ако то само възпроизвежда своите предишни форми, то се консервира и постоянно създаващото се велико разнообразие на живи същества се превръща в подобие на музей от вкаменили чудовища. Що се отнася до душата, то в царството на чевекоподобните манекени няма място за нея: Наистина от Небесния Отец е предназначено на душата да се развива, а къде ще бъдат за това новите – качествено нови! – човешки тела?
Толкова несъстоятелни са и тези подходи към реализация на идеите за безсмъртието, които се уповават на грамадните резерви на човешката психика и съзнание.
Тези подходи водят началото си от дълбоката древност и се заключават в опитите да се намери безсмъртие, въздействайки на плътта не с физически, а именно с психически средства.
Такава е например практиката на тибетския будизъм. Със свръхчовешка концентрация на мислите нейните адепти се стараят да създадат всевъзможни „магически форми“ и на първо място свой собствен видим дубликат. И тези опити са небезуспешни: последователи на Будда, както и самият Гаутама, на времето действително са създавали свои двойници – не само видими, но мислещи и действащи.
Обаче тази удивителна практика страда от същия онзи недостатък както при технологията на клониране.
Пораждайки тънкоматериален и дори плътноматериален двойник, тя съвсем не поражда неговата нематериална духовна тъкан, неговата душа и твоят двойник остава бездушна, макар и разумна, холограма. И той – вече не си ти: той е друг, дори и да прилича точно на теб.
Още повече, подобна практика на достигане на безсмъртие е дотолкова сложна и изисква толкова условия, че тя не е по силите на обикновения човек и никак не може да бъде препоръчана за всеки човек и за хората изобщо.
А може би безсмъртието би могло да бъде постигнато с други способи, а именно – чрез съхраняване на плътното тяло нетленно, благодарение на включване на тънкото енергийно тяло към висшето ниво на организация на Универсума? Няма ли възможност да се достигне безсмъртие на плътта по пътя на безсмъртието на разума, когато съзнанието съществува така да се каже на небесата, а плътта на – земята?
Такава възможност съществува. Наистина разумът и плътта, тънката и груба енергия са свързани с определени нишки. Любопитен в това отношение е един от фрагментите на пътния дневник на Н.К.Рьорих „Алтаи – Хималаи“. Той предава тук съобщението на доктор Лао-цзин („Шанхай таймс“, 1925година) за това, че в Тибет той видял тялото на учен-монах, умряло преди 350 години. Този учен-монах нямал вид на мъртъв, а на заспал: тялото било пожълтяло, но в останалото било съхранено поразително. Дори уверявали Лао-цзин, че тялото сякаш на три пъти променяло положението си: един път изчезнало и се върнало, а лежащият пред него манускрипт веднъж бил завършен.
Подобно безсмъртие е малко привлекателно. Разбира се в известна степен побеждава смъртта, но да наречем това живот – не можем да обърнем езика си. Състоянието на тибетския монах е по-скоро промеждутъчно между живота и смъртта, отколкото истинско безсмъртие. Освен това ако вярваме в безсмъртието на съзнанието, то защо да се вкопчваме в съхранението на тялото? Не е ли по-добре да му дадем спокойно да се разлага под земята или да бъде изгорено, а не да създаваме видимост на неговия пълноценен живот?
Вероятно, интуитивното заставя да се запази тази връзка с тялото – и напълно справедливо – от подозрението за това, че без тялото няма да има и никакво съзнание, защото ще се загуби чувството на самоотъждествяването на човешката личност.
Безсмислеността да се намери безсмъртие вън от плътното тяло е съзнавал прекрасно и Шри Ауробиндо. Този индийски подвижник в своята супраментална йога като технология на безсмъртието се придържал към принципа на разкриване на тънкоенергийните центрове на човека (чакри) от горе надолу, с цел висшето (супраменталната Светлина) да освети, очисти и преобрази нисшето (нашето физическо тяло) в лъчиста структура, неподдаваща се на смъртта.
Но тази практика не е имала и не може да има сериозен успех. Тя изисква постоянна и интензивна медитация, вътрешно съсредоточаване, установяване на пълно безмълвие на чувствата и ума, а значи и излизане от реалния живот. В резултат на това тази технология на получаване на безсмъртие, замислена като средство за живот, се оказва самоцелна и изолира човека от общуването с другите хора. А наистина общуването е една от най важните съставки на живота. Поради това „супраменталното безсмъртие“ в най-добрия случай е съдба на немногото избрани.
Главният недостатък на йогата на Ауробиндо се състои в това че, създаването на светоносно тяло не само няма да помогне на човека да живее на земята, но и ще му попречи, защото е невъзможна пълноценната жизнена дейност в плътно материалния свят при отсъствие на физически органи у човека. И цялата идея на „въвеждане на Небесата“ в земния живот се превръща в прах и се обръща в „разтваряне в Небесата“ – старата безсмислица, която Ауробиндо се опитал да свали.
В какво наистина е коренът на всички неудачи в борбата на човечеството със смъртта? Въпреки цялото разнообразие от опити за намиране на безсмъртие – от вътрешната психична „алхимия“ до научно техническата „алхимия“ – максимумът, до който те могат да достигнат, това е известно продължаване на срока на човешкия живот. Но в реализацията на главната цел те са съзнателно обречени на провал.
Работата се състои в това, че всички те са всъщност опити да се въздейства на природните закони с природни средства. А природата си е природа и вроденото си е вродено. Което е дадено – ще бъде взето; колкото повече вземаш, толкова повече ще бъдеш принуден да дадеш. Такава е установената в природата Хармония, законът за Въздаянието, обмена на вещества и енергия. Природата не може безкрайно да отдава своята енергия, безкрайно продължавайки живота на организма, защото енергията трябва да бъде изпълнена. Ето защо всички материални тела и обекти са крайни.
Щом природният закон е неоспорим, той не трябва да се нарушава и изкуствено изменя. Той трябва да се почита и съблюдава. Трябва да му се подчиним: Хармонията изисква съответстващо, хармонично отношение към нея.
И така, човешкото тяло е смъртно. Може ли да се счете такъв извод за пълно поражение на човека в борбата с крайността на неговото съществуване?
Няма да бързаме да отговаряме на този въпрос утвърдително. Наистина ние разгледахме само природните средства за достигане на безсмъртие. Да, всички те се оказаха непригодни – даже енергийните възможности на човешкия разум, което още веднъж доказва неговата естествено природна същност. Значи ли това, че непригодни ще се окажат и извънприродните средства? Би могло, ако в тялото на човека се привнесе нещо нематериално, надприродно, то да стане залог за безсмъртието на човека?
И ако това е така, то безсмъртието за човека е не само възможно, но и пряко негово предназначение. Защото търсеното над-природно, нематериално, а следователно безсмъртно начало, т.е. душата – по предначертание съставлява самата същност на човека. И задачата се заключава в това, да се установи постоянно присъствие и развитие на човешкото духовно начало в неговия материален субстрат.