Думата метафизика е от гръцки произход и е свързана с името на един от последователите на Аристотел – Андроник Родоски. Около средата на І в. пр. Хр. той събира и подрежда съчиненията на Аристотел, като поставя на първо място съчиненията по логика, след това съчиненията по физика и най-сетне след /зад, или отвъд физиката/ поставя ония съчинения, които сам Аристотел е бил обединил под общото име “първа философия”. Първоначално това поставяне “зад или отвъд физиката” – на гръцки “meta ta physica” – е имало чисто технически, редакционно – издателски смисъл, но скоро то е било полатинено и се въвежда в употреба терминът metaphysica. Според редица философски школи и направления тя е равнозначна на философията и се приема за корона на науките, а според други е синоним на закостенялост и заблуда, затова е обект на нападки и на пълно отричане.
За да се разбере предметът на метафизиката, най-добре ще бъде да се обърне поглед назад и да се види как го е определял Аристотел в ония свои съчинения, които именно най-напред в историята са получили наименованието “метафизика” и които и до днес се обозначават с този термин. Аристотел ги определя като “Първа философия”, т. е. философия в тесен , същински смисъл на думата, тъй като според неговото схващане философията е “обединение на цялото научно знание”. В този широк смисъл на думата – според него – философия са и логиката, и физиката като научни дисциплини. Той нарича “първата философия” направо само “философия”, “мъдрост” или още “теология” /”богословие”/, тъй като според него Бог е основа на всички неща и трябва да се изследва именно от тази наука. За предмет тя има битието като цяло, първите начала и причини на битието; тя е “I ton proton arhon ke etion teopitini” – “теория за първите начала и причини”.
Всички други специални науки изследват само отделни части или видове, отделни форми и отношения в битието /напр. математиката изследва величините, физиката – веществото и движението, биологията – живота и пр./, а “първата философия” разглежда “битието като такова и това, което се отнася към него като към битие”. Тя разглежда най-общи определения и начала, най-общите закони и същности на битието, взети като цяло. Тя е най-общата и най-трудната наука, защото при нея се правят най-задълбочени обобщения, но тя е същевременно единствената реалистична наука, защото взема битието в неговото единство и цялост, както то е, докато другите науки изучават само отделни сектори от действителността, изолирайки ги изкуствено от техните взаимоотношения с цялото.
Всички науки имат за предмет различни сектори и дялове от съществуващото, но само “първата философия” поставя основния и общ въпрос, какво означава битие изобщо; какво е субстанция. Тя изследва дали същността на нещата е нещо веществено, материално, както приема Демокрит, или пък е нещо идеално, както учи Платон. Всички науки опознават действителността с помощта на разума, но само първата философия поставя принципния въпрос що е действителност, що е разум и що е опознаване, както и въпроса как се отнася опознаваната действителност към познаващия субект. Битието получава в нашата познавателна дейност общи определения чрез родовите и видовите понятия, но само “първата философия” изследва как се отнасят понятията като нещо общо към конкретните единични предмети. Тя изследва кое съществува истински, на кое принадлежи истинско битие: на единичните ли неща, както мисли Антистен, или на общите начала, които се мислят в понятията на идеалните форми, както поддържа Платон.
Аристотел основно анализира ученията, завещани от дотогавашните изследвания: проблемите за същността и формите на движението, както и за Бога като “пръв двигател” на света, Сам неподвижен и вечно съзерцаващ Себе Си; за същността на причинността и за различните видове причини, между които главни са действуващите /causa efficiens/ и финалните причини /causa finalis/; за същността на материята и на формата и за взаимното им отношение; за отношението на единичното към общото и обратно; за отношението на пребъдващото към изменчивото; за произхода и свършека на всичко; за целта и смисъла и пр./1/.
Още у Аристотел метафизиката е равнозначна на философия изобщо, защото в нейния обсег са включени всички основни предпоставки на познанието и на битието, всички най-общи проблеми в кръга на изучаваното от човека. При това особено трябва да се отбележи, че от една страна, съвсем не се прави разграничение между областта на даденото и областта на оценъчното. От друга страна, метафизиката изследва както основите и последната същност на самата материя, на видимия сетивен свят, така и последните отвъдсетивни, надсетивни въпроси, каквито са тези за произхода и за смисъла, за целта на битието. Метафизиката се определя като рационално търсене и изучаване на последните основи и същност на битието, за да се добие един цялостен, завършен мироглед.
От тук нататък цялата история на философията – от гледна точка на теологията – е предимно история на метафизиката като наука за свръхсетивното, за трансцендентното, за последните начала и принципи и за същността на света. Платон и Аристотел, Демокрит и Епикур, Хераклит и Емпедокъл, Анаксагор и Парменид, Тома Аквински ,Фр.Бейкън,Р. Декарт ,Б. Спиноза, Г.Лайбниц и Кр. Волф, Беркли, Кант, Фихте и Шелинг, Хегел и Шопенхауер, Н. Хартман и Лотце, Паулсен и Вундт, Бергсон и Джеймс – да вземем наслука само някои от най-големите философи през вековете – всички са били метафизици в пълния смисъл на думата, въпреки основните различия в схващанията им: едни са диалектици, други не; едни са монисти, други плуралисти; едни са рационалисти, други емпирици. Всички те са изучавали именно света като цяло, търсели са да определят мястото и значението на човека в това цяло, помагали са му да ориентира своето поведение съответно на своя мироглед.
Наистина, в зависимост от своя собствен мироглед те са определяли различно и самите задачи и същността на метафизиката, но заради различията не са изпускали предвид основното и общото. Достатъчно е да вземем някои от най-известните днес въведения във философията или в метафизиката и ние непосредствено ще се убедим до каква голяма степен метафзиката е тъждествена на самата философия и, от друга страна, ще можем да наблюдаваме любопитни различия при определяне нейната същност, а това ще ни спомогне да уточним нейния предемет.
Така например Фр. Паулсен определя метафизиката като “опит да се схване сумата на нашето познание за нещата в един общ възглед относно природата на действителността. Като нейна собствена вътрешна задача е: да обедини духовния и физическия свят, или – което е същото – да обясни причинното и целесъобразно значение на действителността. . . Задачата на метафизиката е да действа против потъването на научното изследване в квиетистическо издребняване”./2/. Освалд Кюлпе нарича метафизиката “опит с помощта на научни средства да се изгради един мироглед, да се определи същността на действителността”./3/. В. Вундт в своето “Въведение във философията”, както и в другите си съчинения определя метафизиката като “изграждане на един безпротиворечив мироглед, който обединява всички поединични знания. Нейната главна задача е по логически път да закръгли знанията, като възхожда от даденото непосредствено в опита към недаденото в опита, но логически задължително, докато се дойде до последното единство, в което и самият опит е само подчинена част. В отрицателен смисъл задачата на метафизиката е да анализира всички общи предпоставки на отделните науки, а положителната и задача е “да обоснове и допълни тези предпоставки”./4/.
Идентичността на философията и метафизиката изтъква В. Винделбанд. Според него “всяка философия е метафизика или най-малко критика на метафизиката”. От философията се изисква да даде мироглед. “Всъщност всеки носи един мироглед в себе си: никой човек не може без него, всеки носи и притежава в някаква форма знания и един възглед за целостта на света, както и за мястото, което човекът има или трябва да има в света. В този смисъл има една метафизика на детската стая и на детската приказка, една метафизика на практическия живот, един мироглед на религиозната догма. . .” Всички тези мирогледи обаче крият в себе си непроверени, безкритично и понякога наивно приети предпоставки.”/5/. И ето, именно “философията, метафизиката има за задача да ги анализира и да установи общовалидното и трайното, а случайното да отхвърли”./6/. “Това е пълната честност на интелекта към самия себе си. Ние никога не можем да мислим върху нещата без предпоставките, които предварително приемаме за валидни, но ние в края на краищата не бива да ги оставяме непроверени и трябва да сме готови да ги изоставим, ако не издържат проверката. Това проверяване на предпоставките е именно философията.”/7/.
Николай Лосски прави обстойна защита на метафизиката като основна част на философията, която според него е “наука за света като цяло”./8/. Същото счита Г. Челпанов, според когото метафизиката е между другото “изследване на въпроса за съществуването на разумен ръководител на света, както и свързаните с него въпроси за природата на духа, за безсмъртието и пр., изобщо въпроса за свръхсетивоното”./9/. Но всред тази редица вероятно най-интересен е Уйлям Джеймс. Той дава следната формулировка: “Философията е метафизика. . . Метафизиката – това е обсъждане на разнообразни тъмни, абстрактни, универсални въпроси, които обикновено се поставят, но не се решават от науките и от живота, въпроси като че ли оставени настрана, въпроси широки и дълбоки, отнасящи се към целокупността на всички неща или към нейните първоосновни начала, като: Що е “мисъл” и що е “вещ” и как са свързани помежду си? Какво разбираме под “истина”? Стои ли една единствена първоматерия в основата на всичко реално? Защо съществува светът и не може ли да предположим, че той би могъл и изобщо да не съществува? Коя реалност е най-реална? Какво обединява всичко в единна вселена? Единството или множествеността е по-основно свойство на битието? Всички неща един ли общ източник имат или няколко? Ограничен ли е или е безкраен светът в своята цялост? Изпълнено ли е цялото пространство с материя или има празноти? Що е Бог? Или богове? Как са свързани помежду се духът и тялото? Как едно нещо действа на друго? Как може едно нещо да се превърне в друго или как може от едно да израсне друго? Може ли да се смята, че пространството и времето са реалности, или ако не, то какво са те тогава? Как при познанието обектът и субектът се проникват и постигат? Познанието се извършва с помощта на общи понятия. Реални ли са тези понятия или само единичните неща са реални? Какво разбираме под “вещ”? Вродени ли ни са началата на разума или са възникнали постепенно по пътя на опита? Доброто и красотата не са ли резултат на личен възглед или имат обективно битие? В последния случай какво значи “обективно битие”?
Ето образци от метафизически въпроси. Според думите на Кант три са основните въпроси на метафизиката: Какво мога да зная? Какво съм длъжен да правя? На какво мога да се надявам?
Достатъчно е да се хвърли общ поглед на всички подобни въпроси, за да се отхвърли определението за метафизиката като “наука за това, което е възможно” за разлика от това, което е реално, тъй като мнозинството от гореприведените проблеми се отнася до света на реалните факти. Можем да наречем метафизиката изследване на причините, същността, смисъла и крайната съдба на цялото битие. Или можем да я наречем наука за най-общите начала на реалността / опитна или свръхопитна / в тяхната взаимна връзка едно с друго и с нашите познавателни способности.”/10/.
Мнението на У. Джеймс е изложено текстуално и обстойно, защото поради своята конкретност то е особено ценно както с изобразяването на отделните въпроси, така и със заключителната си дефиниция. Подобно по своята конкретност е и схващането на Алфред Фуле, който пише: “Чисто емпиричните или логически изследвания, каквото и да е тяхното значение, са само въведение във философията. Същността на философията е в определяне на първите принципи, това, което от нищо не зависи, и от което всичко останало зависи – т. е. Абсолюта. Какво сме ние сами по себе си, по своята същност? Свободни ли сме или подхвърлени на необходимост, дух ли сме или материя? Това е въпрос на висшата психология, влизаща в състава на метафизиката. Какво нещо е абсолютната истина? Можем ли да я достигнем с абсолютна достоверност? – Въпрос на висшата логика и на метафизиката. Какво е красота? С какъв скрит принцип се изразява тя? – Въпрос на висшата естетика и на метафизиката. Какво нещо е доброто само по себе си? Каква е висшата ни цел? Е ли това насладата или свободно осъществяваният идеал? – Въпрос на висшата нравственост и на метафизиката. Какво нещо е накрая Бог? Просто идеал на мисленето или висша реалност? Какъв е първият принцип на вселената: необходимост или свобода? Иманентна ли е или трансцендентна на света тази свобода? – Въпроси на висшата теодицея и на метафизиката. С една дума метафизиката е усилие на човешкия дух да се спусне по дълбините на нещата и да се издигне до върховете им. По-долният клас науки изследва отношенията на явленията помежду им; висшата пък, философията, се стреми да определи отношението на явленията към Абсолютното, идеята за което лежи в самите нас. Принципът на света, душата, материята, образуват от себе си Абсолютното, което търсят по различни пътища.”/11/ Ив. Георгов в първата основоположна част на своята история на философията определя метафизиката като “наука, която има за предмет последните причини, последните основания, които лежат зад фактите, отвъд фактите, с които се занимава емпирическата наука, физиката. Метафизиката има за предмет самото битие, същината на нещата, схваната независимо от всякакви особености на отделното проявление на тая същина в разнообразните неща. Така нейният предмет са първите принципи на битието изобщо.”/12/. Към въпросите, които са предмет на изследване от метафизиката, Ив. Георгов отнася тия за същността на времето, на пространството, на законите; що е пребъдване, що е движение; каква е същността на субстанцията; механическа причинност и целесъобразност в света; душа и тяло и тяхното отношение; произход и същност на вселената./13/.
Заедно с това могат да бъдат посочени още и становищата на няколко автори, които сами са дали курсове по метафизика или уводи към метафизиката. Според Х. Лотце, метафизиката е “изследване на основата, смисъла и границите на научните принципи.”/14/. Н. Хагеман я определя като наука за същността, основанието и целта на цялото реално битие.”/15/. Паул Дойсен, автор на многократно издавано ръководство по метафизика, определя в предговора към първото издание: “Природата на нещата, както тя се простира пред изследващия поглед, неизмерима около нас и непостижима в самите нас е една и съгласувана в себе си. Затова и истината като отражение на битието в човешкия разум също може да бъде за всички само една, и всичко това, което големите учители на човечеството са създали от непосредствено съзерцаване на природата и което са изразили в областта на религията и на философията, не може да бъде друго /като не се гледа на заблудите, които обикновенно засягат само частичното и практичното/ освен вътрешно съгласувано, колкото и различна да е външната окраска, обусловена всеки път от културата и традицията.
Две гледища, не повече, можем да възприемем ние за изследване на природата: емпиричното и трансценденталното. Емпиричното изучава явленията и ни дава като резултат физиката. От трансцендентално гледище ние питаме за същността на нещата каквато тя е, независимо от нашите познавателни способности; резултатът от това изследване е метафизиката.”/16/. Г. Хайманс в своето характеризирано като “отличаващо се по своето остроумие и яснота “Въведение в метафизиката” я определя като “наука, която се стреми да даде едно колкото се може по-пълно и по-малко релативно опознаване на света. . . Тя изследва същата действителност, както и другите науки, само че те я изучават частично, а метафизиката я изучава като цяло, и като единство.”/17/.
Анри Бергсон определя метафизиката като наука за Абсолютното. Тя е наука, която претендира да постига най-пълно непосредствено познание на нещата. “Доколкото обобщава постиженията на цялостния научен опит, тя самата се явява интегрален опит.”/18/.
Метафизиката може да бъде определена като наука за целостта на битието; тя изследва последните най-общи въпроси относно битието, служещи като предпоставка на специалните науки, и търси да опознае произхода, същността, смисъла и последната съдба на битието. Метафизиката е наука основна, обща, обединителна за целия научен опит и се стреми да даде цялостен мироглед, който да задоволява еднакво питанията на ума и потребите на сърцето. Тя е основната част на философията.
От своя страна метафизиката при Кристиян Волф/17 в./ се разделя на обща метафизика(Methaphysica generalis), наречена още онтологична метафизика, и специална теологична метафизика(Methaphysica specialis), която обхваща:
а/ натурфилософията като космология,
б/ философията на духа като рационална психология
в/ естественото богословие.
Последното деление се основава на трите обекта за изследване в действителността: Бог, душа и материален свят.
Думата “онтология” произлиза от сегашното действително причастие на гръцкия глагол “emi – on, ontos = “този, който е, който пребъдва, който съществува”, и според това се явява наука за трайната, пребъдваща същност на битието, наука за най-постоянното и неизменното всред променливото и преходното. Онтологическият проблем се изразява с въпроса: в какво се състои същността на действителното като такова? В зависимост от отговорите ние имаме тук материализъм, спиритуализъм, дуализъм, агностицизъм и учение за идентичността. Според материализма същността на действителността е материална; според спиритуализма / от латинското “spiritus” = дух/ тя е духовна. Дуализмът е възглед, който твърди, че действителността се състои от две съвсем различни субстанции – телесна и душевна, съществуващи независимо една от друга и еднакво основни. Учението за идентичността е такова учение, според което протяжността и мисленето, душевността и телесността са еднакво присъщи и необходими определености на една единствена основна субстанция. От своя страна агностицизмът е учение, според което изобщо не можем да постигнем същността на нещата. Космологията изследва въпроса: каква представа да си съставим за връзката на всички неща във вселената? Каква форма има действителността като цяло? На този въпрос отговарят различно теизмът, пантеизмът, деизмът, монизмът, дуализмът и плурализмът.
Теизмът и деизмът виждат в света действието на един надсветовен Разум, на Бога, само че теизмът приема вечното действие на Бога в света, докато деизмът го ограничава само до момента на сътворяването на света. От своя страна пантеизмът отъждествява Бога със света, като ги счита проява на една единствена субстанция, в която разделението е вторично. Монизмът приема едно единствено основно начало на битието – Бог или материята, или някаква единна субстанция. Наред с тях може да
съществува приемане на две еднакво основни първоначала – дуализъм, или пък на множество подобни начала – плурализъм.
На дълбока и многостранна критика метафизиката се подлага от Имануел Кант в съчинението “Критика на чистия разум” /1781 г./. Тук той изследва всички основни твърдения на дотогавашната метафизика и сочи тяхната противоречивост /антиномичност/ и непостижимост за разума. Когато разумът се опитва да докаже съществуването на душата като неделима и безсмъртна субстанция, той изпада в противоречия. Същото е в областта на космологията. На всяко основно твърдение с еднаква сила може да се противопостави друг антитезис. Така например еднакво е приемливо за разума, но и еднакво непостижимо е за него да допусне, че светът е безкраен и че светът е ограничен; че светът е безкрайно делим и че е неделим; че в света има свобода и че в света няма свобода. Не по-добре стои работата в областта на естественото богословие. Всички опити да се докаже по рационален път съществуването на Бога чрез космологическото, телеологическото, историческото и онтологическото доказателства са според Кант лишени от убедителност. Всички те надхвърлят възможностите на разума и затова в дотогавашния смисъл на безкритичност, на догматично създаване, откъснати от опита рационални спекулации, метафизиката не е възможна повече. Това обаче не означава, че изобщо метафизиката е невъзможна и излишна. Напротив, сам Кант изрично подчертава, че неговата критика се стреми, не да премахне всяка метафизика, а цели да разчисти пътя, да посочи методите на положителната, критична метафизика, тъй като според него метафизиката не само е по-стара от всички останали науки, но и “ще си остане завинаги, дори тогава, когато всички други науки съвършено изчезнат в бездната на всеизтребващото варварство.”/19/. Превръщането на метафизиката в положителна наука е възможно чрез критика и установяване познавателните възможности на човешкия разум. Затова именно след издаване на своето съчинение “Критика на чистия разум” Кант през 1781 г. пише на своя приятел и ученик Херц за значението на тази книга: “Този род изследване винаги ще си остане трудно, защото то съдържа метафизика за метафизиката”./20/. А в прочутия предговор към второто издание Кант, като обобщава сам постиженията си и разкрива намеренията си, посочва, че критикуването на рационалните доказателства за безсмъртието на душата и за Божието битие съвсем не е целяло да отрече нито Бога, нито безсмъртието, а само да посочи, че те не могат да се доказват рационално. Главната заслуга на тази критика /на познавателните способности на разума/ се състои в това, че всички възражения против нравствеността и религията в бъдеще философията ще отстранява чрез сократическия метод, т. е. чрез най-ясно доказване на противниците, че твърденията им надхвърлят областта на възможностите на разума. Винаги е съществувала някаква метафизика. Тя винаги ще съществува, а заедно с това ще се налага и самокритиката на чистия разум. “Така ще се подрежат корените на материализма, на фатализма, на атеизма и на безнравствеността, на мечтателността и на суеверието, които могат да бъдат вредни за всички изобщо, и накрая – на идеализма и на скептицизма, които повече са опасни за научните школи и рядко проникват в публиката.” “Аз бях длъжен да огранича знанието /в рамките на достъпното за разума/, за да дам място на вярата, защото догматизмът на метафизиката, т. е. стремежът и да върви напред, без критика на чистия разум, се явява източник на всяко неверие, противодействащо на морала, – неверие, което е всякога и силно догматично.”/21/.
Както е известно, в другата своя основна книга “Критика на практическия разум” Кант сам обосновава съществуването на Бога, свободата на волята и безсмъртието на душата, но не вече като доказани от теоретическия, логически разум, а като неопровержими постулати на практическия разум – по-специално на нравствения дълг и на нравственото чувство. Ще рече, и при него човешкият разум въпреки съзнанието за своята ограниченост продължи да работи над основните проблеми на битието. В тази насока са и създадените от Кант метафизики – “Метафизика на нравите”, “Метафизика на природата” и една метафизика на религията под заглавие “Религията в границите само на разума”. С други думи, Кант е един от най-дълбоките и плодотворни метафизици. Той не е принципиален враг на метафизиката, а само отрича правото и възможността и да изчерпва достъпните единствено на религията дълбочини на битието.
Не така стои обаче въпросът с позитивизма на Огюст Конт и неговите последователи, които са несъгласни с една или друга, била тя догматична или критична, метафизика, а са противници изобщо на всяка метафизика. Позитивизмът, а по-късно и неопозитивизмът, именно считат, че всичко, което е извън обсега на нашия положителен /позитивен/ опит е недостъпно за познанието. Въпроси като тези за началото и смисъла на света, за душата, за безсмъртието, за свободата на волята не са дадени в опита и не могат да бъдат обект на научно изследване. Трябва да се изучават само достъпните за сетивата предмети и явления и тяхната най-непосредствена връзка. Тогава нашето знание ще бъде положително и практически полезно. Човечеството е дошло, според позитивизма, постепенно до това съзнание. Първоначално то е прекарало един теологичен стадий, при който е обяснявало всичко чрез действието на скрити живи същества, на духове, които са бивали почитани и обожествявани. По-късно този стадий отстъпил място на метафизичния. Тук нещата се обяснявали чрез допускането на някакви скрити, недостъпни за разума същности, правели са сложни умствени спекулации и затова знанието загубвало положителния си и полезен характер. Най-сетне чрез делото на самия Кант и този стадий е надживян и е заместен от епохата на позитивизма, “която не ще има вече край. Тук вече всяка метафизика била невъзможна и напълно излишна.”/22/.
Не по-малко ревностна в отричането на метафизиката е философията на Йоханес Ремке и неговите последователи. Според тях метафизиката по начало имала в основата си порочната предпоставка, че съществуват два различни свята: един свят на субекта и друг на нещата сами по себе си, един свят на явленията, друг – на същностите; един относителен и един истински, абсолютен. Метафизиката си поставяла за задача да проникне “зад физиката”, да се добере до “същината” на нещата, като се издигне над света, както той съществува “за нас. Но тъй като противополагането било плод на недоразумение, затова и претенцията на метафизиката да бъде основна, обща наука не била оправдана, както не било оправдано и съществуването и изобщо. Мястото и се заема от създадената от самия Ремке основна или обща наука. /23/.
В защита на метафизиката трябва преди всичко да се изтъкне, че човешкият разум е по природа метафизичен и не може да не изследва все по-дълбоко и по-дълбоко явленията и отношенията, които стоят пред него и да пита “каква е стоящата във и зад тях същност”./24/. В това отношение умът например на Ремке и неговите последователи е не по-малко метафизичен, затова и създадената от тях основна наука представлява всъщност една система на метафизиката, която може да е лоша или добра, но по същество си е метафизика въпреки нежеланието и да се признае в това.
Що се отнася до нежеланието на ремкеанците да се приеме старото име, то се дължи на недоразумение и на неразграничаване “метафизика догматична” от “метафизика критична”, с което се издава до голяма степен догматичният характер на самата “основна наука”, въпреки вида и на крайно критична. Недоразумение лежи в разделянето на действителността на относителна и абсолютна, на действителност “за нас” и същинска действителност. Всъщност метафизиката не дели действителността на относителна и абсолютна, а дели нашето знание за действителността на относително и абсолютно, като се домогва нейното знание да бъде по-малко относително, повече непосредствено. Когато казваме “действителност сама по себе си” и “действителност за нас”, ние не си представяме догматично две паралелни, еднакво константни величини, без преход от едната към другата. Тук “за нас” означава “за нас сега, при сегашната степен на научните ни възможности”. . . Ако някога са считали цветовете за същност и за явление едновременно, ние днес казваме, че цветовете са явление, а същността са различни по честота електромагнитни трептения. Ако до вчера считаният неделим атом бе и приеман за същност, днес след разбиването му ние знаем, че на определено равнище той е явление, а същността му образуват съставящите го елементи и сили. Но нито електромагнитните трептения, нито разбиването на атома представляват край и непроходима граница на науката. Това ,което вчера бе същност, днес се вижда, че е само явление, а това, което днес се счита същност, утре може да се разкрие, че е само временно явление. С една дума, същността и явлението винаги си взаимно принадлежат и се намират в постоянно диалектическо взаимодействие и движение. Същото е и при причина и следствие: това, което сега е причина, само една стъпка назад е било следствие, а това, което сега е следствие, само една стъпка по-напред и ще стане от своя страна причина на нещо ново и така се виждаме пред едно безкрайно редуване на причини и следствия в двете посоки – назад и напред. Ако същност и явление биха били така отделени, че едното да си остава винаги явление, а другото – винаги същност, при това недостъпна за нас, както мислеше Кант, тогава не би могла да съществува истинска наука, защото достъпното за познанието явление се явява несъществено, а интересните за науката същности са недостъпни за нея. Но науката е невъзможна и при обратния случай, ако приемем, че явление и същност във всеки даден момент съвпадат. Тогава ще приемаме за последна истина това, което е непосредствено дадено на нашите сетива. А ето че ние не се задоволяваме с този наивен реализъм, а винаги питаме дали това, което ни се вижда, съответства на истинската действителност. Не е необходимо една наука да бъде метафизика, за да постъпва така, а напротив – няма наука и не е възможна наука, която да не постъпва така. И колкото по-голяма редица от сменящи се явления и същности, причини и следствия е установила и доловила дадена наука, толкова по-големи са нейните постижения. Същевременно, колкото по-отворена и достъпна стои тя за бъдещи звена в достигнатата редица, толкова по-големи ще бъдат бъдещите и постижения. Именно така се стига в края на краищата до метафизиката: чрез все по-задълбочено и логически наложително продължаване веригата от причини и следствия, чрез все по-коренно питане за по-нататъшните причини, докато се удари чело в проблема за последните, крайни, абсолютни причини. Но с това се разкрива несъстоятелността на всеки позитивизъм, защото самото това позитивно, достъпно за опита, което изучава позитивизмът, сочи отвъд себе си, води по силата на причинността към нещо зад и преди него – води към метафизичната безкрайност.
Една метафизика, изградена чисто деструктивно, спекулативно, без данните на опита и постиженията на специалните науки в дадено време, би била безплодно умуване. Справедливо Алберт Ланге я нарича “поетизиране в понятия”./25/. Тя представлява болезнено мъгляво далекогледство, при което не се вижда реалната действителност. Но не по-малко болезнено и несъстоятелно е късогледството на позитивизма, който не вижда как всеки отделен факт на околната действителност е включен в безкрайната верига от взаимоотношения и само грубото насилие може да спре човешкия разум при възхождането му. Само крайно ненаучни мислители могат да твърдят, че безкрайното е едва ли не измислица на метафизиците, някаква далечна миражност и нереалност и занимаването с него е някаква мечтателност.
Гьоте пише: “Искаш ли да навлезеш в безкрайното, достатъчно е само да вървиш през крайното по всички посоки.”А това “вървене” ние извършваме чрез изследванията на нашия ум, който неспирно и смело се устремява отвъд всички наивно-реалистични опити и “позотовозми”, за да прониква все по-дълбоко в същността на битието.
Що се отнася до създадения от Огюст Конт закон за трите стадии в човешкото развитие, той не се оправдава нито исторически нито психологически, нито най-сетне у самия него – биографически. Исторически не се оправдава, защото минаха вече векове, откакто бе провъзгласено умирането на религията и метафизиката и заместването им от “позитивната” наука, а ето че оттогава религията и метафизиката не само съществуват наред с науката, но дори преживяваме истинско тяхно възраждане и дълбоко обосноваване с помощта на самата наука. Днес те са по-жизнени отколкото преди един век./26/.
Психологически не се оправдава, защото това което нй-често се наблюдава е че , отделният човек вместо в своето развитие да върви от религия и метафизика към позитивизъм, той най-вече се движи точно в обратен ред. Като невръстно дете той се задоволява със заобикалящото го “позитивно” и не се впуска в сложни проблеми, като юноша и зрял човек вече го обхваща същинска метафизична треска и пита: “защо е такъв порядъкът на света , какъв смисъл има той , от къде идва и къде отива всичко и пр.”. Когато пък превали зенита на своя живот и силите му отпадат, тогава го виждаме смирено прояснен, примирен с истините на религията и не рядко почукващ с патеричката по пътеките към църковните двери.
Най-сетне сам Огюст Конт с живота си не оправда своя закон, защото първоначално е считал извор на знание само сетивния опит и чистата наука като позитивист и враг на всякаква метафизика. В по-късен период от живота си обаче той се е впуснал в истински метафизични обобщения и търсения, макар и не особено сполучливи, докато най-сетне завършил живота си в пълен религиозен мистицизъм, когато създавал догми, църкви,псевдо- божества, светци и сложен култ на поклонение. Така О.Конт сам доказва, че както метафизиката е насъщна потреба на всеки човек, така и собствените му антиметафизични твърдения нямат своето оправдание като от едно стъпало на развитие към друго – от самия безкрай към все по – “отвъд и отвъд”.
Метафизиката е изява на смелост и безкомпромисност на човешкия дух, на задълбоченост и последователност на неговото питане, отвореност и възприемчивост за целостта и единството на света, вкус и усет за заобикалящата човека тайна на битието. Метафизиката, това са последните предели на човешкото познание за всяко дадено време, там, където то граничи с тайната. Това е същевременно вечната устременост и влюбеност на човека в тази тайна, неговата вслушаност и насоченост към отвъдното. При това тази влюбеност и вслушаност ни най-малко не носят характера на патологична мечтателност и повърхностно поетично съзерцание, а са свързани с най-съдбоносни и жизнено-практически интереси, неотложни, всеобщи и мъчителни. Ние не сме само теоретически машини, готови да чакат, докато в края на вековете науката системно и безпротиворечиво постигне и ни съобщи каква е последната истина, а сме живи действащи същества, които всякъде и във всеки даден момент се изправят пред въпроси като: що е животът и за какво служи той? В какво отношение стоят психичните процеси към телесните, особено към мозъчните? Единствено земното битие ли съществува или има и едно отвъдно, както учи религията? Моралните изисквания, които ни се поставят, имат ли обективна валидност или са само субективни? Има ли разум и целесъобразност в света, или всичко е само случайна и безсмислена игра и съчетание на елементи? Има ли възмездие за добро и зло, или всички борби за идеали са една глупава безсмислица? От това как ние сега и тук, всеки за себе си, си отговаряме на тези въпроси, зависи нашето всекидневно поведение. Известно е, че има мислители и учени, които забраняват на науката, на човешкия разум
да се поставят въпросите за цел и смисъл, за ценност на живота, защото това не било предмет на науката./28/. Няма обаче по-пораженско отношение към разума и науката от подобна позиция. Тогава човекът с пълно основание се пита каква още ценност могат да имат за него и разумът, и науката, ако точно при истински съдбоносните и решителни за живота въпроси те остават безпомощни и излишни. Това е и непростима дистанцираност и пасивност на ума, защото съвсем не е същото да признаеш безсилието си да преминеш пред непреодолимата граница, след като си използвал всичките си познавателни сили и възможности и си се издигнал над безкритичното и догматично мислене. А съвсем друго е да останеш пасивен в позата на предварителна обреченост въз основа на предубеждението, че разумът не е в състояние да постигне абсолютната пълнота на познанието. Еднакво погрешно е да искаш да вървиш с помощта на разума там, където той е вече безпомощен пред пропастта на антиномиите – в тази грешка изпада безкритичната, догматична, предкантовска метафизика, както и да не искаш да вървиш с разума там, където той е в състояние да ти помага ,както прави всеки позитивизъм.
Въпреки подобни едностранчиви възгледи човешкият дух стои открит, смел и честен пред всички жизнени въпроси от фундаментален характер и изгражда метафизичните си системи, които може сами да не дават последната истина за Бога и за вечните принципи и първите начала на съществуващото, но сочат безпогрешно къде трябва да ги търсим.