Предмет и определение.
Думата „философия” произлиза от двете гръцки думи “philein”,„phileo”/обичам,стремя се към нещо/и „sophia”/мъдрост/, което се превежда като „обичам, стремя се към истината, мъдростта, знанието”. Терминът е отнесъл към самия себе си за първи път древногръцкият мислител и учен Питагор и влиза по-късно в постоянна употреба от сократическата школа.Хераклит Ефески също употребява названието „философ“ в смисъл на изследовател,който проучва нещата с оглед на тяхната истинска природа. Думите „philosophein“ и „philosophia“ в класическите съчинения на древността за пръв път по извори се срещат при Херодот, където лидийският владетел Крез говори на атинския законодател Солон: „Чух, че ти „philosopheon“ /философствайки/ си пропътувал много страни, за да ги изучиш“ /Her. 1, 30/. На друго място с „философия“ се обозначават познания по астрономия /Her.1, 50/. Седемте мъдреци на Гърция Херодот нарича също така „sophisti“ /Her.1, 20/.Това название използва и Питагор. Древното предание, съхранено у Диоген Лаерций , Цицерон и други извори свързват особеното значение на думата „философия“ с Питагор. Той е пристигнал в Елида в град Флиос, където според преданието, често беседвал по различни въпроси с местния владетел Леон,който се удивлявал на разума и красноречието на самоския мъдрец и го попитал: „В каква наука или изкуство той счита себе си опитен?“ „В нито една – отговорил Питагор – аз съм само философ.“ Това име се сторило ново и странно на владетеля на Флиос. „Какви хора са философите и с какво се отличават от другите?“- бил неговият въпрос. Питагор отговорил: „Човешкият живот прилича на голямо тържище и на Олимпийските игри. На тържището има продавачи и купувачи, които се стремят да придобият печалба. На „игрите“ участниците тичат за слава и известност, но там има и зрители, които ги гледат и всичко наблюдават. Така е и в човешкия живот: повечето се грижат за богатство, навсякъде е устременост и движение – едни тичат подир едно, други – подир друго. В тази блъсканица обаче само някои остават безучастни. Те съзерцават и изследват природата на нещата и обичат познаването на истината повече от всичко – това са философите.
Те се наричат философи, а не мъдреци „sophoi „ затова, защото мъдър може да бъде само един Бог, а на човек е присъщ стремежа, любовта към мъдростта.“ Някои изследователи по история на философията от по-ново време /Майнерс, Хайм, Целер и др./ се съмняват в истинността на това общоразпространено в древността сказание и виждат в него по-късно възникналата легенда в сократовско-платонов дух. Догматичният характер на питагорейската философия и нейната твърда увереност в силата на научните знания съвсем не подхожда, според тези учени, на сократовската скромност и съзнанието за недостиг на знания у героя на преданието. От друга страна, живото участие на Питагор в политическия живот не съответсва на ясно изразената в сказанието нагласа към съзерцателен, а не деятелен живот, към теорията, а не към практиката, с което се срещаме едва по-късно при Платон и Аристотел. Забележително е и, че в най-древните дошли до нас питагорейски фрагменти /приписвани на Филолай/ познанието за всевластващата хармония се нарича не „philosophia“, а „sophia“. Писателите преди Платон, а и самият Платон наричат най-древните философи, включително и Питагор, „sophoi“, „sophisai“, а не „philosophoi“.С оглед на това се възприема, че специфичната терминологична употреба за „философия“ е от времето на Сократ и Платон. Сократ, действително, първи я употребява, влагайки смисъл на истинна мъдрост, в противовес на лъжливата „софистика“. Неговата философия е това да изпитваш критично самия себе си, както и другите. У Платон не веднъж се среща мисълта, приписвана на Питагор, че мъдростта като абсолютна истина принадлежи само на Бога, а на човека подхожда само да се стреми,да обича мъдростта – да бъде философ.Въпреки че Аристотел употребява понякога и „sophia“, и „philosophia“ за обозначаване на философията, но второто за него добива по-определено значение – в частност „първата философия“ той нарича метафизика. От времето на Аристотел термините философ и философия преминават в обща употреба, в науката и всекидневния живот.Античните философи не са дали точно формулирани определения за философията, така че се налага да ги извличаме от общото съдържание и характер на техните възгледи.Йонийската школа/вкл. атомистите/свързва философията с космогоничните и космологични хипотези за произхода и развитието на света от основните начала и елементи. При питагорейците чрез нея се изясняват същността, формата и взаимоотношенията на нещата посредством числени стойности в техните съчетания.За елеатите тя е учение за единното вечно и неизменно битие, в което не се съдържа неистинското знание за изменчивите неща. Сократ е наричал философия
опознаването /чрез изпитване „ksetazein“ / на самия себе си и на другите. Според Платон, тя е учение за вечно съществуващото и неизменното / философите са тези, които могат“ ton ei kata taita osaitos eksonios efap tesvai“, т. е. да постигнат винаги едно и също при едни и същи условия /Държ.VІ, 484/. С други думи философията е наука за идеите като истински съществуващото в едно неизменно битие. В практически аспект тя е , според Платон, изкуството за превъзмогване на страстите и умението за подготовка към посрещане на неизбежното в живота- към смъртта.Философията на Аристотел /по-точно метафизиката/ е наука, която изследва не някоя определена област от съществуващото, а първоначалата и първопричините на всичко съществуващо /episteme ton proton arhon ke aition/ Мет.I , 2, 9 /. Стоиците я определяли като теоретично знание за божествените и човешките неща и стремеж към добродетелен живот. За Епикур философията има за цел постигането на наслаждение и щастие, основаващи се на рационални понятия и размишления /logois ke dialogismois /. През Средните векове философията се разглежда върху основата на християнската вяра като познание на разума за Бога, света и човека в тяхната взаимообусловеност. По-късните определения за философията се доближават в една или друга степен към някое от античните постановки при промяна предимно на външната им форма. Кристиан Волф , който систематезира философията на Готфрийд Лайбниц, я определя като наука за възможното, доколкото то е възможно /philosophia est scientia possibilium, quatenus esse possunt /; а философското познание като cognitio rationis earum, gnae sunt vel fiunt, unde intelligatur, cur sint vel fiunt. Според Имануел Кант, философията е наука за отношението на всяко познание към главните цели на човешкия разум /theleologia rationis humanae/. Хербарт определя философията като обработване на понятията, което се състои в тяхното изясняване /логика/, изправяне /метафизика/ и допълване посредством дефиниране на техните достойнства /етика и естетика/. Според Георг В. Хегел философията е наука за Абсолютното в неговото диалектическо развитие или наука за проникващият в самия себе си разум. Според Фридрих Шелинг, философията е наука за Абсолютното, което е единство на идеално и реално. Йохан Г. Фихте определя философията като наука за знанието въобще /Wissenschaftslehre/. Якоби поставя задача на философията свеждането на всяко познание към религиозния опит и го обосновава чрез вярата. систематично подреждане на резултатите от положителните науки.