От установяването на тъждеството на природата и разума отчетливо се вижда невъзможността за редукция на живото към неговия веществен субстрат, както това за съжаление се прави в традиционната биология.
Субстратната теория, била тя класическата (белтъчна) ил
и най-новата „биополимерната“, страда от грамадни недостатъци. Ето някои от тях.
Ако живото е свързано само с белтъци и нуклеинови киселини, то цялата останала природа се оказва нежива, а това е достатъчно, за да се отнасяме към нея не по-различно, отколкото към нейния дребничък „хазяин“, „милещата тръстика“: равнодушно и накрая още по-лошо – потребителски.
Субстратната теория по същество отказва правото на съществуване и на други, извънземни форми на живот, както впрочем и на други форми, които за сега са неизвестни. Такъв ограничен възглед е вреден не само в познавателен аспект, но може да доведе и до нравствена слепота.
Обаче самият субстрат на живота-белтъци, нуклеинови киселини или азотни основи – сам по себе си не се явява жив и значи не може да служи за причина на жизнения процес. Животът не възниква от комбиниране на молекули.
Поддръжниците на субстратната теория си представят живота като островче в океана на материята. И когато в картината на мирозданието започва да доминира неживото тогава умирането, смъртта стават основополагащи и водещи тенденции в развитието.
Но може ли да има такова нещо? Разбира се, че не. Защото в случай на преобладаваща роля на деструктивното начало, не би имало никакво развитие, никаква еволюция: всичко съществуващо просто би се разрушавало и умъртвявало, едва възникнало – по-точно не би могло даже и да възникне.
Всъщност, субстратната теория обективно води към безрадостния извод за това че, живот въобще няма, има само мозаечни струпвания на вещество с различна степен на сложност. Това влиза в противоречие и с очевидността, и с научните факти.
Ако субстратната теория за живота е неудовлетворителна, за нейна алтернатива може да служи функционалната теория. Субстратът на биологическата форма на движение като такъв е неспособен към саморазвитие и саморепликация. Затова трябва да признаем, че живото вещество е движено от динамично и структуриращо начало. То очевидно може да бъде само някакъв смислов принцип (разум), който имайки целия полагащ характер, има следователно и определена жизнена сила, енергия.
Разбира се животът не може да бъде сведен към чиста енергия или чиста мисъл, които се явявят в качеството си на принципи на движение на живото. Та нали те са длъжни да действат на нещо, а това „нещо“ може да бъде само един или друг субстрат. Също така се оказва, че субстратната и функционалната теории трябва да бъдат неантагонистични трябва да се допълват една друга.
Остава да заключим, че животът е неразривно единство на информация, енергия и вещество. С други думи животът е единна линия на Единното.
Като казваме това, ние имаме впредвид не само това, че живите организми са се появили на някакъв етап на разгръщане на Единното, но и това, че жив се явява и самият Абсолют и следователно всичко сътворено от Него. Всепроникващият вездесъщ Единен се явява във всяко свое вселенско творение като единство на Разума, Силата и Плътта. Като Жив Организъм Той по същество става тук синоним на Света като Цялостност. А това означава, че и цялата природа, всичко съществуващо се оказва единен жив организъм.
Ние отново дойдохме до разбирането, че животът (битието) и разумът (мисленето) са тъждествени. Този фундаментален принцип, който е невъзможно да се подмине, от своя страна отново потвърждава: живо и разумно се явява не това или друго същество, не тази или друга органична система, а светът като цяло. Той не е просто струпване и блуждаене на материални маси, а живо същество, цялостно и универсално. Още повече: ако жив се явява целият свят, то всеки негов елемент е разумен, всяка негова част е жива.
Разнобразните форми на живот са всъщност проявление на Абсолюта като Живо Единно, който е и основание и причина за всяко отделно живо.
Въвеждането на такъв постулат веднага прави преодолима пропастта между живото и неживото и също така отстранява парадоксите и противоречията на хипотезата за биогенезиса (произлиза на живото от живото) и хипотезата на абиогенезиса (произход на живото от неживото). Ако кажем, че живото е възникнало от живо, тогава как ще разрешим проблема от какво е възникнало живото? От друга страна, редуцирайки живото към неживо, ние губим не само разбирането за същността на живото, но и самия предмет на изследване.
Постигайки сега, че животът е феномен, универсално-всеобщ, че жив се явява целият свят с всички негови елементи, започваме да виждаме: живото произлиза от Единното Живо. И ако живото е построено от неживи тухлички, то това означава само, че „неживото“ е много относително и условно понятие. Макар че Единното начало се развива в изостанала (нежива) материя, тази нежива материя без изключение принадлежи на Единното Живо и е само друг негов ипостас! Както в състава на живото тяло ръката представлява орган жив и активен, а мъртва е само бидейки отсечена от тялото, подобно на това всяка отделна същност се явява жива, ако се разглежда в качеството си на орган на света като единно живо цяло.
Убеждавайки се, че светът не се състои от живи и неживи „сектори“; виждайки, че битие и мислене са тъждествени, че информация, енергия, вещество – са аспекти и моменти на една и съща линия на развитие, а именно на разгръщането на Абсолюта чрез универсалната мощ на Духа на Живота, вече не е така сложно да се намери общо решение на проблема за произхода и еволюцията на живота. Във всеки случай този проблем престава да бъде непробиваема крепост, непостижима „вещ в себе си“.
Бидейки Световно Битие, животът не може да бъде явление локално, частно и второстепенно: животът е и трябва да бъде вселенски феномен и не само по един пространствен смисъл, но и по самия свой характер. И даже ако животът е възникнал и съществува само тук, на Земята, това ни най-малко не би намалило неговата вселенска същност. Нима Земята е изолирана от останалия свят? Нима тя не е космическо тяло? Още повече, нима Земята, бидейки породена от Единното живо, сама не се явява жива?
Ако животът е атрибут на света като цяло, то възникването на живота на Земята е процес естествен и спонтанен.
Значи ли това,че произходът и развитието на земния живот е правомерно да се интерпритира в духа на дарвинизма? По никакъв начин. Дарвиновото обяснение на живота трябва да бъде отхвърлено поне по две причини.
Първо, дарвинизмът не може да покаже самото начало на живота и неговото възникване на Земята. Дарвин започва не от „средата“, както е писала Е.П.Блаватска, не и от „началото“. Той в известна степен обяснява или се опитва да открие механизмите на еволюцията на живото, но не неговия произход.
Второ, еволюцията изглежда в дарвинизма процес управляван от слепи сили. А това противоречи на факта на насочения характер на еволюцията и логически не се сързва със самото понятие на живота като разумен процес.
Има и друго обяснение на живота на Земята, наречено хипотезата за „панспермията“. Тази хипотеза се заключава в това, че животът под формата на прости микроорганизми е бил посят от космоса на Земята. В полза на това допускане говорят опитите на съвременните учени, показали издържливостта на спорите при ултравиолево излъчване и космически студ; намиране на органически вещества, в това число аминокиселини, в състава на метеоритите, в кометното вещество и т.н.
Може би тази хипотеза е по своему справедлива, обаче на въпроса за произхода на живота тя не отговаря по принцип, защото от нея е невъзможно да се изясни откъде и как са се появили в космоса самите „зърна на живот“ – микроорганизмите. Освен това, даже приемайки, че те са връстници на Вселената, т.е. съществуват откакто и тя съществува, трудно е да се приеме, че тези семена на живота на нашата планета са еволюционирали самостоятелно, без никакъв одухотворяващ принцип. А тъкмо именно сляпата случайност подразбира тази хипотеза, в която семената се носят по Вселената чрез стохастически процеси, непредсказуеми пориви „на космическия вятър“.
Допускането за „случайните“ крачки на еволюцията от примитивни семена само се опровергава накрая и от гигантското видово многообразие на живите същества и от тяхната стройна йерархия. Това многообразие и тази йерархия на видовете биха били обречени на хаос, разрушение и бърза гибел, ако би било въобще възможно нещо случайно като „изпадащо“ от хармонията на Единното Цяло.
Следователно животът няма случаен, а необходим произход. Необходимо е по силата на своята логичност, планомерност, законосъобразност, да се изисква признанието на някакво разумно, носещо смисъл движещо начало.
Възможно ли е, в такъв случай, животът на Земята да е възникнал в резултат на съзнателното вмешателство на високоразвити извънземни цивилизации, осъществяващи целенасочен посев на живота? Такова допускане, както и хипотезата за панспермията, не обясняват произхода на самите тези извънземни същества, а значи и не отговаря на въпроса за генезиса на живото по принцип.
Само признаването на цялото мироздание в качеството на единно живо цяло позволява да се приближим към общото разбиране на „пусковия механизъм“ и развитието на всяка локална форма на живот, в това число и земната. Схематично това изглежда така: Абсолют Информация (торзионно поле, Вселенски Разум) енергия вещество живо същество.
Живият и разумен свят в умален вид възпроизвежда живота навсякъде: в космическото пространство, в планините и моретата, в пустините и арктическите ледове, във въздуха и под земята. И трябва да се предполага, че този Разум и Дух на Живота използва в творението и при умножението не само един способ или приьом. Генезисът на живота има място, вероятно и отбор, и преход на близки видове един в друг; и постепенност свързана с формирането на походящи условия; и вдъхновен порив, ускоряващ необходимите изменения във външната среда; и „чудесни“ бързи появления на нови видове, и техните „неочаквани“ трансформации и изчезвания. Тъкмо това е висше творчество на безконечния Разум, на универсалния Дух на Живота. Даже човекът, например поетът, постъпва именно така: шлифова написаното; унищожава това, което вече не е актуално; твори бавно и дълго или напротив, бързо и веднага; съединява различни произведения, изменя старите, избира по-добрите, работи в различни жанрове.
Еволюцията е творчество, така както всяко творчество е еволюция. На този свят се забелязва некоректността на въпроса „творение или еволюция?“, който не рядко се повдига в споровете на учените и богословите, атеистите или така наречените деисти – поддръжници на този възглед, че Бог, сътворил веднъж всички необходими тухлички на мирозданието, се е отстранил от делата и не се интересува повече от творението.
Еволюцията (т.е. усъвършенстването!) е невъзможна без разум и творчество. Еволюцията следва не законите на механиката, разбирайки тази последната като сляпа сила на природата или като следствие на божествения първоначален импулс. „Механистичната“ еволюция би се обърнала в хаос, а също би и затихнала, както затихва всяко инерционно движение.
Креацията (творението) и еволюцията са две страни, два неразривно свързани момента на един и същи процес: вътрешен и външен, движещ и задвижван. По този въпрос следва да се присъединим към П.Тейяр де Шарден с неговата идея за „вътрешното на нещата“ и А.Бергсон, говорещ за „творческа еволюция“. Противоборството между креационизма и еволюционизма трябва да се признае като безперспективно и безмислено.
Развитието от Абсолюта към земния живот не е просто единна линия, където всеки сектор – информация, енергия, вещество, живот – заема особено място и предава щафетата на другия. Това още е и единен процес, в които всяка съставяща действа съвместно със всички други. Непрекъснатата „линия на Абсолюта“ е предимство на Жизнения Дух, разума и плътта.
Домът на битието е готов. Хармонията, създадена от Единното е прекрасна, но в името на какво или на кого тя е създадена? В името на куповете от звезди? В името на безстрастен разум, претеглящ ползата и вредата? В името на животинския инстинкт?
Не, в това грандиозно мироздание все още го няма главният Квартирант. А докато него го няма, великата хармония остава студена.
По какъв начин във Вселената се появява този единственият, който може да Я стопли? И от къде в него се появява тази способност да стопля? И накрая, действително ли човекът е толкова уникален?