Едно дете умря от възпаление на дробовете и група от ангели дойде, за да отнесе душата му в света на духовете. Бих желал неговата майка да види чудната гледка, тогава вместо да плаче тя би пяла от радост. Нали ангелите се грижат за малките с любов и едно старание, каквото никоя майка не би могла някога да покаже. Аз чух ангел да казва на другия: „Виж как майката на това дете плаче поради късото време на раздяла. След малко години, тя ще бъде пак щастлива заедно със своето дете.“ Тогава ангелите занесоха душата му в пълната със светлина част на небето, която е била определена за децата, докато станат ангели. След време умря и майката на детето, и то дойде с други ангели, за да я посрещне. Когато то й каза: „Майко, не ме ли познаваш, аз съм твоят син Теодор?“, сърцето й преля от радост. Това беше покъртителна гледка. След това те тръгнаха заедно — синът показваше и обясняваше всички неща около тях и за времето, през което тя ще трябва да престои в средното състояние, той остана при нея. И когато свърши потребното време за обучението на оня свят, той я взе при себе си в по-висша сфера, гдето живееше сам.
Там имаше чудно хубави пейзажи и безброй човешки души, които бяха понесли в света страдания за Христа и в края са били издигнати тук. Всичко наколо беше единствено по рода си и извънредно красиво: планини, извори, равнини и в градините изобилие на сладки плодове и красиви цветя от всякакъв вид. Всичко, каквото сърцето би пожелало, беше там. Тогава момчето каза на своята майка: „В света, долу, нашите мили скърбят по нас, но кажи ми, дали това тук е смърт или е действителният живот, за който всяко сърце копнее. Майката каза: „Сине мой, това е истинският живот. Ако знаех в света цялата истина за небето, то никога не бих скърбяла за твоята смърт.“ Колко жалко е обаче, че хората в света са толкова слепи.