Всяка сутрин на видинския пазар един мургав мъж на солидна възраст вдига рулетката на миниатюрния си магазин. Реди евтини обувки на малкия плот и сяда зад него. Чака клиенти, които много рядко идват.
„Търговията не върви, но аз упорито отварям магазинчето. Приятно ми е да наблюдавам хората, които минават покрай сергията. Повечето са угрижени, бързат за някъде. Жал ми е за тях, макар да не ги познавам“, изповядва се човекът зад щанда.
Това е Сергей Русинов, бившият учител по история в селскостопанската гимназия на град Дунавци. През последните години станал известен в малкия град като последния мохикан на БСП. След 1989 година местните партийни величия, които колели и бесели в града, зарязали партията си. Един след друг хвърляли членските си книжки. Някогашният му първи секретар сега кметува от името на синя партия. Но Сергей останал и досега в Столетницата. По едно време го избрали и за лидер на БСП, нямало кой. Тъжна работа, казва сега той.
Сергей е роден в гетото на Дунавци. Това, което помни от детството си, са многото членове на семейството, лягащи вечер в една стая върху обща рогозка. Бедни, но работливи и честни цигани били родителите му. От тях взел първите си уроци по трудолюбие, а природата го дарила с добро сърце. Децата от училището го обичали, не го избягвали, макар да е циганин. Като бил в четвърти клас, сменили учителя им. Поела ги нова „другарка“. Тя отбягвала да вдига в час циганчето, отминавала го без внимание. Докато един ден никой не могъл да отговори на нейния въпрос, а той продължавал да вдига ръка. О, да видим циганинът какво ще каже, забелязала го най-после младата педагожка. Тогава децата от класа избухнали в гняв. Той знае и е добър, казали те на учителката. Сергей още помни тази спонтанна защита.
„Много пъти хора около мен са ме окуражавали и благодарение на тях аз съм това, което съм“, казва той. „Някои са ме обиждали, идвало ми е да се скрия вдън земя“, признава Сергей.
Във видинската гимназия се паднал в един клас с бъдещия първи президент на България Петър Младенов. Той идвал от село Тошевци, а Сергей – от Дунавци. Седели един зад друг на чиновете две години, тъй като след девети клас Петър бил преместен в суворовско училище. Двамата се сприятелили толкова, че имали свои тайни. Сергей му пишел домашните, понеже бъдещият държавник бил ангажиран с обществена работа. „Тогава модерно беше да се води борба срещу кариеризма. Петър пишеше реферати, четеше ги пред съучениците ни“, спомня си той.
По едно време Сергей аха да напусне гимназията. Баща му се разболял тежко и той трябвало да храни семейство. Петър го успокоявал, пари нямал, но му дал една книга – „Как се каляваше стоманата“. „Прочети я“, рекъл, „ще видиш, че има много по-нещастни хора от теб“.
„От това ученическо време ни остана приятелството за следващите години. Срещнехме ли се на важни събития, на които той беше чакан гост, а аз – един от народа, удряхме лапи. И толкоз. Няколко пъти обаче се наложило да го търси за дребни услуги. Винаги ми помагаше“, казва Сергей.
„Искал съм помощта му за глупости“, упреква се сега Русинов. Веднъж ходил във Външно при министъра заради шурея си. Младият тогава роднина бил на работа в Коми и се залюбил с рускиня, а тук бил женен. Жена му – ромка от селото на военния началник Велко Палин, успяла чрез него да си издейства службите да забранят връщането му в Русия след една от отпуските му. Не му давали паспорт, но Сергей решил да надцаква Велко Палин с Петър Младенов. И отишъл при него, помолил го да позвъни, където трябва, и да пуснат отново шурея му в Коми. Петър Младенов се хванал на хорото, обадил се на точния човек и неверникът заминал по живо и по здраво при рускинята. „И досега е женен за нея, имат и дете“, разказва Русинов.
След гимназията Русинов се записал в софийския полувисш педагогически институт и успял да го завърши с отличие. Започнал работа като учител по история и продължил да изучава науката задочно в Софийския университет. Сочили го като първия ром във Видинско, завършил висше образование. Той обаче не се възгордял, останал си учител и близо 25 години преподавал история и философия в селскостопанската гимназия в Дунавци. „Годишно по 80 момчета и момичета я завършваха, сред тях имаше и много цигани“, казва той. „Ставаха трактористи, младши агрономи. Сега това им помага – работят в Италия и Испания и там показват дипломите си“, твърди той. Учителят е горд, че най-модерната къща в Дунавци е на неговия ученик Страхил. Работил в Италия, събрал пари и се върнал с проект за къща. „За чудо и приказ е. На циганин е, но е най-хубавата.“
Някога Сергей сам е избирал името си. Кръстен е Шериф и с това си име преживял цели 26 години. През 1961 г. ги извикали с баща му в кметството и им заявили, че трябва да сменят имената си. Да си измислят български. В казармата бях чел „Млада гвардия“ (и книгите на Максим Горки – други нямаше), та един от героите на романа – Сергей Тюленин, много ми беше харесал. Обявих това име за мое. Баща му Руло се кръстил Русин. „Така аз станах Сергей Русинов. Майка ми си остана Олга“, връща се назад във времето адашът на червения Станишев.
Сергей отдавна не живее в гетото. Построил си е къща на улица „Зоя Космодемянская“ сред българите в Дунавци. Живее сам с мисъл и желание да помага на децата си – ромския експерт Румян и учителката по биология Силвия. Двамата живеят в София. Внуците са другата му радост. Останалото е червената барикада, магазинът, малкото клиенти и голямото чакане…
Първолета Цветкова