Църквата (в превод думата означава сбор от хора, община, общество) въпреки идеалната цел, която обединява единомишленици, не ги прави идеални. Т.е., църквата, като всяко едно общество от хора, има положителните страни и недостатъците на това общество. Особено пагубно влияние й оказва сливането с властта – това унищожава постепенно демократичната основа. Духовността намалява толкова, колкото се увеличава насилието. Любовта – основната сила, която крепи Вселената, посредством насилието, постепенно бива заменена със страха в съзнанието на хората. Нормалното човешко желание за знание и за разбирането същността на нещата, постепенно бива подтиснато от догмата, от абсолютизирането на принципите, защото тези, които са имали властта, са нямали достатъчно знания за да задоволяват нуждите на хората – т.е., колкото е бил по-тесен мирогледа на властимащите, толкова се е стеснявал и интереса на обществото, като тези, които са знаели повече от водачите са били унищожавани физически за да не поставят под съмнение властта им. Недоволството на останалите е подтискано чрез страха да не се наруши догмата. И така хилядолетия. Днес вече в много малко държави религията е в симбиоза с държавата. И в тези случаи виждаме колко много се разминава духовността и реалността. В останалите страни, религиите не могат да се отърсят все още от наследството на миналото. Поради липсата на реална власт, църквата престава да е привлекателно място за безскрупулни и амбициозни хора. Днес към нея се стремят искрени, стремящи се към духовното хора, но за съжаление, техния искрен стремеж се опорочава от създадените в миналото закони, които е трябвало да крепят властта.
Там, където има страх, няма любов. Само низшите духом си служат с аргументите на страха. Тези, които са постигнали някаква духовност, осъзнават действителната значимост на любовта и тя става техен начин на живот. Както посочих по-горе, причина, поради която любовта загубва своята водеща роля е покваряващата роля на властта. Ако всички сме братя и сестри, поради общия ни създател, всички сме равни и никой не може да наложи властта си над теб. Но ако ти създадат комплекс за малоценност, а това става лесно, защото всеки вижда, че е несъвършен, че допуска грешки, то тогава много лесно ставаш управляем. Хората се разделят на два вида: праведни, т.е. законопослушни, които не създават проблеми на властимащите, и на всички останали – грешните, които ако не влязат в правия път, най-добре да бъдат унищожавани за назидание на тези, които са намислили да се бунтуват.
Всеки един човек се стреми да намери истината – този стремеж е двигателят на еволюцията. Но когато съмнението прерасне в страх, страх от неправилната преценка и избор, страх от въображаемите последствия от този избор, еволюцията спира. Защото неуверения, уплашен човек намалява до минимум активността си, намалява търсенето и намирането. Така полуистините (защото всяка истина, с която борави нашето съзнание е непълна, частична, поради собственото ни несъвършенство да осъзнаваме голям обем информация и взаимовръзките помежду отделните елементи) се провъзгласяват за абсолютни истини, които за да се запази тяхната чистота, не трябва да се променят в никакъв случай. Това би вършило работа, ако хората не се променяха, ако не еволюираха. Но човешкото съзнание се разширява и започва да забелязва, че в догмите има много непълноти и противоречия, и те престават да са достатъчно убедителни. И тогава човек или умишлено се старае да заглуши съмнението, като още повече се поддава на сраха от неправилния избор, или преодолявайки тази бариера, започва да търси нещо, което да задоволи неговите потребности на дадения етап. Но програмирания с хилядолетия страх пред неправилния избор, не ни позволява да се спрем на нещо определено. И така се лутаме безкрайно, неудовлетворени и нещастни до този момент, когато осъзнаем относителността на истината и престанем да бъдем максималисти. Научаваме се да се задоволяваме с това, което ни дава моментно удовлетворение, а когато то изчерпи своето действие, продължаваме напред към следващия етап, към следващата равновесна точка.
На тези, на които горните аргументи се сторят недостатъчни и продължават да търсят сигурност, ми се иска да им кажа: не се страхувайте, не можете да сбъркате – Бог е един и всички пътища водят към него. Не можете да идете на друго място, извън Бога – такова не съществува. Бог е вечен, затова Той винаги ще ви изчака, колкото и да се мотаете по пътя. А след като и вие сте част от Него, и вие сте вечни – т.е. няма начин да не успеете да стигнете – време има за всичко. Затова отпуснете сърцето си и изгонете страха от него – всички поводи за страх са въображаеми. Няма нито една обективна причина да се страхувате от каквото и да е.
Затова, моля ви, обичайте религиозните служители и фанатизираните последователи на която и да е религия. Те са такива, каквито са, защото ги е блокирал страха от неправилния избор. Само така могат да бъдат размразени и да станат по-толерантни към тези, които не мислят като тях. Само така можете да им дадете сили да преодолеят страха си от промяната, само така могат да тръгнат напред. Не забравяйте, че каквито и недостатъци да имат, техният стремеж към духовното е искрен, но ако не търсят, нямат шанс и да намерят. Дайте им този шанс. А когато обичате безкористно, вие реализирате Божествения закон и ставате инструмент на Бога. Опитвайте постоянно.