Мнозина виждат идеалния модел на обществото в живота на древната християнска община, устроена върху комунална основа и принципи. Не комунистически, както често пъти се смесват тези понятия и неправилно се твърди, че първите християни са били първите комунисти.
Вярата в никой случай не може да бъде представена и възприемана като идеология, т. е. като изява на социополитически прослойки и групировки с конкретните им исторически интереси и детерминанти. Идеологията е заземена рационална проекция и израз на колективното съзнание и воля в определено геополитическо пространство. В повечето случаи, вследствие на икономиката и икономическата необходимост, тя се налага чрез насилие. Вярата напротив – е свръхразумно напълно свободно определяне на собственото „аз“ към непреходните идеали на личното съвършенство. Духът също така има своите непонятни пътища и прийоми да се откъсне от гравитацията на материалното. Без да го отрича, но да го подчини на себе си и пресътвори по свой начин в нова по-весша действителност. Вярата е опит да се долови зова на вечността.
Богословие на освобождението…….
Затова, за да изпълняват основните си нужди и да задоволяват своите духовни и културни стремежи, хората трябва да създават структури, които да съответстват на творческите им възможности, а не такива „индустриални богове“, които да поглъщат своите създатели и да ги подчиняват изцяло на себе си.
Такава е идейната насоченост и на документа „Радост и надежда“ от Втори Ватикански събор, оказал изключително голямо влияние при формирането на богословието на освобождението. „ако човешката дейност произхожда от човека, то тя е предназначена за самия него.
Той като човек, когато се труди, не само изменя собствената си среда и обществото, но и се усъвършенства като личност, той се обогатява с нови знания, развива способностите си, надхвърля пределите на собственото си „аз“ и превъзмогва самия себе си. Такъв род възходящо развитие