Как е могло да възникне царството на силата, след като на човека е била дадена душа от Небесния Отец? Защо в историята на човешкото общество култът на силата пребладавал над духовността, дотолкова че човечеството още и досега не се е измъкнало от своите предисторически фази?
Отговаряйки на тези въпроси в обобщена форма, може да се твърди следното. Първо, както вече се отбеляза по-горе, предначертаният Път на човечеството е – Път неизвървян, непреминат от никого, а това неизбежно е свързано с всевъзможни грешни стъпки, още повече ако отчетем, че върху този Път човечеството е стъпило в качеството на съвършено млада планетна цивилизация. Второ, не трябва да се изхвърля от сметката обстоятелството, че човешката свобода е способна да направи една след друга грешки и в края на краищата да доведе встрани от Пътя. Накрая, трето, положението се усложнява и от вмешателството на представители на подвижния разум на Вселената, едни от които са искали искрено да протегнат ръка на хората за помощ в трудния им Път, но не знаейки уникалната, изтънчена духовна същност на човечеството, са му оказали наистина мечешка услуга; а други, насаждайки в човешкото общество пари и усилено внедрявайки невярна представа за Бога, се стремят към поставяне под контрол или към ликвидация на човечеството.
Да опитаме логически и в основни детайли отвътре да проследим процеса на постепенно отклонение на хората от предначертания им Път, в резултат на което отклонение вместо Царство на Душите се е сформирало царство на силата.
Същността на първосъздадената душа е любовта. Тя служи за източник на човешката свобода и придава на тази свобода необходимото направление или така да се каже установява за нея известна дисциплина. Последната е необходима за това, за да не преминава свободата в анархистическо своеволие (защото свободата съдържа в себе си момент на произвол или един вид “отрицателна свобода”), а да преминава в творчески деяния, в съзидание на добро и красота. Умението вътрешно да се различават своите добри подбуди, отделяйки ги от недобрите и интуитивно да се чувствува красотата, изисква по-нататък наличие на богато и изтънчено въображение, способност да се фантазира и мечтае.
По същността на делата въображението е способност да се вижда и привнася в реалността нещо ново, онова, което го няма в реалността. Благодарение на фантазията човек по думите на Висарион „строи приказка“. Така възниква детското светоусещане и световъзприятие, по-точно детският начин на светоусещане и световъзприятие – примамващо и с нежно вълнуващо чувство на “битие – приказка”. Човекът-дете преоткрива нещо „нереално“, нещото намиращо се като че ли над емпирическите данни на реалността, нещо над-природно. Атмосферата на обкръжаващата го приказка предизвиква в такъв човек благоговение пред някаква Тайна, ту проливаща се в света, и ту просветваща от време на време от неговите дълбини като слънце през листен гъсталак, ту изливаща своите топли невидими лъчи някъде отгоре от Висшия Свят.
С тези чувства на Тайната е свързано религиозното светоотношение, онази вяра във Висшето, Надприродното, която често се опитват да унизят с определението „сляпа“, но, която е само такава – „сляпа“ за видимото и „зряща“ за невидимото – може да бъде. Защото известно е, че вярата във видимото не е вяра в строгия смисъл на думата.Това е по-скоро знание. Друго нещо е религиозната вяра, вярата в съществуването на невидимото, нечуваното, неизвестното, но живото и истинното.
Вярата в съществуването на нещо тайнствено, могъществено и прекрасно продължава в доверително отношение към него, в доверие в него.
Но тук и се крие затруднението. Тук и минава онзи разлом, който не е позволил на човечеството да се придвижи по Пътя на Истината, онзи праг, в който хората се спънали и извършили това, което впоследствие започнало да се нарича „грехопадение“.
Този момент в историческото развитие на човечеството изиграл дотолкова значителна и едва ли не съдбовна роля, че следва да го разгледаме подробно.
В детския начин на възприятие има чувство на любовна защитеност. Светът от гледна точка на детето не може да бъде враждебен и това е справедливо, защото светът е породил човека, не за да го заплашва. Детето е защитено от Любовта на Небесния Отец и макар и да не се досеща за това, душата му усеща. А по най-близък начин то е защитено от любовта на своите родители и възрастните изобщо. Ето защо детскостта, т.е. детското светоусещане е съпроводено с доверие. То може и трябва да бъде присъщо и на възрастния човек, с него безусловно е надарен човек исторически първично. Това е доверие и към всичко и към всеки, а значи е и доверие към Бога. Защото именно Той осенява със Светия Дух всичко, към което човекът дете отправя своя одухотворен взор и именно Бог го води в живота грижливо, стараейки се даже лошата ситуация, в която се е напъхал човек, да се използва и изиграе така, че тя да послужи за негово благо.
Но доверието към Тайната на Света е много крехко чувство. И ето детето, което доверчиво се е протегнало към огъня, се изгаря и доверието се подронва. Затова вярата и любопитството се намират в пряко противоречие едно с друго. Вярата призовава спокойно да се доверява и твърдо да се надява, а неспокойният любопитстващ разум се изпълва със съмнение, скептицизъм и недоверие към битието.
Какво е нужно за съотношението на разума и вярата?
Разбира се, вярата в идеала, доверието за човешкото същество e истинското разумно отношение към света. Що се отнася до разума, то неговото предназначение е да бъде помощник на вярата, да определя как най-добре да направим за своя ближен нещо хубаво.
Даже ако говорим не за идеалния вариант, а само за оптималния, то и тук е в сила законът за приоритета на вярата над вечносъмняващия се разум. Всички стадии, през които преминава разумът в своето познание на същността на явлението – това са стадии за сравнение на получените факти и изводи с вярата като критерий за истинност или вярност. “Проверка”, “достоверност” и “увереност”, това показва, че вярата е основание, изходен пункт и крайна цел на всяко познание. Всичко започва с вярата и завършва с нея.
Но в реалния живот на човека и в неговото историческо битие матрицата „вяра-доверие-проверка-достоверност-вяра“ се реализира не винаги или най-малко не винаги в пълен обем. Предметите на проверка и последващата увереност най-често стават частни срези на реалността, т.е. вещи и явления достъпни за опита, могъщи в принципа да се проверяват от ума и да се потвърждават от практиката. Такива частни вещи-явления и техните свръзки са безчислено множество, затова процесът на познание не завършва никога, познавателният устрем на човека, натъкващ се на все нови и нови проблеми, намира единствено несъмнена опора в Съмнението и своята вяра в Проверката.
Само че как да се получи достоверно знание не за частните фрагменти на мирозданието, а за света като цяло? И още повече как да „проверим“ Бога? Невъзможността е очевидна. И значи постоянната проверка се обръща в постоянно и фундаментално-неустойчиво неверие в Бога и недоверие към Него и Неговите творения.
Какво да кажем за младия неизкушен ум на новороденото човечество! Били са му непознати не само тайните на Божественото битие, но и обкръжаващите го и напълно достъпни за чувствените възприятия загадки на природата. Не е учудващо, че вложената в човека способност да се доверява започнала от първите негови крачки да се изтласква, така да се каже от неспособността към доверие, т.е. от приложението на ума в тази сфера, където умуванията въобще не били необходими, а даже вредни.
Това и било „грехопадението“ или „първородния грях“, отзвукът на който намерил отражение в известното библейско сказание. Достатъчно точно, макар и в образна форма, това сказание описва процеса на съблазняването на хората от змията на премъдростта: загубата на доверието към Бога, а с него и загубата на вечната детска същност (т.е. на принципната неспособност да се старее и умира). Накратко казано, същността на грехопадението се състояла в това, че хората вместо да вървят напред по пътя на вярата, предпочели пътя на разума – на недоверието и проверките. Емоционалният живот на човека при това не само не се прекратил (емоциите присъстват в психиката на човек постоянно), но се и усилил.
За това способствало и обстоятелството, че получавайки в допълнение към мислещата плът духовна тъкан, хората необичайно ярко проявили своите чувствени особености, което значително изострило зова на природния инстинкт. Ето защо човешкият разум се устремил не след поривите на душата, а след този инстинктивен зов, откривайки по такъв начин своята естествено-природна същност и нагледно доказвайки, че той е още твърде млад и слаб, за да се счита с действително разумни способности.
Около духовната тъкан хората започнали да създават твърда, съзнателна обвивка, пречеща да се почувстват благодатните искри на Отеца. „Вие сте светеща искричка, – казва Висарион – а на върха – коричка – това е съзнателната обвивка, която създавате с усилието на главата, размишлявайки за живота. И колкото повече се опитвате логично да разсъждавате за живота, движейки се само след повиците на своя разум, толкова повече лутането и глупостта ще бъдат вашите крачки.“ (юли 1997 година, посещение в Бруклин, САЩ).
И действително, с изострени инстинктивни влечения и погрешни функции на разума, който сега се превръща в услужлив роб на инстинктите и в пречка за развитието на душата, човекът по същество се е отвърнал от Небесния си Отец, „отпаднал“ е от Бога (макар Бог да е в него по-дълбоко, отколкото самият той). Неразсъждаващата, безстрашна вяра към невидимия Бог не устояла пред вярата от друг род – възторженото признание на видимите природни дарове и удоволствия, боязливото отношение към непонятните стихийни капризи и неочакваните отмъстителни нападения на Природата, раболепието пред стоящите зад нея многочислени и могъщи сили.
Тази езическа вяра, бидейки неизбежен и необходим етап в религиозното развитие на човека, с тази си неизбежност е повлякла след себе си желанието на човека да господствува над природата. Наистина възникналият в първоначалното човечество страх пред природните стихии заставил човешкия ум да работи усилено в направление на търсене на способи за смекчаването на стихийните природни явления и по възможност за благоприятното за човека въздействие върху тях. Логично следствие на това търсене станала идеята да се опознаят законите на природата или човек така да се вгради в тях, че да ги използва за естествени обекти и енергия – „оръжието на врага“ – с най-голяма изгода за себе си.
Желанието да бъдеш господар над природата, неин цар, т.е. да застанеш над природата, е извънредно природен стремеж колкото и да е парадоксално. У него отсъствува нравствената подплънка и още повече, това е стремеж изпълнен с егоизъм, а самият той не е нищо повече от природно качество. Именно в природата, в животинския свят царства егоизма: не само по общата причина, че природата е лишена от духовното начало, а значи и от истинска любов, но предимно затова, че в борбата за преживяване доминира страхът да не се окажеш по-слаб от другия и съответно стремежът към самосъхранение и обграждане, ако не със сила, то с ловък или находчив ум. Самозащитата се оказва впрягаща агресията.
В зараждащото се човешко общество по същата тази логика се формира същият този интерес материален, частен и затова егоистичен.
Необичащият другите не изпълнява дадените му от Отеца предначертания, а значи още не е станал (или вече е престанал да бъде) истински човек, съхранявайки само външно сходство с човешкото същество.
Посвещавайки всички свои физически и умствени възможности на неумереното удовлетворение на инстинктите, хората все повече подхранвали в себе си егоизма и гордостта (която Висарион образно нарича седящото в нас чудовище, подобно на Медуза Горгона). А разумът всячески се стреми да способства за достигането на плътските цели в най-удобното и изгодно направление.
В преследване на външното, хората така са се замърсили вътрешно, че тези скрижали за божественото Предначертание в техните души станали смътни, едва различими. Първосъздаденият човек-дете „пораснал“. Ние поставяме тази дума в кавички. Порастването, неподкрепено с доверие, нежност и любов, е патологично. Малцина са мъдри като змии, те трябва да бъдат още и прости като гълъби.
В такъв смисъл човешкият „първороден грях“ станал семе на глобалния егоизъм.Наистина привичката към нескончаеми логически рефлексии е най-пагубната от всички привички на човека. Незнаейки за пагубността на тази привичка за човека, някои високо развити извънземни цивилизации се стараели да помогнат на човечеството в неговия стремеж да достигне тайната на природата, което да може да използва за благото на своята жизнедеятелност. В лицето на отделни представители на людския род, които притежавали най-голяма способност към фино възприятие на информацията от невидимия свят, подвижният разум на Вселената намерил канали на предаване на знания за структурата и законите на мирозданието, за психическата енергия на човека и т.н. – знания, които и днес поразяват учените със своята дълбочина и изпреварване на най-новите научни открития.
Но, бидейки роби на егоизма, тези избрани личности не бързали да споделят получените знания с останалите хора. Така от желанието да господстват над ближните израснал езотеризма – “тайната доктрина”, която се обграждала от „непосветените“ и прониквала през всички ограждения, приемайки вид на митове.
Секретните знания постепенно се съсредоточавали в ръцете на тясна група от хора, които чрез натрупване на такъв род знания и умения леко установявали власт над другите хора, непритежаващи подобна информация и способности. „И на тази основа – посочва Висарион в своето Обръщение към човечеството – започнали да се изграждат всички без изключение властимащи организации, съществуващи до днес независимо от това дали са поклонници на тъмнината или се прикриват от мирски или духовни названия“.
Обществото се явявало като система от всеразединяващ егоизъм, всеобщо отчуждение и подчинение на външните норми. Затова и човекът е създал тези щори на социума, защото искал съзнателно или несъзнателно да скрие зад тях вътрешната нечистотия. Външното става страж и хранител на вътрешното чудовище.
Какъв е резултатът? До какви резултати довело развитието на младото човечество?
Първите негови крачки станали неверни крачки, подвеждащи изначално човечество в царството на силата. А това невъзвратимо предизвиквало в живота по-нататъшни и още по-сериозни грешки, нравствени загуби, фантазии и химери, извращаващи ума, гибелен безпорядък в духовността и културата.