Изключителността на мястото и ролята на човека в света на природата, неговото рязко отличие от животните по множество показатели, са довели до множество хипотези за произхода му. Най-общо те са представени от три основни хипотези: религиозна, космическа и трудова.
Религиозната представа за произхода на човека най-концентрирано е изложена в първите глави на Библията, където се казва, че човекът е сътворен от Бога от земна пръст, в която Бог е вдъхнал душа.
За разлика от животните, създадени от Бога „според рода им“, за човека е било предопределено да бъде носител не само на ограничените качества на някаква „порода“: човекът бил сътворен по образ и подобие на самия Бог. Първите хора – Адам и Ева – Създателят заселил в земния рай, при това като безсмъртни същества. Хората обаче нарушили забраната на Бога – откъснали плода от дървото на познанието на доброто и злото. За този грях Бог наказал Адам и Ева с изгонване от рая. От този момент хората се превърнали в смъртни същества и за да не се прекъсне животът на човечеството, били принудени да раждат себеподобни и да вадят прехраната си с непосилен труд.
Космическата или „звездна“ хипотеза за произхода на човека се свежда до два варианта. Според първия от тях човекът е продукт на високоразвита извънземна цивилизация, биологичен робот. Според втория вариант самият човек е чуждопланетно същество, представител на извънземния разум, преселил се на Земята след катастрофа на своята родна планета или пристигнал тук като „заточеник“, на когото в бъдеще предстои отново да се пресели на някаква друга планета.
Що се отнася до строгата наука, във възгледите си за произхода на човека тя изхожда по правило от така наречената трудова теория. Тя е била формулирана още през ХIХ век и съществува и днес със съответните допълнения и уточнения, направени вследствие на откритията в областта на антропологията, генетиката и други науки.
Същността на тази теория накратко се състои в следното. Човекът не е бил сътворен нито от Бог, нито от извънземна цивилизация. Той е потомък на древни човекоподобни маймуни и хуманиди; той е продукт от саморазвитието на природата. При това, за да се отдели от нея, т.е. да престане да бъде животно, слято с природата, човекът е трябвало да постави между себе си и природата нещо трето. Такава „бариера“, разделяща човека и природата и в същото време „мост“, който ги съединява, са станали оръдията на труда. Те се изработват от природен материал, но всъщност са нещо съвсем ново за природната среда, а именно – изкуствени, съзнателно изработвани от човека средства за въздействие и промяна на природата. Благодарение на оръдията на труда човекът е престанал да бъде пряко слят с природата и се превърнал в неин „господар“, „цар“.
Такива са по съдържание трите основни подхода към проблема на антропогенезиса. Да обърнем внимание: всички те рязко се различават един от друг. Според първата гледна точка човекът е възникнал по Божия воля, при това веднага в завършен вид. Космическата хипотеза доказва друго: човекът изобщо не е възниквал, а просто се е преселвал от планета на планета. Накрая, според трудовата теория на антропогенезиса, човекът се е формирал постепенно, като е извоювал в продължение на много хиляди години своето специално, уникално място сред другите земни същества.
Обясняват ли разгледаните гледни точки, взети поотделно, процеса на произхода на човека напълно и окончателно? Не: всяка има редица сериозни недостатъци и затова нито една не може да бъде приета безусловно.
Представата за антропогенезиса във вида, в който е изложена в Библията и Корана, не казва нищо за детайлите на самия процес на сътворение на човека, така да се каже не показва „механизма“ на раждането на човека от Бога (а и от кого именно? – бихме казали сега, като знаем за двете Творчески Начала). Нашият разум, възпитан в нормите и идеалите на рационалността, не може да се задоволи с проста констатация и следователно представеното религиозно гледище за произхода на човека може да се приеме само опирайки се на вярата в авторитета на древните свещени книги.
Наистина в други религиозни текстове и учения има по-подробни описания на сътворението на човека. Гностиците например са се опитвали детайлно да покажат как многото Върховни Сили са сътворили „душа на костите“, „душа на сухожилията“, „дуща на кръвта“, „душа на нервите“ и т.н. Но получената по такъв начин „жива душа“ не е нищо повече от „душевно тяло“, физически човек. Затова, според точната забележка на Е.П.Блаватска, Богът на гностиците не успява да създаде човешка душа в живото тяло, макар че гностиците, според нея, тук са по-философични от мъртвата буква на Библията. Не е било необходимо Господ да вдъхва жива душа в земната пръст: бидейки „дихание за живот“, според Библията тя вече е била в земята и водата и следователно се е нуждаела само от „покриване“ с човешка обвивка.
Що се отнася до космическата теория на антропогенезиса, то тя просто ни отдалечава от проблема, води ни в безсмислена безкрайност. Човекът е създаден от извънземна цивилизация; тази извънземна цивилизация очевидно е създадена от друга извънземна цивилизация и така без край.
Подобен упрек трябва да се отправи и към тази твърде екстравагантна разновидност на космическата хипотеза, която може условно да бъде наречена „резервоарно-куклена“. Според тази гледна точка, някакви тайнствени мъдри Същества отначало създават бездиханни човешки тела-кукли и чак впоследствие в тази нежива, но подготвена за живот плът се вдъхва живот. Но все пак тези, които са създали тези „макети“ на хора, сами е трябвало отнякъде и по някакъв начин да възникнат. Откъде и как? Не е известно. Нещо повече, както в случая с текста от Книгата на Битието, тази хипотеза противоречи на факта, че всяко живо, органично, „одушевено“ тяло съществува само благодарение на жизнената енергия, но по никакъв начин преди нея, по никакъв начин преди своето „одушевяване“. Може, разбира се, за известно време да се запази тялото като се спрат в него жизнените процеси, но това ще бъде именно запазване на организма, а не негово раждане.
Не е ли най-близо до истината трудовата теория на антропогенезиса? Тя е свързана със строго научно изследване на човека и следователно трябва да бъде най-солидна.
Но при по-детайлно разглеждане и тази теория на антропогенезиса се оказва твърде уязвима. Ще отбележим само някои от многото й недостатъци.
Разбира се трудовата теория се опира на реални научни открития и факти. Но първо, сами по себе си фактите нищо не доказват и второ, фактите имат свойството да разкриват своята ограниченост с всяко ново откритие.
Така например в науката на XIX столетие се е смятало, че човекът е възникнал приблизително преди повече от 500 хиляди години. Но откритията на антрополозите от XX век са отдалечили тази дата с още половин милион години, а след това с милион. Към края на столетието на основата на най-новите данни учените още и още са преразглеждали времето на появата на човека. Днес вече става дума за два-три милиона години съществуване на разумно същество на планетата Земя. И може би скоро науката ще увеличи още това време.
Но това не е всичко. Никакви факти не могат да посочат най-първия момент на нашето родословие, тази граница, от която именно човекоподобният прародител на човека е станал човек.
Трудността при определянето на подобна граница в непрекъснатия ред от потомци, както например отбелязва изтъкнатият антрополог на XX век, първооткривателят на най-древната австралопитекова форма Доналд Джохансън, е свързана с това, че в такъв ред никога не стават внезапни разриви. Синът на австралопитеците още не е можел да бъде човек; и ако се събере серия от скелетите на родителите и техните деца, които са живели в продължение на няколко милиона години, то, продължава Джохансън, в процеса на превръщането на безспорно предчовешката форма в безспорно човешка едва ли ще можем макар и приблизително да посочим: това е моментът, когато се е осъществил преходът към човека.
Но от друга страна между човека и австралопитека, да не говорим за най-древните човекоподобни маймуни, лежи същинска пропаст. Те имат толкова малко общо, че някои големи учени твърдят, че човекът изобщо не е произлязъл от човекоподобните маймуни и австралопитековите форми; той е съвършено отделно, самостоятелно разклонение в развитието на живата природа. Така е смятал например знаменитият английски антрополог Луис Лики..
И така, научните факти сами по себе си не доказват нищо, те самите се нуждаят от една или друга интерпретация. Но нито една от интерпретациите на антропогенезиса не може да се смята за задоволителна. Ако при Д.Джохансън, Д.Пилбим, Т.Уайт и други учени е трудно човекът да бъде откроен от предшестващите видове, то в трактовката на Л.Лики произходът на човека всъщност изобщо не се обяснява и следователно човекът тук въобще е лишен от корени.
Всъщност точно концепцията за естествено-природния произход на човека изисква точен и ясен отговор на въпроса за началото на човешкия род, а също за движещата сила, която го е отделила от останалата природа.
Като главен „лост“, който е дал възможност на човека да се отдели от природата, науката разглежда труда – предметно-практическата, оръдийна дейност. За това има сериозни основания: трудът като изработване и излолзване на оръдията рязко отличава човека от животните; по оръдията на труда можем да съдим за прогреса на човешкия род и именно в труда, в практическата дейност се реализират и се развиват способностите на човека. Иначе казано, науката предполага, че човекът като разумно същество, т.е. същество, притежаващо съзнание, мислене, разум, е възникнал и се е формирал в резултат от придобиването на трудови навици.
Така ли е всичко това наистина? И ако по този въпрос науката е права, то до каква степен?
Безусловно, човешкото мислене се формира в хода на предметно-практическата дейност, в хода на обработката на външен материал. Но то само се формира, т.е. шлифова се, подлага се на „дообработка“, придобива нужната „форма“. Може ли, обаче, мисленето, съзнанието като човешка способност да възниква в резултат от предметно-практическата дейност, да се заражда от нея?
Това е повече от съмнително. Нима оръдията на труда предшестват появата на човечеството? Разбира се, че не: напротив, те са следствие от съществуването на разумни същества. Трудът по своята същност е дейност, която поставя пред себе си определени цели и следователно е съзнателна дейност. Но в такъв случай трудовата теория на антропогенезиса не издържа на критиката в главния си пункт („трудът е създал човека“), като разкрива своята парадоксалност и недостатъчната си обоснованост. Ако приемем тази теория за правдива, ние веднага попадаме в омагьосан кръг: човекът е създаден от труда, а трудът е породен от човека.
Но въпреки многото недостатъци, всеки от разгледаните подходи към проблема на антропогенезиса притежава и големи достойнства.
Релегиозната представа извежда човешкото родословие от самия Бог и следователно оценява човешкото съсловие необичайно високо. Представителите на „звездната“ хипотеза виждат корените на човека в самата Вселена, в космическия Разум и следователно човекът за тях изобщо не е случайност, не е „болест на материята“, не е жалка прашинка в океана на битието. Накрая, трудовата теория на антропогенезиса доказва, че човекът е дете на Природата, по-точно, той е самата Природа като мислеща и творяща сама себе си.
Ако се вгледаме внимателно в отбелязаните достойнства на всичките три гледни точки, ще направим неочаквано откритие. Оказва се, че при всичките си рязко очертани различия една от друга, тези гледни точки все пак съвпадат. Въпросът за детайлите на антропогенезиса остава неизяснен в тях, но за всяка от тях човекът не е просто още едно същество сред безкрайното множество от други земни същества, а е въплъщение на света като цяло.
Светът в неговото единство, цялостност и всеобщност (всеобхватност) най-точно и пълно се отразява в понятието „Универсум“. И ако сега ние привлечем този термин към току що разгледаните модели на антропогенезиса, ще стане очевидно: всички те съвпадат в това, че човекът се възприема в тях като универсално същество, т.е. именно като самия Универсум. Просто за едните мислители Светът е Бог, а за другите – Природа, Физическа Вселена.
И така, дали ще наречем Света Бог, Космос или Природа, във всички случаи ще се открие сходство на всички горепосочени модели на антропогенезиса: човекът е плод и въплъщение не на някаква част или детайл на мирозданието, а на света като цяло; човекът е Универсум.
Ако всички тези гледни точки по проблема за произхода на човека съвпадат в главното, следователно те се допълват една друга. Разликата между тях не представлява непреодолима бариера, тъй като тя се състои само в това, че всеки модел на антропогенезиса отразява една от няколкото страни на проблема. И тогава е ясно: цялостното решение на въпроса за произхода на човека може да бъде постигнато по принцип чрез съединяване, синтез, съчетаване на тези гледни точки или по-точно чрез тяхното еднакво обяснение.
Такова обяснение естествено не трябва да се ограничава с разкриването на общото в различните концепции на антропогенезиса; то трябва също да посочи мястото на всяка от разкритите от тези концепции страни на единния процес на възникване и формиране на човека.
Ще обясним тази мисъл със следната аналогия. Ако обобщим в понятието „къща“ неговите многобройни съставящи – понятията фундамерт, покрив, стълбище, стени и т.н. – то това ще бъде малко, за да се разбере как трябва да се строи тази къща. Значи трябва да се направи още една крачка, а именно – да се разположат всички изброени понятия във вид на йерархична система, в която един елемент е подчинен на друг и следва от него; в противен случай ще започнем да строим къщата от покрива.
По подобен начин стоят нещата и с моделите на антропогенезиса. Макар и необходимо, не е достатъчно да се разбере, че човекът е създание на Универсума. Предстои да се изясни в какви съотношения се намират в процеса на „създаването“ на човека главните сили на Универсума – Бог, законите на материалния Космос, чуждопланетният разум и предметната дейност на самия човек, преобразяващ земната природа.
В общ вид отговорът на този въпрос е ясен. Трябва да се предполага, че човекът, бидейки жив организъм, е възникнал в съответствие със законите на материалната Вселена. Тя на свой ред е породена от Твореца на Мирозданието; следователно човекът, макар и в този смисъл, е Божие творение. Не е изключено, дори е твърде възможно, в процеса на антропогенезиса да са се намесвали и да продължават да се намесват представители на извънземни цивилизации; но в творческия труд човек формира сам себе си.
Възможно е всичко да е именно така, тъй като антропогенезисът е твърде сложно, многомерно явление, за да може да бъде сведен до едно нещо: до „чудо“ или до рутината на еволюционната постепенност, или до самостоятелното развите. И все пак, разглеждането на всички концепции на антропогенезиса дори в обобщен вид създава неудовлетвореност: синтезът не е евристичен. Във въздуха увисват най-главните въпроси: на кой етап от еволюцията, благодарение на какво и как именно човекът става човек?
Обикновено философът, за да разбере същността на някой предмет, се обръща към неговия произход. В нашия случай този метод очевидно е непригоден. Да опитаме да приложим друг метод: да разгледаме проблема на антропогенезиса, като първо анализираме самата същност на човека, а след това отново се върнем към проблема на антропогенезиса. Може би, като разберем какво е човекът, ще можем да разберем откъде, как и защо се е появил.