Сега, когато благодарение на Последния Завет изяснихме същността на човека и уникалността на негоото място в мирозданието, за нас става ясно и човешкото предопределение. Смисълът на човешкото битие на Земята и във Вселената е в развитието и разпространяването на духовното начало. На това ще посветим още много страници на нашата книга и искаме да вярваме, че читателят заедно с нас ще види истинския Път като на длан.
Всичко обаче се опознава при сравнение. За да се убедим в истинността на откриващия се Път, трябва да се убедим в неистинността на всички други пътища, които е познавало човечеството, без да осъзнава нито истинската си същност, нито своята уникална космическа роля.
Неистинността на всички пътища, опитани от човека, се потвърждава още с това, че те така и не са успели да отговорят на „вечния“ въпрос – защо живее човекът на света. Ако поне един от пътищата на развитие на човека беше истинен, този въпрос щеше просто да отпадне. Но той възниква отново и отново, разобличавайки лъжовността на измислените от човека ориентири за смисъла на живота и избраните от него пътища.
Досега човечеството собствено е виждало само два пътя на своето развитие, два начина на своето битие в света. Защото сам светът е бил представен като съставен от два „етажа“, два свята. Първият – това е материята, природата, отсамният, земният свят. Вторият – това е Разумът, оттатъшният (трансцендентният), небесният свят. Затова някои мирогледи са утвърждавали съществуването и необходимостта от тукашното, материалното битие като единствено и са отричали трансцендентното, „небесното“ битие; други напротив са утвърждавали съществуването и необходимостта от трансцендентен свят и са отричали тукашното, земното битие.
Да разгледаме тези алтерантивни типове мироглед подред и подробно, за да изясним до какво следствие водят.
Ако няма висш, свръхфизически, божествен свят, то следователно човекът трябва да живее в името на тукашния, земния свят, по хоризонталата на материалното битие. Задачата на човека в този случай е да разширява господството си над природата. За тази цел той трябва да развива своите познавателни способности, науката, техниката, производството, да усъвършенства отношенията на разпределение и обмен и да установява приемливи форми на човешкото общежитие. В крайна сметка, тази цел означава създаване на комфортни, удобни условия – удобни най-вече за пълното и общо потребление на жизнени блага.
Именно по този път върви съвременната цивилизация и не всички разбират безперспективността на подобен идеал. Този материалистичен тип светоусещане и битие не издържа на критика по много причини.
Първо, този идеал за смисъла на живота подменя целта на човешкия живот с неговите условия, като така оставя без отговор знаменития въпрос на Лев Толстой „какво по-нататък?“ Да предположим, че човечеството някога най-накрая успее да се възползва в пълна степен от всички материални блага и удобства на цивилизования живот; но тогава, по думите на друг руски мислител (Вл.Соловьов), с още по-голяма сила пред хората ще застане същият въпрос за положителното съдържание на този живот, за истинската цел на човешката дейност.
Ако не съществува висше, свръхматериално начало, тоест Бог, то ние живеем веднъж и за нас „всичко е позволено“. Тогава по какво човешкият живот се различава от животинския? Живеещият само в името на земните блага приема съзнателно или неосъзнато природния закон на борбата за съществуване и оцеляване, а значи оправдава насилието, войната и господството на едни хора над други.
Трето и това е най-уязвимият пункт на разглежданото отношение към света, човешкото движение напред тук се прекъсва от смъртта, абсолютна и окончателна. Няма Бог, няма никаква свръхфизическа реалност, значи няма безсмъртие. И затова, независимо дали човекът живее заради всестранното развитие на природата или заради усъвършенстването на материалните условия на живот, или дори заради всестранното развитие на своите дарования и същностни сили, рано или късно идва смъртта, която прекъсва и обезсмисля всичко това. Човешката универсалност остава нереализирана. И всяко поколение се оказва само средство, строителен материал за щастието на бъдещите генерации хора, което също ще бъде нетрайно и ще премине в небитието заедно с тези поколения.
Понякога материалистите казват, че смъртта не е толкова страшна, тъй като тя само подчертава ценността на живота. Този довод нищо не променя. Животът тук е ценен от негативна гледна точка, тоест в смисъл, че някога той ще се обезцени. Но с какво е ценен животът сам по себе си независимо от смъртта? И в какво е неговият смисъл? В това да се яде, пие, размножава? Или в това да се опознава и да се твори? Защо това предварително е обречено на гибелен край?
Парадоксите и въпросите привидно намират своето решение в другия, противоположен тип светоглед, за който истинската реалност е висшият, свръхчувствителен свят, докато тукашният живот е представен от временния, нисш и неистинен свят.
От тази гледна точка земното съществуване изглежда безсмислено, тъй като е изпълнено с несправедливост, безобразие, страдание и зло: вещите на този свят са крехки, а щастието е мимолетно. Защо? Точно затова, защото на фона на Истинската Реалност нашият живот е несубстанциален, той няма своя собствена основа. Ето защо всичко, което съществува тук, е преходно и всъщност илюзорно.
Само в другия свят човек придобива свобода, вечност, истина и покой, при това не само след смъртта, но и приживе. Ако този човек разширява съзнанието си, тоест практикува аскеза, непрекъсната молитва, медитация и психотехнически упражнения, на него му се удава да разкъса завесата, която отделя трансцендентния свят и да осъществи екстатично и извънтелесно преминаване във Вечността – царството на Боговете, чистите същности, небесното блаженство, безбрежния Абсолют т.н.
Възниква желание да наречем този тип светоглед „висш“: той не само изразява неизмеримо по-възвишен идел в сравнение с материализма, но и сякаш показва на човека пътя за освобождение и спасение. От хоризонталната плоскост на неизменното, полуживотинско съществуване той отвежда човека в друго измерение, по тази вертикала, която трябва да го върне към Първоизточника, от който води началото си самият човек.
Но безпрекословното приемане на този „път на спасението“ е възпрепятствано от много съображения.
Ако Висшият Свят е Нищо, то окончателното разтваряне в него не е по-добро от смъртта. А ако е „по-добро“, то е само в този смисъл, че от Абсолютното Нищо вече няма връщане в кръговрата на живота, не може да има прераждане и връщане към скръбната земна участ. Ако Висшият Свят е сфера на райско блаженство, то нисшият остава да страда, а това е бягство, предателство към земния живот и хората. Ако при това пътят на човека е насочен изключително към висшия свят, то в нисшия живот на хората не им става по-добре, напротив, те живеят все по-зле. Спасение получават най-добрите; следователно на земни мъки са обречени „по-лошите“ – по-слабите и неспособните на задълбочено самоусъвършенстване: децата, старците, болните…
Ето че се оказва, че стремежът към висшия свят като към велика и единствена цел напълно обезсмисля земния живот, живота на човека в плътта. Тогава и самото божествено творение губи всякакъв смисъл: защо Бог е създал природата и е дал на човека тяло? За собствено забавление? За изпитание на хората, сякаш не е било предварително ясно, че животът в грубата материя е тежък?
Нещо по-лошо. Когато в непреодолимия си стремеж към незримия Висш Свят човекът свежда видимия свят до нивото на илюзията, то за него отново „всичко е позволено“. Защото, каквото и да правиш в този живот, всичко е илюзорно – праведност и грях, добро и зло, съзидание и разрушение. Неслучайно сред изповядващите мистичния път (йоги, окултисти, магьосници) има немалко „зли гении“, макар че не всички от тях преднамерено вършат зло. Светостта, или нравственото съвършенство тук са само средство и затова не е от първостепенна важност.
Психотехниката като самоцел е опасна. Опасна не само в смисъла на своя „етично неутрален“ идеал, но и в смисъла на разрушителното влияние върху здравето на самия адепт. Медитивното безмълвие на съзнанието пречи на развитието на въображението, а подемът на енергията на Кундалини и извънтелесните пътешествия при най-малка грешка могат да нанесат непоправима вреда на психиката и даже да отнемат човешкия живот. Такава е разплатата за опитите на човек изкуствено да разкрие подсъзнанието (неслучайно природата му е отредила място под съзнанието) и/или да стане „напълно съзнателен“ (като така умъртвява душата си). Мистикът не вижда, че „божествените“, „свръхчовешките“ психофизически способности се разкриват далеч по-естествено чрез истинското духовно развитие, развитието на човечността.
И накрая, възможно ли е сливане със Световното Първоначало до пълно разтваряне в него? От древността до наши дни е известно, че има непреодолимо ниво, граница, отделяща Твореца на Мирозданието. Значи всичко съществуващо, включително и човекът, не е създаден, за да се разтвори в Абсолюта.
По такъв начин светогледът, възвеличаван като „висш“ и „възвишен“, е погрешен. Той се гради на идеята, че Абсолютът като първооснова се явява и цел на всяко съществуване. С други думи, Великата Пустота на Абсолюта, създала всичко от нищото, в края на краищата ще погълне всичко. Представата за пралай, разтваряне на всичко в Абсолютното Нищо естествено поражда представата за това Нищо като за последна цел на човека. Обаче по-точно би било да се каже, че при подобен мироглед светът се „разтваря в небитието“, само защото „отговаря на желанието на човека“.
Тази картина на света и човека се отнася не само за религиозната мистика, но и за материализма. Защото, ако тук Първоначалото се редуцира до материално битие, това е само частен случай на същата онтологична система, където светът се гради върху Пустотата. А материята е всъщност физическа проекция на Пустотата.
Принципната тъждественост на тези две отношения ни кара по друг начин да оценим двата съответни типа отношение на човека към света. Те само на пръв поглед изглеждат взаимно изключващи се.
Да се върнем към разглежданите типове светоглед още веднъж и да се вгледаме по-внимателно в тях.
Ако има висше начало на мирозданието – Абсолют, то действително може да се отнесем към пъстрото многообразие на живия живот като към нещо нисше, нищожно, незаслужаващо внимание. Но от гледна точка на смисъла на живота такъв извод е наистина страшен. Животът на човека е илюзоран, следователно е лишен от смисъл. Съответно и човешката личност няма никакво значение и ценност. Нещо повече, личността не трябва да я има, от нея трябва да се избавим. Истински човек е само този, който е престанал да бъде човек.
Ако светът е само материя, физическа реалност, то човекът, който освен телесно начало притежава също и разум, е господар на природата. И тогава външният свят не е нищо повече от обект на манипулациите на „хитрия“ разум и голо средство за задоволяване на материалните потребности на индивида. Така личността е сведена до частичен индивид-прагматик, който хипертрофира собственото си значение.
Посочените полюси в отношението на човека към света се наричат съответно „източен“ и „западен“. Но това не е напълно точно. Така наречените „Изток“ и „Запад“ (като типове светоглед) принципно се основават на една и съща онтология и водят до едни и същи резултати. И в единия, и в другия случай картината на света е такава, че човекът трябва да се разтвори в Единното, като дезертира от Земята или да експлоатира Земята, игнорирайки всякакъв Бог. Резултатът е еднакъв: животът свършва с отрицание (смърт) на личността и човешкия род, а приживе остава само да се усъвършенстват техническите средства (били те машини или психотехника), за да изчезнем по-бързо от лицето на земята. Следователно това, което се нарича „Изток“ и „Запад“ всъщност е една и съща линия на развитие на човечеството, свързана с абсолютизиране на съзнанието, а значи със самообожествяване на човека и в крайна сметка – с култ към силата.
Между крайните точки на тези линии са разположени три междинни типа отношение на човека към света – симптоми на незадоволеността от „Запада“ и „Изтока“.
Първият от междинните пътища е пътят на „вливане“ на Висшето Начало в земния живот и в плътта на човека. Този път не представлява разтваряне в Абсолюта и пошло потребителско съществуване, а „облагородяване“ на земния живот с енергията и мъдростта на Висшия Свят.
Може да ви се стори, че този път синтезира „източния“ и „западния“ път на развитие, но в действителност не се получава никакъв интегрален път в битието на човека. Пътят на принизяване на Висшето в нисше се свежда или до „западното“ или до „източното“.
Първият вариант например е представен от класическия даосизъм, където човекът, колкото и дълго и хармонично да живее, умира безвъзвратно, а всички съставящи го елементи се разтварят в стихията на природата. Вторият вариант, най-пълно представен от така наречената суперментална йога, предполага придобиване от човека на „Свръхзнанието“ и превръщането му във фино материално същество. А това означава, че в крайна сметка хората трябва да се слеят в единно енергийно-информационно поле, в единен океан на Космическото Съзнание, всъщност да изчезнат, като престанат да бъдат хора.
Освен това този път е егоистичен: той изразява по думите на Висарион, желанието да вземеш нещо хубаво за себе си (Вж Повествование 6.24:62). А и доколко е изпълним този пълен с горделивост път на превръщане на човека в суперментален човекобог? Даже такъв подвижник като Шри Ауробиндо е почувствал, че е невъзможно да се принизи Висшето Съзнание и много години преди смъртта си се е оттеглил в пълна изолация от хората, точно като критикуваните от него индийски отшелници.
Условие за синтез на „западния“ и „източния“ път може да бъде пътят, наречен „евразийски“. Може, ако има нужда от такъв синтез. Защото „Западът“ и „Изтокът“ са едно и също. Защо да се интегрира нещо, което и без това е единно, а освен това води до задънена улица? Неслучайно на практика евразийството като тип светоглед не е път, а безпътица, където се изпада от крайност в крайност; това е лутане на разкъсано, нещастно създание, което не разбира коя от посоките на света да избере и затова остава в тъмнина.
Напълно закономерно безперспективността на всички пътища на смисъла на живота, опитани от човечеството, е довела до появата на още един, този път твърде песимистичен тип светоглед. Той също е междинен, но за разлика от лутащото се, но търсещо евразийство, е белязан с дълбок скепсис. Адептите на това направление казват: „Ние не знаем има ли висш свят, но за сметка на това знаем, че има смърт, а тя прави абсурден тукашния свят“. Така животът се превръща в мъртвешки, в тежко и нелепо задължение неизвестно пред кого. В най-добрия случай това предизвиква стоическа издръжливост към живота, а в най-лошия – отначало гадене, после сляп, ирационален и безсмислен бунт, даже самоубийство.
Така скептичният жизнен път се представя като живот в разсъжденията за безсмислието на живото и като постоянно вътрешно умиране, „екзистирането“ в смърт, безсмислието на самия живот. В този път смисълът на живота изчезва напълно. А и това изобщо път ли е?
Но ако всички възможни отговори на въпроса за смисъла и целта на човешкото битие на света са съвсем незадоволителни, то къде е истинският отговор? И къде е истинският Път?