1.Живот и дейност на Платон.
Учението на Сократ намери истински дълбок и верен продължител в лицето на Платон, който е един от най-великите философи на всички времена. И дори да не се съгласим с възторженото изказване на Емерсон, че „Платон е философията и философията е Платон”, ние пак трябва да признаем, че няма друг, който да е оставил тъй дълбоки и трайни следи в нейната история.
Платон е роден през 427 година /вероятно на 7 май/ в Атина. Баща му Аристон и майка му Периксиона са произхождали от най-знатни аристократически родове; бащата е бил от царски род на Кодридите, а майката е водела потеклото си от Солон и била най-близка сродница на видните политически дейци Хармит и Критий, водачи на аристокрацията. Истинското име на философа е Аристокъл. Платон е
бил наречен от своя учител по гимнастика, заради широкото си чело и широките си гърди /гръцката дума “plitos”/означава ширина.
Надарен с изключителни физически и духовни способности Платон при това получил от рано всестранно образование и до ден днешен например се знаят имената на неговите учители по литература, гимнастика и музика. По онова време както е известно, Гърция била вече прекарала апогея на своето културно развитие и особено в литературата блестели имената на великите автори като Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан и други. Нищо чудно тогава, че надареният с рядък поетически талант момък съвсем рано започнал да пише драматични произведения, дитирамби, епиграми и стихове. Правил опити и в живопистта. Специално във философията пръв учител му бил Кратил, последовател на Хераклит, който обаче тълкувал учението му напълно релативистично, така че сам Платон по-късно се отзовава за него не съвсем ласкаво. Наред с това той изучавал и познавал добре учението на елеатите, на Протагор и другите софисти, на Анаксагор и на питагорейците, които по-късно упражнили силно влияние върху него.
От всички влияния обаче, най-високо стои въздействието на Сократ, чийто ученик Платон станал двадесетгодишен /през 407 г./ и не го напуснал до самата му смърт. Можем дори да считаме, че срещата между двамата сродни духове е едно от най-плодоносните явления в историята на човечеството. Сам Платон е благодарил по-късно на боговете, че са го създали човек, а не животно, мъж, а не жена, елин, а не варварин. Но главно за това, че са му дали да живее през времето на Сократ. На неговото учение, но особено на неговия личен пример и на готовността му да даде всичко за философията, Платон останал верен през целия си дълъг живот. Неговите съчинения, в които почти без изключение Сократ е главното действащо лице, са може би най-великият паметник, който някога всепредан ученик е издигнал на своя, пленил целия му живот-учител.
Към непосредствените учители се прибавило влиянието на големите тогавашни обществено-политически събития. Младините на Платон протичат през време на продължителнта и унищожителна междуособна Пелопонеска война, когато Атина и Спарта възглавяват военни съюзи и една на друга изтощават силите си. Победителка излиза Спарта, която почва да се меси във вътрешните работи на Атина и успява да наложи временно управление на аристокрацията в лицето на 30-те тирани, възглавявани от роднината на Платон-Критий. Какво пък е било управлението на този Критий се вижда между другото и от надписа на надгробния му паметник: „Този паметник е издигнат за мъжествените
хора, които макар и за кратко време, обуздаваха дръзките капризи на проклетия атински народ”. А Есхил в една своя реч, 60 години след смъртта на Сократ, се обръща тъй към атиняни: „Вие, атиняни, умъртвихте софиста Сократ затуй, защото както е известно, той беше възпитал Критий, един от ония 30, които унищожиха до основи демокрацията”. Ще рече, освен на външни войни, времето на Платон е още време на най-остри вътрешни политически и икономически сътресения. За кратко време се нареждат на власт ту демокрацията, ту аристокрацията и се извършват кървави преследвания и избивания на политическите противници. Икономическите противоречия са на своя връх. На тези именно вътрешни борби става жертва Сократ. Но само за това, защото той беше против многото искания на демократите и беше възпитател на аристократическите водачи, а неговият обвинител Анит беше един от водачите на демокрацията, но и защото в такива времена на чест и преврати могат лесно личните противници да бъдат наклеветявани, като обществени, народни врагове. А Сократ имаше лични противници, защото както казва Йонас Кон-„Когато в продължение на целия си живот си посочвал на другите, че не знаят и си разкривал фалша на тяхната мъдрост, ти естествено си си създал в тяхно лице врагове”.
Сам Платон в кипежа на тази борба, поради интересите и традициите на своя род и поради влиянието на Сократ е на страната на аристокрацията. Но същевременно той много добре вижда нейните недостатъци, затова възгледите му, както ги излага в своите съчинения, нямат нищо общо с възгледите на исторически оформилата се и по това време вече политически изхабена аристокрация. Напротив, негов обществен идеал е една далечна комунистическа република, управляван от най-мъдрите, така че критиката си срещу демокрацията той прави не от гледище на реакционната аристокрация, а от името на по-далечните бъдещи обществени форми. В седмото от неговите запазени писма той дори направо пише, че бил покрусен от управлението и от вътрешната кървава разправа на 30-те с техните политически противници.
Във всеки случай той е достатъчно критичен и към едната и към другата страна, пък и съдбата на Сократ му посочва ясно колко лесно човек може да стане жертва на обществените борби, затова се държи съзнателно настрана от политическите междуособици и се отдава на своето научно и философско дело, като отрано пише своите философски диалози, с цел да влияе за превъзпитаване на народа, показващ жестоки политически нрави. На това се дължи неоценимият от културно гледище факт, че философията му от улицата и пазарището и политическото
събрание навлиза в научния кабинет и се отлива стройна система. Тук тя, безспорно губи доста от своята непосредствена свежест, живот и практическа наръчност във всекидневието, но затова пък постига неповторима дълбочина и космичен полет, като при това остава за вековете. Показа се и тук ясно, че истинските основи и същността на нещата, както и истинската стойност и смисъл на човешкия живот се виждат и оценяват добре не всред непосредствената блъсканица на живота, а гледани от страна и от висотата на дълбоката човешка мисъл. Примерът на Платон е типичен в случая за философите изобщо, които никога не могат да бъдат философи, ако не умеят да установят правилната дистанция на гледището си, тъй като или ще потънат в дреболиите и крясъка на живота, или ще се превърнат в нямащи нищо общо с действителността тесногръди сектанти. Известна е дълбоката народна мъдрост, че планината и хората са в обратна пропорция: докато планините, колкото повече ги доближаваме нарастват, хората, колкото повече ги доближваме-издребняват. Следователно, необходима е такава дистанция-духовна относно човешките обществени и политически дела, при която те-без да се загуби ясното им очертание, поради прекалено отдалечаване-да бъдат видени не в своите дребнавости, поради прекалено доближаване, а в своята обща висока и вечна същност. Платон именно с примера си показва как единствено може да се изгради правилно една философска система, която да живее през хилядолетията.
Но и теоретически той посочва, че на философията е необходима и присъща съсредоточеност, вдълбочаване в себе си и в проблемите, странене от много и различни практически ангажименти, които го отклоняват. Те още от ранна възраст, пише той в диалога си „Теетет”, не знаят пътя нито към площада, нито към съда и съвета, нито към каквото и да е друго учреждение. Не се залисват в много писмени и устни закони и постановления. Ламтежът за държавни длъжности с помощта на политически връзки, на приятели, на почерпване и подкупи, те дори не сънуват. Това че в държавата се е родил човек от висок или безизвестен род, че се е случило на някого нещастие, поради лошото поведение на прадедите му-мъже или жени-за всичко това философът толкова малко се интересува, колкото от броя на капките в морето. Относно всичко това той дори не знае, че му е неизвестно. Не поради високомерие се въздържа той от такова знание, а защото наистина само тялом е в града, а разумът му е убеден в пълната незначителност на отделните неща. Изпълнен с пренебрежение към тях-според думите на Пиндар-навсякъде като изследва онова, което е на земята и под земята, възнася се той до
небесата, съзерцавайки пътя на светлината и изследвайки навсякъде същността на съществуващото във вселената.
След смъртта на Сократ, Платон заедно с някои други свои съученици прекарали известно време в Мегара при Евклид. Някои мислят, че той по политически причини е избягал от Атина, но това е малко вероятно като се знае как се е развивал процесът на Сократ, както и това, че учениците му имали съвсем свободен достъп до него в затвора-значи не са били гонени. От Мегара Платон заминал на продължително пътуване в Кирена и Египет, където се запознал с тамошната наука и философия. Към 395 г. се завърнал в Атина и започнал учителска дейност, но скоро предприел пътуване към Велика Гърция-Южна Италия и Сицилия, където се запознал с учението и организацията на питагорейците и влязъл в тясна дружба със сиракузкия тиранин Дионисий І и с неговия шурей Дион, също виден политически деец. Тук Платон бил забъркан в известни политически интриги, и с моралните си самостоятелни и доста критични за режима речи, предизвикал неудоволствието на тиранина, който според преданието му направил забележка, че речите му са много „остарели”, на което Платон отговорил: „твоите пък са много тиранични.”Така се поставил край на дружбата между двамата и се стигнало до там, че Платон бил предаден като военен пленник на тамошния спартански посланик. /Тъй като по онова време Атина и Спарта били във война и Сиракуза била на страната на Спарта./ Посланикът го предал в Егина за тридесет мини, но тук го познали и без малко да не го убият, поради само едно общо решение, да убиват всеки атинянин, намерен в тяхна територия. Само заради решителната намеса на някой си Аникерис от Кирена, който го откупил скъпо и го пуснал, той запазил живота си. След това се е прибрал в Атина и тук основал своята прочута философска школа, която била свързана с гимназията на някой си Акадей и затова получила името „Академия”-едно име, запазено през вековете за най-висши научни институти. Тук Платон прекарал почти 40 години в научна и просветна дейност. Около него се събрали много даровити младежи да изучават философията. Между тях освен гениалния Аристотел особено споменаване заслужават Ксенократ, Спевзий, Хермодор, Хераклид Понтийски, Филип Спунтски и др. Всички в последствие станали биографи и възторжени почитатели на своя учител. Между учениците му имало и две жени-Ластения от Мантинея и Аксистея от Флуинд, които обаче само преоблечени като мъже могли да го слушат, за да не шокират тогавашното обществено мнение.Платоновата академия била основана в духа на Питагорейското общество. Всички живеели заедно, притежавали вътре всичко общо и се приучавали към общожитейност. Вътре, покрай общите философски занимания всеки от учениците се отдавал по-специално на онова занимание, където били способностите и влечението му. Изучавали се математика, музика, естествена история, история, астрономия. Така например към 366 година в академията влязъл прочутият тогавашен астроном-математик и учител по математика Евдоксий Книдийски. Събитие било за нея влизането на Аристотел с неговите естествено-научни способности и интереси. Но освен това са използвали гимнастическите, музикални, литературни, художествени и артистични способности на всички, така че се създал един пълнокръвен, разнообразен и приятен живот. Платон целял не само да създаде научно средище, но и да възпита един политически и обществен елит, чрез който ще може да влияе благотворно за обнова и възпитание на народа. Религията, науката и изкуството в неговата академия били еднакво добре засегнати /застъпени/ и така сближавали всички, че Академията въпреки всички превратности просъществувала 900 години чак до Юстиниян, който я закрил през 525 година. Учителската си дейност Платон водил под форма на лекции, които четял и на свободни събеседвания и дискусии.
Само два пъти Платон за кратко време прекъснал учителството си-все с надежда, че ще може да осъществи някои от своите политически идеи. През 367 година след смъртта на Дионисий І, той бил повикан от Дион в Сиракуза с надежда да склонят новия тиранин Дионисий ІІ за известни обществени реформи. Първоначално действително той бил посрещнат възторжено и се започнали културни и политически нововъведения, но засегнатите скоро успели да злепоставят пред Дионисий ІІ Платон и самия Дион, така че Дион бил изгонен от Сицилия, а Платон се видял безпомощен срещу доноса и клюката, затова се върнал в Атина. Дионисий ІІ осъзнал, че е загубил мъдър и прочут съветник и приятел и чрез писма и пратеници го склонил да се върне. Обещал да възстанови и Дион и да продължи реформите. Затова през 361 година Платон за трети път отпътувал за Сиракуза. Тук обаче интригите отново възтържествували и той изпаднал в немилост, застрашен бил и живота му. Благодарение само на намесата на видни питагорейци начело с Архид, който предприел дипломатически мерки в негова защита, той бил запазен и се върнал в Атина. Тук продължил дейността си до 347 година, когато починал. Академията му материално наследил синът на неговата сестра Спеврий, тъй като Платон не се е
женил и нямал наследници. Както казва Винделбанд „Той умрял, почитан от съвременниците си и прославен от следващите векове като герой. Без съмнение той бил съвършен грък и велик човек. Той съединявал в себе си всички най-високи качества на физическата, умствена, нравствена сила и облагородил прекрасния живот на гърците,
като му предал духовна дълбочина, която за хилядолетия осигурила неговото значение в историята на човешката философия”.
Както в древността, така и в ново време не са липсвали изказвания, че той бил с особен характер, мъчен, непрактичен и несговорлив. Това, както казва Винделбанд, се дължи на взаимните спорове и злепоставяния между сократическите школи и то се разбира с възторжените отзиви на най-добре познаващия го и всепознат по своята обективност Аристотел. Въпреки това, към края на живота си Платон доста се увлякъл от питагорейската мистика, а Аристотел все повече се отдавал на положителна наука, отношенията им поохладнели. Що се отнася до някои по-нови противници на Платон, те са или принципни идейни противници на неговия идеализъм, или най-често невежи критици на неговите политически възгледи.