Веднъж зародила се античната философия прекарва по-нататък непрекъснато разнообразно развитие, като следва ту пряко, ту диалектическо противоречива приемственост от едно учение към друго.
Въпреки единството на процеса, обаче, в развитието им се забелязват определени периоди.
Историците на философиите не са напълно съгласни при определяне числото и пределите на отделните периоди /в развитието на гръцката философия/. Така например Винделбанд разделя цялата древна философия на два големи дяла:
а/ Чисто гръцки, която според него обхващала времето от Талес до Аристотел включително;
б/ Елинистично-римска, в която се смесвали най-различни по етнически произход и по-основни тенденции учения.
В чисто гръцката философия, Винделбанд по-нататък различава три подпериода:
А/Космологически до Сократ;
Б/Антропологически, обхващащ софистиката и учението на Сократ;
В/Систематически, който в учението на Платон и Аристотел обединява двете дотогавашни течения и представя апогея на цялата философия.
В Елинско-римската философия Винделбанд приема два под периода:
А/Борба на школите от след Аристотелското време с тяхната главна етична насока, научно-критически скептицизъм и ретроспективна ученост;
Б/Еклектически платонизъм и неговото разклонение в две религиозни системи: християнска и новоплатоническа.
Хегел различава три периода:
А/От Талес до Аристотел включително;
Б/От смъртта на Аристотел до новоплатонизма;
В/Новоплатонизма.
Има и други някои деления. С най-широко научно признание се ползува, обаче, делението възприето от Едуард Целлер. Той дели гръцката философия на три периода:
а/предсократовски, включващ и софистиката;
б/периода на пълния разцвет, който включва ученията на Сократ, Платон и Аристотел;
в/период на след Аристотелската многообразна философия.
Първият период по своя предмет на изучаване се характеризира като космологически: интересът е насочен към изучаване външната природа, нейния произход и обем, нейната първопричина, същност и устройство, нейната трайност и смисъл. По своя метод на изследване
философията през този период е догматична, тъй като тя самоуверено и ентусиазирано заема да опознае света, без да провери критично своите човешки познавателни възможности. И най-сетне по своите изводи тази философия е наивно реалистична, също и натурфилософска. Едва към края на този период се осъзнава разликата между духовно и телесно и се обосновава целесъобразността и света-Анаксагор.
Вторият период е действително антропологически. Началото му поставя Сократ, който остава настрана космологическите изследвания и учи човека преди всичко да опознае сам себе си. Скептицизмът на софистите постепенно разрушава наивната дотогавашна самоувереност и поставя под съмнение цялото познание. Така изниква нуждата да се поставят нравствените проблеми, засягащи най-непосредствено живота и делата на човека и гносеологическите проблеми, засягащи възможността и границата на познанието.
И докато при Сократ още съществува едностранчивост на интереса, при Платон и Аристотел вече се проявява пълната критичност и систематичност на този период. Разглеждат се еднакво физически и метафизически, етически и гносеологически проблеми, като се създават и специални науки за тях. Така за кратко време се достига ненадминат разцвет на древногръцката философия, останала неповторима по плодотворност през цялата история на човечеството.
През първия период философията се представлява от гърци извън метрополията-Малоазийци, Италиански и Тракийски гръцки колонисти и следователно остава периферна в известен смисъл външна за същинска Гърция. През втория период философията е вътрешна не само по това, че изследва вече вътрешния духовен мир на човека, но и по това, че носителите и живеят и развиват своето учение в самата столица на централна Гърция-в Атина, като за пръв път създават тук и същински училища по философия-Академията на Платон и Лицея на Аристотел.
Най-сетне третият период се характеризира с това, че теоретическият, чисто научен интерес отслабва и човешкият ум се поставя за разрешение на практически и нравствени проблеми. Чрез завоеванията на Александър Македонски се създава възможност за общуване и взаимодействие на най-различни културни учения. Така се достига до еклектизъм, има претенции за общовалидно познание. Всички учения имат това общо помежду си, че търсят да служат на житейско практическите нужди и да помагат за достигане на щастието. Що се отнася до космологическите проблеми, относно тях се усвояват възгледи от предсократовия период. Така стоиците се доближават до монизма на елеатите, а епикурейците възприемат с малки вариации
атомизма. Към края на този период, когато и в практическата област нахлува скептицизмът, както по-рано бе нахлул в теоретическата област, тогава се преминава направо към религиозно-мистични учения, каквито са филонизмът и новоплатонизмът. По този начин цикълът в развитието на гръцката философия се завършва.
Родена в обятията на древногръцката митология, макар и до голяма степен в борба с нея, философията прекарва през първия период своя младежки буен устрем.
През втория период тя достига своята зряла възраст и дава богати плодове на знание и себепознание. Но именно себепознанието я прави скромна по отношение възможността и да опознае вселенското цяло.
Затова през третия период философията отначало се занимава с етични проблеми, но тъй като скоро съзнава връзката им с Абсолютното, тя затова постепенно преминава към смирено признаване на своето незнание и към благовейно преклонение пред великото и незнайното-пред Бога. Тръгнала от една митологична, наивна, преднаучна религия, философията изминава през едно хилядолетие /от 7 век пр. Хр. до 6 век сл. Хр./, дълъг научен и критически път и завършено с една вече наднаучна, следнаучна смирена религиозна вяра. Затова Фридрих Юбервег справедливо дели гръцката философия на космоцентрична /до софистиката/, антропоцентрична /от софистиката до стоицизма и скептицизма/ и теоцентричен период /от новопитагорейството до новоплатонизма включително/.