В историята на философията, както е известно още от античната философия се проявяват винаги две насоки, две главни философски течения или направления: материализъм и идеализъм. Тези две течения имат в себе си голямо многообразие, обаче, в последна сметка същността им се свежда до следното:
1.Материализмът учи, че светът по своята същност е само материален, веществен. Той не е произлязл-съществува от вечност и не ще бъде унищожен, ще съществува винаги. В него няма поставена цел и осъществяван смисъл, няма разум. Всичко в него произлиза според вечни неизменни и всичко с определящи /детерминиращи/ закони. Следователно, няма свобода.
Материалистическо схващане намираме в древността у Демокрит, Левкип, и Епикур, макар и не проведен последователно до край, а и в същност никой материализъм никога и никъде не е могъл да бъде проведен последователно и докрай, защото може би, ако би бил проведен до край, единствено негово логическо заключение би било 100% песимизъм и оттам /самоубийство на човека/. Невъзможно е за човека, щом бъде логически последователен да учи, че светът като цяло няма смисъл и цел и действа не по разум, а същевременно той самият бидейки само една нищожна частица от света, да претендира, че има цел
и смисъл и действа по разум. Едно от двете: или в света няма разум и цел и тогава не може да ги има и в човека, или пък в света има цел, смисъл и разум и само тогава те са възможни за човека. Всеки материалист изпада в логическа непоследователност, когато ги отрича в света като цяло, а сам придава смисъл, цел, разум на своите постъпки, бори се и се жертва за една или друга етическа, естетическа, гносеологическа, политическа и прочие идеи и идеали.
2.В противоположност на това, идеализмът без оглед на неговото многообразие учи, че има Абсолютен Дух, че светът е и духовен, че е произлязъл, че в основата му лежи разум, че чрез него се осъществява някаква цел, че има смисъл и че човек сам има свобода, тъй като изобщо свободата е възможна в света. Логическото заключение на идеализма е оптимизъм, защото самото признание от разум към разум е произлязъл света, предполага, че и неговият край ще отговори /света/ на поставената му цел и на смисъла, който има. Само при такова схващане логически последователно се осмислят етическите, гносеологически, естетически и всякакви други борби за идеали. Има философски учения, както например твърде разпространеното преди у нас ремкеанство, които
претендират, че не са нито материалистически, нито идеалистически, че преодоляват едностранчивостта на материализма. Това твърдение, обаче е до голяма степен наивно, защото тук се касае за строга противоположност: в света или има идеално начало, или няма; или има смисъл, или няма; или има цел, или няма; или има разум, или няма; или има свобода, или няма; или има дух, или няма и прочие. Възможно е само едно от двете, а не е възможно никакво трето положение. Затова ремкеанството фактически не може да бъде натурално. То си е идеализъм / за негова чест/.