Философското знание има определена структура.Вътре в самата философска проблематика се открояват отделни раздели или дялове,различаващи се преди всичко по своята тематика.
От гледна точка на класическите и традиционни възгледи исторически философията се структурира в съответствие със следните основни тематични раздели:
~ учение за битието или онтология;
~философско учение за истината и познанието или епистемология и гносеология;
~учение за човека или философска антропология;
~учение за морала и нравствеността или етика;
~история на философските системи и учения;
~социална философия;
~философия на историята;
~философско учение за красотата,прекрасното и грозното или естетика.
Онтология
В учението за битието се разглеждат въпросите за съществуващето.
Философията изяснява поредица от специален кръг въпроси. Например: що е Битие, що е съществуване, коя е Първопричината, кой е смисълът и коя е целта на всичко съществуващо, какви са взаимоотношенията между отделните сфери на Битието, какво е отношението между Дух и материя, между Бог и творение, между съзнание и Битие. В тази проблемна област могат да се посочат още: що е движение, що е причинна взаимовръзка, какво представляват времето и пространството. С тези фундаментални въпроси се занимава първият основен дял на философското познание, наречен “онтология”/от гр. “оn”/съществуващо/ и „logos“/наука/ -наука за съществуващото/. На въпросите от онтологичен характер, независимо под каква форма, дава отговор всяка една цялостна философска система. Дори при ония философски становища, при които се отхвърля онтологията, в действителност не може да се избегне разрешаването и отговорът на основните
онтологични въпроси. Тази необходимост от онтология – осъзната или неосъзната – се корени в обстоятелството, че Бог, човекът и творението съществуват, че предметите /и явленията/ в света съществуват и да се
отрича това, е невъзможно и безмислено. Всеки предмет, всеки обект, който опознаваме-това е един цял свят от различни признаци, процеси и аспекти. Това различие и многоплановост създават възможност всеки един предмет да бъде разглеждан от гледна точка на различните екзактни науки. Така например, едно дърво може да се разглежда и изучава от гледна точка на химията, ботаниката, агроикономиката и пр. Но всеки анализ от гледище на специалните науки предполага един факт: онова, кото се анализира, трябва да съществува. Именно това е обективната основа на всички специални научни анализи-това е съществуващата обективно вещ, чието битие е предмет на онтологията. Онтологията трябва да даде анализ на реалността, да изследва различните и сфери, да изясни отношенията, съществуващи между тях, и да намери място на субекта в системата на света, като определи и взаимоотношенията на субекта и обекта в плана на битието. Неправилно би било да се твърди, обаче, че онтологичните
анализи на реалността отменят екзактните науки и са понякога своего рода спекулативна натурфилософия. Онтологията на действителния свят, например онтологията на живота или на живата материя, не подменя биологията, но – като се опира на тази наука – изучава специфичния способ на битието /в случая на органическия свят/ в отношението му към другите области на действителността, т.е. има се предвид аспект, който не се разглежда вече в рамките на биологията.
Гносеология
Философията се занимава и със следния сложен комплекс от въпроси:
а/възможно ли е познанието на окръжаващата ни действителност?
б/ако е възможно това, то до каква степен?
в/що е истина?
г/съществува ли абсолютна истина?
д/как се схващат абстрактните, конкретните и относителните моменти в познавателния процес?
е/кой е критерият за истината?
Тези проблеми са предмет на другия, основен дял във философията като наука-гносеологията /от гр. “гносис”- знание/ . Тя е
именно, която изследва познавателното съотношение на субекта към обекта.
Класическата гносеологическа схема е:
СУБЕКТ – ОБЕКТ
А/- /съзнание, разум, мислене/ – / материално битие,субстанция/; -в онтологичен план
Б/ “АЗ” – “НЕ-АЗ” -в теоретико-познавателен план
Онтологичният анализ разкрива способа на битието на отделния предмет, а конкретните науки изучават различните свойства и отношения на този предмет. С това обаче, не се изчерпват неговите основни черти. Съществуващото не само се познава, но то подлежи и на оценка. Познанието и оценката са тясно свързани едно с друго, но по своята същност те са два различни процеса. Оценката не е знание за предмета. Tя не се фиксира като белег, свойство и признак, но се отнася до ценността на предмета. Познавайки същността на предмета, ние фиксираме нещото, както е само по себе си, като паралелно с познанието даваме и оценка на предмета, т.е. поставяме въпроса за това-какво значение има този предмет за нас, и на тази основа го одобряваме или отхвърляме с оглед на функционалната му значимост. Следователно заедно с познавателния подход съществува и ценностен аспект на предметите и явленията. За ценност може да се говори само в случай, че е налице обект, на който се приписва ценност, и субект, за който е ценен
указания предмет. Ценността не е признак на предмета, а определено отношение на субекта към обекта /например: едно художествено произведение може да има различни естетически оценки/. Философската дисциплина, която изучава същността и иерархията на ценностите, се нарича аксиология.
Философски характер имат и научните дисциплини естетика и етика, изследващи отношенията на субекта към определени обекти-към естетическите и етическите ценности.
Посредством аксилогическия подход философията придобива една от специфичните си функции, имащи изключително важно значение: философията излиза на сцената като критика на епохата. Задачата на философията в това отношение се заключава в оценката на основните черти, тенденции и противоречия на определена степен в развитието на човешкото общество. Именно чрез аксиологическия /оценъчния/ подход се разкрива прогресивното, положителното или отрицателното в обществения живот на епохата.
В системата на знанията, натрупани от човечеството, на философията е определена една от най-важните роли-тя трябва да реши въпроса за мястото на човека в света, да изследва отношенията на
субекта спрямо действителността, т.е. да разкрие нейната първооснова, първопричина, същност и основни тенденции на развитие. Решаването на този проблем е изключително сложна и многопланова задача. Затова към философията спадат и различни научни дисциплини, имащи философски характер: логика, психология, антропология, естетика, етика, социология и други.
Процесът на отделяне на обособяване на отделните философски дисциплини, вследствие нарастване обема на човешкото познание, ще продължава и за в бъдеще. Но всяка философска дисциплина трябва да се разглежда в контекста на цялото, като се изхожда от основната цел на философската наука – изясняване на мястото и предназначението на човека в света. Философията служи за разрешаване на проблема за взаимоотношенията между обекта и субекта.
Разбирането за предмета на философията е така древно, както и самата история на философията. Това разбиране постепенно се е изменяло. В нашата съвременност също така съществуват различни противоречиви схващания на този първоначален и отправен момент във философската наука. Историята на философските системи, разгледани в определен аспект, и по-точното изработване на понятията и на категориалния апарат от самата философия, би могло да се определи като история на развитието и измененията в дефинитивното определяне на предмета на философията като наука.“За разлика от учения-природоизследовател,стремящ се към познаване на материалния свят,- отбелязва испанският мислител Ортега -и-Гасет(1883-1955),-философът не знае какъв е предметът на философията”.По отношение на философията по-правилно е да се приеме за съдържание , а не за предмет.Като се стреми да обхване света в неговото всеединство,философията поставя въпроси от фундаментален и пределен характер като: Каква е същността на света?Кой е неговият Първоизточник?Защо съществува човекът?Какъв е смисълът на историята на обществото? И много др…..