Обществено-политическият живот в Източна Румелия набира сили почти едновременно с този в Княжеството. Специална европейска комисия създава Органически устав (конституция) на областта. Освен главния управител (генерал-губернатора), назначаван от султана със съгласието на великите сили, Източна Румелия се управлява от Директорат (петчленно правителство) и Областно събрание (парламент).
Още при първите избори българите получават безспорно мнозинство в Събранието. Културният, обществен и политически живот се осъществява като в една по-малка българска държава.
Първият губернатор, известният Алеко Богориди паша и неговият приемник Гаврил Кръстевич, бяха български родолюбци – първият потомък на Софроний Врачански, а вторият – активен участник в народно-църковните борби.
Подобно на партиите в Княжеството, тези в Източна Румелия също бяха още в самото начало две – Народна (консервативна) и Либерална. Народната, с подчертано проруска ориентация и представляваща интересите на заможните среди, изяви изключително влиятелни свои ръководители – като Иван Ев. Гешов, Михаил Маджаров, Константин Величков, Иван Вазов и др. Либералната партия остана още в началото антируска и с течение на времето разчита все повече, че съединението ще бъде осъществено с помощта на Запада. Нейни лидери са д-р Георги Странски, д-р Стоян Чомаков, Иван Салабашев.
Народната партия претендира, че работи за съединението и затова се нарича „съединистка“. Ръководейки се от обратите в руската политика обаче, тя изменя все повече на този принцип и бива наречена от противниците й с право „лъжесъединистка“. От своя страна консерваторите наричали либералите „казионни“, заради близостта им с главния управител.
Така или иначе, още в първата година на съществуването си Източна Румелия и особено столицата й Пловдив става център на новобългарската култура, изкуства и литература.
Комитетите „Единство“, създадени непосредствено след Берлинския конгрес, слагат начало на борбата за съединените на Източна Румелия с Княжеството. Съставена в София през април 1880 г., програмата за единение предвиждала подготовка на акции едновременно в Източна Румелия и Македония. Тази линия за едновременно обединяване на българските земи, въпреки скептичното отношение на някои предвиждащи негативна реакция на европейските сили, продължава няколко години. В много градове на Източна Румелия са били организирани „гимнастически дружества“, подготвящи фактически дружини на народното опълчение, обучено с оръжие и готово да бъде използвано при нужда. Изключително благоприятно условие за всичко това е фактът, че въпреки изискванията на Берлинския договор, турската войска не е влязла в Източна Румелия. Местната войска, наричана „милиция“, макар под главното командване на чужденци, е била както за офицерския си състав, така и за редовия, комплектувана от българи.
По същото време в Охрид и Битоля турските власти разкрили съзаклятие за въстание и съединяване с България. Главните организатори, членове на видни охридски фамилии, били заточени в Анадола и арабската пустиня.
В началото на 1885 г. в Пловдив бил създаден Български таен централен революционен комитет – БТЦРК. Негови активни ръководители станали Иван Андонов, Захари Стоянов, Иван Стоянович и др. Претърпял няколко промени в ръководството си, комитетът се свръзва с организации, поставили си за цел народното единение с Княжеството.
Освободил се окончателно от мрежите на руската външна имперска политика, княз Александър I, приел националните идеи като свое верую, твърдо решен да ги провежда дори с цената на трона или главата си, става съпричастен на народното дело. Еволюцията на младия и нерешителен хесенски принц, от търсещ отчаяно чужда помощ, до подкрепян от народа си български княз, готов в името на националните интереси да се противопоставя на имперската мощ на Русия, е показателен факт за силата и убедителността на българската национално-освободителна идеология в първите години на младата българска държава. Родолюбиви чувства към новото отечество, съчетани с постепенно изявяваща се решителност, Александър I изпитва и демонстрира още при първите години от встъпването си на българския престол. Казано по-точно – още при първите прояви на общонароден стремеж за обединение на разкъсаното отечество. Така, в 1880 г. именно княз Александър I изпраща тайно Стефан Панаретов за сондиране на този въпрос в Лондон, докато правителството на Драган Цанков, опасявайки се от становището на Русия, се прави, че „нищо не знае“ по въпроса, оставяйки цялата отговорност евентуално да падне върху младия княз. В 1881 г., както вече споменахме, самият Драган Цанков докладва тайно в Петербург за постъпките на княза.
Чрез своите доверени пратеници А.Ф. Головин и Дим. Ризов, князът, и в определена степен княжеското правителство начело с Петко Каравелов, изразили готовност (пред членовете на БТЦРК) за подкрепа на делото. С оглед на международната обстановка, осигуряване успеха на първата крачка и постепенно решаване на националния въпрос, било решено акцията да не засяга Македония.
По повод деветгодишнината от гибелта на Ботев – 19 май 1885 г. – в Пловдив по решение на БТРЦК била проведена бурна демонстрация. Във връзка с това Иван Андонов и Захари Стоянов били уволнени. Захари Стоянов започнал веднага издаването на в. „Борба“, в който печатал истински прокламации за приближаващото събитие. В съзаклятието били привлечени и офицери от източнорумелийската милиция като Данаил Николаев, Димитър Филов, Райчо Николов, Сава Муткуров и др., а така също и млади политически дейци от Македония (някои от тях още ученици) – Андрей Ляпчев, Никола Генадиев, Димитър Ризов и др.
Тайният комитет изработил план за постоянно ескали-ране на напрежението в областта. През юли се извършило всенародно честване гибелта на Хаджи Димитър на Бузлуджа, през август станали големи демонстрации с антитурски характер в Чирпан, Пазарджик, Панагюрище, Сливен, Карлово. По стечение на обстоятелствата първата пушка гръмнала в столицата на Априлското въстание – Панагюрище.
На 30 август БТРЦК уведомил чрез Димитър Ризов княза и правителството, че акцията на съединението е насрочена за 6 септември.
Междувременно през лятото князът обиколил Виена и Лондон и останал с впечатление, че в английската столица имат разбиране за необходимостта от съединение на българите от двете страни на Балкана. Англия целяла да разстрои по най-деликатен начин съюза на тримата императори (Русия, Германия, Австро-Унгария) и заедно с това да привлече анатемосана от Русия България в своята орбита. В този смисъл било и „дискретното становище“ на Лондон, изпратено до английското представителство в София и особено в Цариград.
Подкрепен от прочутата въстаническа чета на Чарда-фон (Продан Тишков) от с. Голямо Конаре, от четите на други селища и.от части на източнорумелийската милиция в Пловдивския гарнизон, през нощта на 5 срещу 6 септември актът на съединението бил извършен безкръвно. Източно-румелийският генерал-губернатор Гаврил Кръстевич бил свален от власт и Източна Румелия провъзгласена за част от българската държава.
Било образувано временно правителство с председател д-р Георги Странски, което поканило българския княз да обяви официално акта на народната воля. На 8 септември княз Александър I със специална прокламация приел титула „княз на съединената държава“. На следващия ден държавният глава и българските войски влезли в бившата столица на Източна Румелия.
Решителната стъпка, подкрепяйки съединението на Източна Румелия с Княжеството, мимо волята на Русия, била фатална за княз Александър I. Преминавайки от Северна в Южна България, още на историческия Шипченски проход за него е бил ясен изходът и загубата на трона. Русия никога вече нямало да му прости това. Оставало е само да покаже пред историята и народа си как трябва да се служи докрай на една всенародна идея.
Турция била изненадана от акта, още повече, че генерал-губернаторът изобщо не поискал военна помощ от Цариград. Високата порта знаела добре отношенията между Петербург и София, и чакала реакцията на Русия. Императорът всерусийски остро отказал да подкрепи Съединението и наредил всички руски офицери, обучаващи българската войска, незабавно да напуснат България. Точно тогава обаче лорд Солсбъри телеграфирал в Цариград, че нарушението на Берлинския договор трябва да се порицае, но че трябва да се има предвид и желанието на местното население.
Това съвсем объркало турското правителство и забавило практическите мерки на останалите велики сили. България изпратила за всеки случай делегация със заклетия ру-софил митрополит Климент, която намерила Александър III чак в Копенхаген, за да моли за благословията му, но той останал непреклонен в становището си.
В края на септември Англия, Франция и Италия поискали международна конференция в Цариград за разглеждане на създаденото положение. На конференцията Русия, подкрепяна от Австро-Унгария и Германия, поискала в общи линии възстановяване на статуквото и ново устройство за Източна Румелия, което да осигурява автономната област от подобни изненади. Английският представител обаче пресякъл всякакви опити за възстановяване на „статуквото“, отхвърлил поставеното от Турция условия за анкета в Източна Румелия и назначаване на временен управител от не-български произход.
С изключение на Румъния, останалите балкански държави поискали компенсация заради увеличаване територията на България. Не без австроунгарско знание, протежето на Виена в Белград, крал Милан, нахлул коварно на 2 ноември 1885 г. в България през оголената северозападна граница на страната (цялата българска войска била съсредоточена по турската граница) в две основни направления -към София и към Видин.
Според предвижданията както на сръбски, така и на други европейски наблюдатели, агресията на Милан щяла да превземе лишената от отбрана българска столица в по-малко от три дни, а оттам сръбският крал имал намерение да диктува условията за мир.
Лишена от руските офицери, разчитаща само на младите си български командири, отделни части на българската войска оказват упорита съпротива при Цариброд, Видин и Драгоман и дават време на основните български части от южната граница да се придвижат в денонощен поход на запад. В Коронния съвет на 3 ноември е било прието решителното сражение с последващо контранастъпление да бъде дадено на Сливнишката позиция. На съвета, а и по-късно, с оглед трудното придвижване на частите от турската граница, е било разгледано предложението на княз Александър и някои други офицери, като вариант, столицата да бъде изоставена и решителното сражение да се даде от цялата българска войска на Ихтиманските височини. Този само обсъден вариант (принцип при всяко разглеждане на тактическа и стратегическа обстановка) бе вменен, от определени историографи с тенденциозна цел, като становище на Александър I. Пак спекулации на тези добре познати „историографи“ е и твърдението за „бягството“ на княза от фронта рано сутринта на 7 ноември, непосредствено преди започване на Сливнишкото сражение. Макар че истината е документално известна, с нея се спекулираше в продължение на десетилетия. Александър I прекарва цялото време на сраженията на бойните позиции. На 6 ноември (по сведения на случаен източник) министър-председателят Каравелов отправя тревожна телеграма до княза на фронтовата линия, че „сърбите са превзели Радомир и през Перник ще атакуват в гръб столицата“. Това е накарало призори на 7 ноември (след окончателно приготвяне на Сливнишката позиция за боя) младият княз да се отправи към София, за да оглави отбраната на столицата от проникващия в гръб неприятел.
Решителният бой при Сливница и последвалите удари върху отстъпващите сръбски войски принудили Русия на 12 ноември да поиска категорично спиране на огъня с остра нота, връчена в София. Княз Александър обаче, чувствайки се вече главнокомандващ на победоносна войска и преодолявайки последната съпротива на Нишавската армия, превзема с развети бойни знамена и „Шуми Марица“ на 15 ноември Пирот. Пътят към Ниш и Белград е вече открит. Именно тогава в щаба на княз Александър се явява австрийският представител в Белград граф Кевенхюлер и ултимативно поставя от името на Австро-Унгария, Русия и Германия искането за спиране на военните действия. Досега този демарш винаги се приписваше само на Австро-Унгария.
Съединението и победоносната сръбско-българска война спечелиха за България, нейната войска и княза й истинска симпатия на европейската общественост, но и все по-нарастващо озлобление всред някои правителствени и императорски дворове.
Сключеният на 19 февруари 1886 г. Букурещки мир установява запазване на старите граници между България и Сърбия, без никакви финансови обезщетения. Подписаният на 24 март с.г. Топханенски пакт в Цариград пък признаваше българския княз за „главен управител“ на бившата Източна Румелия.
Приключваше с истински триумф за княз Александър вторият етап от неговото управление. Отрекъл се от намеренията за чуждо попечителство, приел интересите на народа си за свои, той твърде скоро щеше да разбере превратностите на балканската политика.