Ако по този начин първата философия, метафизиката фактически се превръща по своя предмет на Богословие и получава името „Теология“, то останалите науки-и преди всичко физиката-имат за предмет видимия материален свят. Ако метафизиката ни говори за първо двигатели, физиката има да ни говори за реално съществуващите в света движения по-подробно. Под движение, древните разбираха всяка промяна в света. Затова Аристотел наброява четири вида движения:
а/Субстанциално, което се състои в произхождането или изчезването на известна същност напълно като такава.
б/Количествено-количествено увеличаване и намаляване. в/Качествено-изменяне, получаване нови качества.
г/Обикновено пространствено движение, което се състои в сменяне своето място, отиване от едно място на друго.
Тези видове движения веднага от своя страна извикват основни философски проблеми. Така например, според Аристотел не може да се
говори за субстанциално произхождане и изчезване в абсолютен смисъл, тъй като материята с промените в нея е вечна. Светът е вечен. Следователно става произлизане и изчезване на конкретни вторични образувани предмети. С други думи и самото понятие същност /oisia/ получава не вече метафизически общ смисъл, а физически конкретно значение и означава отделните неща. Също така при обикновено движение като преместване извиква въпросът за пространството. Според Аристотел пространството не съществува обективно извън материалните неща, а то е определителност на самите предмети. Така че самият израз „движение в пространството“, който буди представата за празно пространство като някакъв съсъд, в който се движим, е неправилен. Също така и времето не съществува като обективно извън произлизащите с нещата промени. Извън материалните неща няма нито празно пространство, нито така да се изразим, празно време. Това Аристотел напълно е обосновал главно срещу Атомистиката, която учела за празно пространство. Времето е само броят на движенията от първото към по следващото /последното/.
Между четирите вида движения Аристотел счита основно последното, пространственото, тъй като всички други видове зависят от него, а то е и по замах най-голямо, тъй като обхваща целия световен кръговрат.
Вселената, според Аристотел е устроена кълбовидно. Разделена е на две половини от луната: половина над луната и половина под луната. Горната, над лунна част е съставена от етер. Тя е неизменна дори в своята подвижна част. Долната- под лунната половина е съставена от четири елемента: земя, вода, въздух и огън с присъщите им четири основни сили или качества: топло и студено, мокро и сухо. По силата на тези свойства произлиза постоянното съчетание на елементите и постоянното им качествено изменение, което Аристотел също изрично подчертава за разлика от атомистите. Без качествено изменение на елементите и преминаването им един в друг, според него не може да се обясни много развитието на качество на нещата в света. Неизменяем е само етера, който е пети елемент /quint essentia/.
Но като говори за елементите и силата, Аристотел решително се бори срещу материалистическия механичен възглед за света. Напротив: вселената, природата е според него напълно телеологично устроено цяло, в което самите качества не са случайни, а съществуват с оглед на общата цел. Общата цел обхваща всички частни цели в света. Цяла редица изказвания на Аристотел са все в духа на това телеологично схващане. „Природата прави всичко, заради една цел“./ 641, в.12/ Точно
така, както разумът /nois/ е деен с оглед на една цел, така е и природата. /415, в.16/ Като всеки добър домакин природата се грижи да не отхвърли нищо, от което би могло да произлезе нещо полезно. /744, в.16/ Като всеки разумен мъж, и природата разпределя винаги всичко според нуждата. /687 а/ „Нищо от това, което произлиза от природата и съобразно природата, не е без ред, тъй като природата именно е първопричината за реда във всички неща“./ 252, а 11/
В съчинението „За небето“ стои забележителното изказване: „Бог и природата нищо не правят без някаква цел.“ /271 А 33/
Така че схващането на Анаксагор и Питагорейците, а още по-рано от Анаксимен, че света е космос, красиво и целесъобразно устроено цяло, у Аристотел намира приложение във всички области на действителността. „Природата, обяснява Аристотел, не прави нищо безцелно. Тя се стреми винаги към най-доброто. По възможност винаги тя прави най-хубавото. Нищо в нея не е излишно, нищо не е напразно, нищо не е съвършено. Във всички нейни действия, дори и в най-малките, има нещо божествено. Дори отпадъците, тя, като добър домакин употребява, за да произведе нещо полезно. Това ни показва наблюдаването на природата, което навред открива и в най-голямото и в най-малкото удивителна целесъобразност“. /14, 202/
Известен и през много столетия вреден за науката е бил геоцентризмът на Аристотел. Според него, земята, която е иначе много малка в сравнение с другите планети, се намира в центъра на вселената и всичко се движи около нея. Тя самата е кълбовидна, непосредствено до нея се намира сферата на водата, след това на въздуха и най-сетне на огнената материя.
Тогава идват небесните сфери, чиято материя е толкова по-фина, колкото са по-далече от земята. Най-крайната, външната сфера е тази на неподвижните звезди, наречена от Аристотел „Първо небе“. По долу се намират другите сфери. Всичко Аристотел приема, че съществуват 56 такива сфери. Най външната се движи от Бога, като първодвигател, но и другите сфери имат подобни първодвигатели. „Всяка от тях, също като първото небе дължи движението на една вечна, неподвижна, следователно безтелесна субстанция, на един нейн принадлежащ дух, така че има толкова духовно, колкото сфери. Също така и звездите се схващат от Аристотел като одушевени, разумни, високо над човека стоящи божествени същества. /206/ И за да не се помисли, че учи за някакво многобожие, Аристотел посочва определено своето мнение, като цитира един стих от Илиадата, в който се казва „многовластието не е хубаво: един да бъде владиката, господарят“.
Върху земята, пък и изобщо в подлунната сфера Аристотел различава две основно различни области: областта на неорганичното и органичното. Самата терминология „неорганична“ и „органична“ идва от него, и то е в един много дълбок смисъл. Гръцката дума „орган“ /organon/ значи оръдие, инструмент за постигане на известна цел. Аристотел има предвид това, че тялото в този случай е „организъм“, следователно инструмент, оръдие на вътрешната „ентелехия“, която при растенията и животните е тяхната душа. Тя е движещата и целенасочващата сила. Тя води от потенции към актуалност. Затова именно от Аристотел идва схващането, че душата изгражда необходимото и тяло, тя го формира и развива, има го като свой съсъд и средство. Ако целият свят е целесъобразно устроен, то още повече това важи и още повече се вижда при органичното, дето всичко още от началото е пресметнато с оглед нуждите и действията на душата.
Всред органичното именно, в зависимост от душата Аристотел различава растенията животните и хората. Растенията имат душа за хранене, растене и размножаване. Животните имат душа освен за хранене, растене и размножаване, още и за усещане, желание и движение-самопроизволно и нарочно. Хората най-после имат освен хранене, растене, размножаване, усещане, желание и движение, още и мислене. За животните и хората душата пребъдва в органа на централната телесна топлина-сърцето, а растенията нямат подобен център. Телата са съставени от еднакводелна материя-омиомерии, които от своя страна са смес от различните елементи. Размножаването и зараждането на инсектите и някои риби става във водата.
Аристотел е несравним майстор в охарактеризиране животинските и растителни видове. Според него има развитие в рамките на отделните видове, но няма еволюцизъм в Дарвинистически смисъл, тъй като всички видове са съществували едновременно от вечност. Хората, конкретно винаги са съществували като хора, а не са произлезли вследствие на еволюция от други видове. Основното деление Аристотел вижда в кръвността или безкръвността на животните. По-нататък той различава девет вида животни: раждащи живи малките си четвероноги, снасящи яйца четвероноги, птици, риби, китове, пълзящи, мекотели, твърдокожи /черупчести/ и инсекти.
Аристотел учи, че в света съществува пълна постепенност и непрекъснатост в преминаването от едно към друго, така че няма нито празнини, нито скокове /natura non facit saltus/, както са изразявали това схващане по-късни изследователи. „Защото природата постъпва континуително и върви от безжизненото чрез посредничеството на това,
което наистина живее, но още не е никакво животно /растение/ към същинските животни“.