Г
олеми черни облаци като змейове се гъстяха над Йерусалим и говореха за това, що има да стане. На небето се срещнаха бели духове с черни и се започна между тях разпря. Белите духове бяха избити пророци, които са възвестявали някога истината, но неблагодарните сърца им са платили с камъни. Черни духове бяха първосвещениците, царете и левитите, които са тлъстели от храмови жъртви, пили са вино, носили са разкошни одежди и са притеснявали вдовиците и сираците. Белите и Черните духове се препираха кой ще владее света.
А Иисус стоеше на Планината — и дванадесетмината — с Него. И приказваха те също за Бъдния Ден.
Хвърли око Иисус към Йерусалим — и сбръчка се от тъга челото Му.
И каза Спасителят тогава:
«Горко ти, граде Господен! Бич съска над тебе — и кръв на буйни потоци ще рукне.
Горко ти, Витсаидо!
Горко ти, Йерусалиме!
Море от гняв ще рукне върху ви — и сълзите на вашите дъщери ще се изгубят в черната кръв на синовете ви. И ще потъмнее пред вашата участ наказанието на Адма, а Содом и Гомора ще бъдат по-честити от вас в онзи ден.
И в страшен гръм ще плисне над вас присъдата на Всевишния, защото върху вас тежи клетвата на вси пророци — до Захария — сетния пророк, когото убихте между олтара и жъртвеника.»
И попита Иоканаан:
«По каква личба ще познаем, Господи, че е дошло Царството — и кое знамение ще ни увери, че е близо Денят?»
И отговори Господ Иисус:
«Иоканаане! Не си ли слушал, че личбата е у вас — и че знамението ще заговори в сърцето ви?»
А Никодим каза:
«Господи! Но ако сърцето лъже и ние сме слаби? Няма ли знамение за очите и личба за погледа?»
И отговори Иисус:
«Никодиме! Нима са по-силни очите от сърцето? Горко на крината, щом годината е безплодна!. . .
Но ако търсите знамение външно, не ще ви се даде друго знамение, освен знамението, че Змеят ще бъде развързан и зъбите му — извадени.»
И смутиха се при тези думи сърцата на дванадесетмината, защото не разбраха словата на Змея.
И рекоха Симон и Яков:
«Рави, кажи ни, какво е значението за Змея! Не сме нищо чули за него — и затова е смутен умът ни.»
И погледнаха Го в очите, както деца поглеждат старец, който знае всичко.
Тогава разказа Иисус на дванадесетмината притчата за Змея:
«Още в дните на Червената Земя живееше Змей и големи бяха силите му. Но Великият Владика го беше свързал с четиридесет възела, за да не вреди на людете; всеки възел бе по един мощен дух, който стягаше Змея. Тъй стоеше свързано чудовището. Знаеха исполините от Червената Земя това — и с мощни заклинания и вълшебства смогнаха да го развържат.
И пръхна Змеят, та изпълни цялата вселена със силите си — съскаше, въртеше се, извиваше се, като гръмовен облак — и устата му изригваха пламъци, а очите му излъчваха светкавици.
А люспите на бронята му бяха зелени звезди. И лежеше Змеят върху Млечния Път, развиваше се на огнени пръстени — и земята стенеше от пламъците на неговото издишане, а моретата гневно подскачаха при вдишването му.
И когато се завъртваше, за да слезе отново на земята — в огнени въртопи изгаряха исполините, които го бяха развързали.
Тогава се разгневи Бог — и даде големи потоци от небесна вода. И звездите изригнаха реки, а луната плисна тъмни езера. И потопи се земята в бездните, а Змеят плувна върху вълните.
И слезе, по Божия повеля, Михаил — и свърза Змея с пламтящи вериги. И свързан стои великият древен Змей цели векове — свързан стои среди вместилището на Земния Огън.
А дойде ли Денят на Царството — и слязат ли отново Белите Старци, развързан ще бъде Змеят, но зъбите му ще бъдат извадени, а на гърдите му ще сложи Михаил седмозвездния печат на Елохима — и събития велики ще станат тогава. »
И когато свърши Иисус, дигна очи, па каза: Близо е Денят, когато Син Човешки ще бъде предаден на съд и на убиване — но да не плаши никого това! Светът иска зрелища и царски колесници и пиршески трапези, а Господ носи истина и изпитание и борба за истината: не може всеки да понесе това. Последна Пасха ще празнува Син Божи с малцината, които Го обичат, макар че не са още готови да дадат живота си за Него. Рано е: те ще узреят. . .»
И станаха тогава неколцина от апостолите — и тръгнаха, — та отидоха в града, за да приготвят на Учителя горница.
Защото бе предвечерие на Пасхата и трябваше да ядат хлябове-опресноци.
А Иоканаан, Симон и Никодим останаха при Господа. Но каза им Иисус да Го почакат при подножието, а Той отиде на Планината да се помоли.
. . .И моли се дълго Иисус — и тежки капки падаха по ланитите Му. А кървави бяха тези капки. И молеше се Иисус за Чашата и за Тирса.
. . .А когато слезе долу, спря го Иехуда от Кериот и Му рече:
«Много пъти, Господи, мисъл на съмнение е засенчвала ума ми. Все съм се боял да Те запитам. . . Но днес е до смърт смутена душата ми — и не мога да търпя.
Последен съм аз от дванадесетмината — и пръв не съм желал да бъда: нека пръв бъде слабият! Последният винаги по кръв минава, та трябва да бъде силно сърцето му, а душата му да бъде от кремък.
Не е наистина още от кремък моята душа, но съдбовният Ден е още далеч!»
А Иисус го погледна кротко, па каза:
«Мъгла пада над душата ти, Иехуда. . . На оногова, който бяга от слънце, мъгли се раждат в душата. . . Кажи що ти тежи!»
И помълча малко Иехуда — а тежко бе мълчанието в този миг, — па каза:
«— — За Бъдния Ден говори Ти днес, Рави: — слова за Бъдния Ден вестиш, а сегашния забрави Ти. . . Слова и скрижали за сегашния ден ни дай, а Бъдния Ден ще посрещнем сами.
Видяхме чудеса от Тебе. Но кой бе жадувал за чудо — и чия душа бе дирила знамение? За чудеса не сме били гладни. . . Ти чудеса извърши, но забрави онова, по което ламтеше всяка душа, тръгнала след Тебе. . . А щом не стори него, Рави — Ти нищо не си сторил.
Изцеряваше болни, Господи. . . Но болката издън човешкото сърце не смогна да изтръгнеш. Видях: глухи се изцериха. . . Но можа ли човекът да обърне ухо към веленията на духа?
Глухи добиваха слух, за да усладят ухото си с музика на разпътни свирачки. Слепи проглеждаха, за да видят игри на голи танцувачки, които преплитат сластно крака, та да уловят в мрежите си слабия. Прогледналите отиваха все там, дето пее сластта и вие разблудни хора човешката похот. . .
Цериш Ти, Господи. . . Но щом умреш и Слънцето угасне за човека — отново ще се роди болката из сърцето, защото е пълно с язви.
. . .На падналите даваш Ти опора, за да паднат утре пак — пред страх от изтезание или смърт. . . И грозно Ти ще бъде падането им тогава. . .
И бедните вървяха след Тебе, Господи — че Ти даваше на гладни хляб от небето, а на жадни — вода на живот.
Но — що стори за другите, Рави? — За плачещите по кръстопътищата Ти донесе утеха — и тръгнаха след Тебе уморените, просяците и разпътните жени. Защото знаеше слова на вечен живот.
Но на онези, които не са ни слепи, ни глухи, ни паднали, които знаят съблазънта на звънтящо злато, гънките на висона и разкоша на пурпура — нима за тях нямаше у Тебе слова на вечен живот?
За тези, които заспиват при музика, събуждат се в благоухания и минават по цветя, не стори нищо Ти. Тези, които имат дворци за наслада и празници на любов, които служат с тънка мисъл на своя вкус — тях проклинаше Ти . . .
Не клетва, не клетва, Господи — а път и скрижали трябва да им дадеш.
. . .И за онези, които имат книги н философи, тънки измами на ума и сладости на чувствата – за тях Ти не каза дума. Те не слязоха при Тебе, защото Ти общуваше
с просяци и разпътници. Но защо самин се не качи при тях ?
За онези, що бяха изгубили смисъл в живота, Ти каменни скрижали начърта. — Но за тези, които чупят скрижалите, защото сами разбират живота по свой ум и внасят в него свой смисъл — за здравите и богатите духом — Ти нищо не стори. . .
А те са мнозина.
. . .Ти работи за долните — за мъртъвците на живота: — и Ти ги възкресяваше, за да познаят греха отново — и да Те проклинят, че си ги възкресил. . .
А живите изостави. Синове на разтление ги нарече. Но защо ги не издери от разтлението — Ти, който лекуваше слепота и глухота? И защо не посочи път, по който изчезва разтлението — и се не връща вече? Та де е спасението на човешкия род, Господи? Когато умреш — светът отново ще гъмжи от разпътници, слепци, грешници и глухи. И Твоето име никой не ще спомене, защото никого не си спасил.
Горчиви думи казаха устата ми. . .И ако нямам право, просвети тъмния ми разум! Защото е трудно за човека задълго да остане при себе си. . .
. . Прости ми, Учителю!»
А Иисус погледна далече, па сложи ръка върху рамото на Иехуда и му каза кротко:
«Не ми тежат думите, Иехуда. Но твоите слова не идат от живота.
Не си ли чул притчата: — за ден не става от семка тамариск, ни от кълн — смоковница?
На силните, говориш ти, закон не дадох. Та не си ли слушал притчата за Сеяча — и приказката за Сина на Господаря, пратен в лозето, — не си ли разумял? Още Моисей даде закон за всички — и за слаби, и за силни. Пророците идваха и също говореха на силните. Йоан Кръстител не загина ли за това, че проповядваше пред силни? И не паднаха ли толкова пророци — все за това?
При здравите не отидох, казваш ти. Но вечният живот не слага предел между здрави и болници. Пшеницата и плевелът растат едно до друго.
Елей — за кожата — разказват старите, — елей за кожата, която ражда слинове. Но за сърцето, в слинове обвито, няма елей. Стрелата пронизва кора на тамариск, но от кожа на крокодил се чупи.
Пази се от себе си, Иехуда!
В деня, когато Син Човешки бъде предаден на съд, ще се отрекат от Него мнозина. . .
— — Но горко на облака, който носи мълния!»
И слезе Иисус при подножието, та отиде с учениците в града, за да празнуват Пасха.
А Иехуда стоеше навъсен.
Той мисли дълго. Двоумеше се що да направи. Много мисли се кръстосваха в ума му — както пчелите кръстосват своите пътища пред кошера.
Накрай каза:
«Блазе на облака, който носи мълния! Ако Иисус е Месия, за Него не ще има ни съд, ни смърт. Но ако не е . . .»
И стана, та отиде при синедриона.
. . .А когато след полунощ Иисус и единадесетмината пееха псалми, в тишината на топлата нощ блеснаха факли, разпалена борина и светилници с елей.
И мъже вървяха крадешком между маслините.
Излезе Иисус измежду апостолите и се запъти към ония, които бяха дошли да Го заловят и поведат на съд.
И срещна го Иехуда, поздрави Го и Го целуна. А Иисус го погледна тъжно и кротко, па изви ръце — да ги свържат.
. . .А единадесетмината Го напуснаха.
Сам тръгна Христос към двореца на първосвещеника, дето чакаха лъжесвидетелите и враговете на доброто. Когато слугите и стражите отминаха с Него напред, след тях отдалеч тръгнаха плахо неколцина от учениците.
Йерусалим спеше. И ничий сън се не смути през тая нощ, когато лъжеслужителите Божии осъдиха Божия Син на смърт.