За Аристотел, както беше и за Платон, философията обхваща всички науки, тъй като дотогава те са съществували само в зачатъчно състояние, съвсем недиференцирани, необособени една от друга. Така че „философия“ означава тогава „наука“. Никой не е допринесъл повече от Аристотел за по-нататъшното обособяване и самостойно развитие на науките. Защото той очерта специфичния предмет и методите на научните отдели, като сам ги въоръжи с огромен фактически, научно обработен материал. От друга страна даде и систематиката на науките, като един дял, извади напред и го нарече „първа философия“ /значи „първа наука“/ и още „Богословие“.
Този именно дял впоследствие, както видяхме, получи името метафизика. Тя има за предмет не някой отделен сектор от битието, както другите, специални науки, а има за предмет света, битието като цяло и изучава неговите основни начала и принципи. За нея Аристотел казва, че е „E ton proto arhon kai aition teoretiki“- „Теория на първите начала и причини“.
Метафизиката е най-обща, най-абстрактна наглед, а в същност е единствено конкретна истинска наука, защото видяхме, че за Аристотел
истинско реално, обуславящо всичко друго е именно най-общото, от което е правилно да тръгва всяко познание; затова именно първата наука се занимава с него-първа като изходно начало и първа по неизменността на нейния предмет. Тя не е абстрактна, защото само тя взема цялото битие в неговата пълнота, а абстрактни са другите, специалните науки, които вземат само един незначителен дял от действителността-например математиката-величините, физиката-само телата и движенията, химията-само химическите качества, психологията-само душевните качества и прочие и се абстрахират от всички останали дялове на битието. Тя е абстрактна само в този смисъл, че изисква най-голямо духовно съсредоточаване, за да бъдат обхванати и изучавани нейните проблеми-най-висок полет на човешкия дух, тъй като изучават „съществуващото
като такова и това, което се отнася към него, като към съществуващо“ /to on i on ta uparhonta katanto/.
Всички науки, особено физиката имат работа с движението в различните му форми; астрономията с движението на планетите, техниката с движението на колела и мотори, биологията с движението на животните, и прочие. Но само философията-първата-си поставя общия въпрос що е причина. Само първата философия си поставя въпроса какво е изобщо причина и какви основни видове причини съществуват. Всевъзможни мнения има за същността и началото на света, не само първата философия изследва що значи изобщо същност, а след това, каква може да бъде същността на света, що значи начало и след това, какво е началото на света. Едни като Платон учат, че същността на битието е духовното, други като Демокрит учат, че същността е телесното, едни учат че има само пребъдване, други-че има само движение и изменение. Не друга, а пак първата, основна обща философия или наука изследва какви са възможните и реално съществуващите мнения по този въпрос и кои измежду тях са най-правдоподобни.
И Аристотел прави така. Като дава увод на историческите мнения дотогава по този въпрос, той ги подлага на критика, но не за да отрече тяхната истинност, а за да посочи тяхната недостатъчност, взети поотделно, за обяснение на битието и за да ги съчетае в едно сложно цяло. Това е именно типично Аристотелевското: гениалната синтактичност, широта и пълнота.
1.Причинност и видове причини.
Първият въпрос, на който Аристотел се спира в своята метафизика е този за причинността, свързан с началото на света; той прави преглед на дотогавашната философия и вижда, че най-напред е поставен въпросът за материята, за веществото, от което е съставен светът-началото, в което и с което стават измененията. Едни казват, че началото е вода, други-, че е въздух, трети-,че е четирисъставно и прочие и много изменения се обясняват вече с качествата и свойствата на самата материя: топлината и студа и-формата и и прочие.
Но поставя се въпросът по-нататък, от къде са самите тези сили и свойства на предметите на материята, които довеждат до съчетаване и разчетаването на нещата. Все едно дали свойствата и силите ще препишат на самите материални неща /както е при атомистите/, ще се обяснят с действието на любовта и омразата /както е при Емпедокъл/, или ще се припишат на един всемирен разум /както е при Анаксагор/, въпросът си остава открит и винаги един и същ: освен материалния субстрат имат и една причинност, предматериална и надматериална.
„Но и това не е всичко. Разглеждайки всичките видове причинност, Аристотел намира, че има действия, които се обуславят не от своето начало, а от своя край и се обясняват само чрез своя край, който за тях е и цел. Ако детето види за пръв път риболовец, то отначало не разбира, защо той приготвя въдицата, защо отива край реката, защо слага примамка на въдицата, хвърля я в реката, мълчаливо чака-не разбира дотогава, докато действията на рибаря не дойдат до своя край-хващането на рибата. Всяко разумно човешко действие, като действие целесъобразно и предвидено, се обяснява чрез своя край, чрез своята цел.“ /Трубецкой /. Преди да бъде достигнат реално резултатът от дадено действие, то съществува вече идеално като план, като проект, в съзнанието на дееца. В този смисъл последното /сиреч, това което ще се реализира едва на края/, е първо /тъй като вече в началото на действието съществува идеално/. По този начин се наблюдава в света трети вид причинност-целевата. Но това, което е много важно в случая, Аристотел не само счита, че отделните действия са целесъобразни, но той вижда целия свят като телеологично устроен. За него недопустима е мисълта за сляп механизъм.
Най-сетне Аристотел открива четвърти вид причинност във формата, която материята получава в отделните предмети, и която именно го прави един предмет, а не други. Така например на една и съща почва могат да бъдат посяти картофи и рози, царевица и тикви и други. Материалната основа е еднаква. Но резултатите се получават
различни, поради това, че формата на картофите е картофеност, за розите-розност, на царевицата-царевичност и прочие.
И така Аристотел различава четири вида причинност:
а/Двигателна и деятелна причина. Например скулпторът, който има способността да вае мрамора. Аристотел я нарича: /oten i arhe tis kinitais/. Това, от което или от където идва движението. Тя е начална.
б/Материална, вещна причинност. Това е самата материя, веществото, което търпи изменението и действието /ili to upokeimenon / в нашия пример това е мрамора.
в/Причинност на целта, крайна причина, заради която се извършва действието /to on enena/ наслада от изкуството, увековечаване нечия памет, прославяне вожда и прочие.
г/Причинност на вида, на формата /to ti tin einai/ в нашия пример това е статуята, бюст, паметник или нещо друго.
Така че имаме две външни за веществото причини-началната и крайната и вътрешни причини-материйната и формата. По-късно, както е известно в историята на философията четирите вида причинност се свеждат до два основни вида причинност-причинност по силата, на която се извършва дадено действие, обединяваща сила и материята /значи първите два вида причини у Аристотел/ е известна с името /causa efficienf/ и причинност, заради която се извършва действието, обединяваща целта и формата на предметите е известна с името /causa finalis/.
До тук учението на причинността е елементарна и лесно обяснява единичните частни действия в света, но според Аристотел истинският му смисъл се разкрива, когато ги отнесем към света като цяло. Щом и в света действат целеви /финални/ причини, значи че целият свят и по-съвършеното обяснява и обуславя по-нисшето и не съвършеното-не обратното. Така че цялата действителност има една цел, която толкова повече доближаваме и опознаваме, колкото повече се отдалечаваме от началото по-малко разумно състояние. Ще рече светът, световната материя еволюира към все по-голяма духовност и към осъзната телеологичност.