Непосредствено след сключване на Солунското примирие от 29. IX 1918 г. и след възкачването на престола на младия цар Борис III, министър председателят Малинов присъединява към кабинета по един представител на народняците, широките социалисти и земеделците.
В политическия живот т.нар. „национални партии“ -либералната, двете народнолиберални и младолибералната, фактически слизат от политическата сцена, а техните лидери, които се бяха опитали със силата на оръжието да осъществят националното обединение, загубват политическото си влияние.
Обстоятелството обаче, че Александър Малинов бе приел премиерския пост през лятото на 1918 г., по време на войната, че беше продължил тази война (до пробива при Добро поле) и най-накрая, че не се отказваше от справедливите принципи за отстояване на националното обединение, правеше коалицията му, а и всички дотогава определяни като „просъглашенски“ партии, не твърде толерирани от вече оформилия се победител във войната.
Това обстоятелство разпалва още повече апетита на някои земеделски лидери (Райко Даскалов, Цанко Бакалов, Александър Стамболийски) да се доберат до властта, а тесните социалисти подпомагат този процес чрез типичната си тактика „колкото по-зле, толкова по-добре“. Към всичко това трябва да се добави недоволството на широките народни маси от загубата на войната, влошеното икономическо положение, дадените жертви, хилядите инвалиди, неудовлетворените надежди за национално обединение, пълната изолация на България в международен план.
Така формираната „лява опозиция“ далеч не се интересува обаче от националните интереси на страната. В най-критичните моменти, когато има опасност от тотална чужда окупация, Райко Даскалов и Стамболийски разпалват метежния дух на обстановката в страната (най-подходящ аргумент на победителите да осъществяват пълна окупация). Двулични и стихийни в постъпките си, те не се съобразяват при избухване на войнишките метежи в Радомир дори с декларацията на собствената си парламентарна група, която гласува резолюция „за успокояване и стабилизиране на положението в страната“. Именно при тази критична обстановка и при така изразена воля на парламентарната си група двамата се отправят от столицата към центъра на отстъпващите от фронта метежни войници, за да ги „приканят към спокойствие“. Стигнали в Радомир обаче, те вършат тъкмо обратното: „обявяват република“ и „война на правителството в София“, разпалвайки най-безотговорно изморените, гладни и излезли извън команда войнишки маси към кървави братоубийствени сражения в околностите на София, при което загиват стотици българи.
За да се хареса на победителите от Съглашението, земеделският водач и неговото обкръжение още от самото начало декларират, че нямат нищо общо със „санстефанската романтика“ и са в състояние да организират послушно изпълнение на всички искания на победителите, колкото и непосилни да са за народа и държавата. Тази антинационална позиция Стамболийски е показвал още преди войните. През 1908 г. той се обявява против независимостта на България, а малко по-късно и против Балканската война за освобождение и обединение на българския народ.
Междувременно става ясно (възползвайки се от смутното положение създадено в България), че Съглашението поставя въпроса за изтегляне на българските войски не само от Македония, но и от Южна Добруджа (клауза, която не фигурира в документите на примирието в Солун). Министър председателят Ал. Малинов не може да се съгласи с такова изнудване на България и подава оставка. Народняшкият лидер Теодор Теодоров създава коалиционно правителство от всички „просъглашенски партии“, като след амнистията от януари 1919 г. в правителството като министър влиза и Александър Стамболийски.
Оттук нататък Стамболийски ще се бори с всички средства, пренебрегвайки националните интереси, спекулирайки с обещания за социални преобразувания, използвайки в този смисъл и косвената помощ на тесните социалисти -за поемане на цялата власт от Земеделския съюз.
Изхождайки от обстоятелството, че по това време българският народ в 70% е съставен от селско население, той развива (аналогично на това, което болшевиките правят в Русия) идеята за „селска държава“ и „селска власт“. Самозабравил се поради „преимуществото“, че по време на войната (когато хиляди българи са загивали по фронтовете за обединение на отечеството си) е бил в затвора, че е „предсказал“ поражението във войната, той поставя още по това време в основата на борбата за заемане на цялата власт от Земеделския съюз, стремеж към лично авторитарно управление.
С тази цел той разпалва още повече нестабилността в страната и се стреми да компрометира правителството, на което сам е член. Нещо повече. Подготвя конгрес на БЗНС за 27 април 1919 г. с цел дестабилизиране на положението. Правителството забранява конгреса, но с това усилията на Стамболийски и неговите приближени за установяване на земеделска власт не намаляват, а и пропагандата му срещу правителството не стихва. В същия този период, когато в кабинетите на съглашенските сили се решават все по-тежките условия за България, когато не само правителствата на победителите, но и тези на победените (Турция) се стремят да защитят в максимална степен националните интереси на своите страни и да спечелят максималните възможни дивиденти, у нас се води жадна борба за едновлас-тие, без да се търси поне минималното, с което бихме защитили без друго трудната кауза на отечеството.
Тази своеобразна „керенщина“ се утвърждава в България благодарение преди всичко съидейниците на Стамболийски и на тесните социалисти. Министър на вътрешните работи става широкият социалист Кръстю Пастухов. Всеки опит на министъра да стабилизира държавната система среща пречки. И заедно с това всяко едно „пропукване“ на системата по този начин радва Стамболийски и засилва агитационната дейност на неговите съидейници.
На 17 август 1919 г. са проведени избори за XVIII ОНС, при които земеделците печелят 85 места, тесните социалис ти, провъзгласили се вече за „комунисти“ като секция на Третия интернационал – 47 места, широките социалисти -30, а останалите буржоазни партии – общо 66 места
Стамболийски потърсва веднага съглашателство с комунистите, но секцията на Московския Коминтерн се държи резервирано към съглашателство с „дребнобуржоазни елементи“. Това не пречи на Стамболийски и особено на съидейниците му от крайните течения на БЗНС да използват всяка поддръжка на комунистите, която в някои случаи е дори по-значителна отколкото оказваната му от самия БЗНС.
По това време българската делегация за подписване на мирния договор е вече в Париж. Делегацията се води от ми-нистър-председателя Теодор Теодоров; в състава й влиза и Стамболийски. На 19 септември на нашата делегация (държана в Париж почти в домашен арест) се предава проектодоговора за мир. Няма и помен от обявените на 8 януари 1918 г. четиринадесет точки на американския президент Ууд-роо Уилсън, в които основният принцип на определяне границите при изготвяне на мирните договори трябва да бъде самоопределението на народите. В Париж сега командва Клемансо и групата му, заобиколени от сръбски, гръцки и румънски съветници. Теодор Теодоров счита проектодоговора в неговите политически, териториални и финансови части като гибелен за народа ни, отказва да го приеме и подава оставка като министър-председател.
Най-после първата задача в плана на Стамболийски е изпълнена. Натоварен е да състави правителство. Тъй като не разполага с достатъчно мнозинство в парламента (земеделските депутати са под 50%), той прави нов опит да привлече широките социалисти и комунистите. По различни съображения и двете партии отказват. Стамболийски обаче успява да намери двама народняци (Михаил Маджаров и Атанас Буров) и един прогресивен либерал (д-р Стоян Данев) за да образува правителство. Следващата му задача е предизвикване на извънредни избори и спечелване с всички позволени и непозволени средства абсолютно мнозинство
Успокоен от такава перспектива, опирайки се на тримата си „партньори“ от другите партии, надарен безспорно с природен интелект и вроден усет, Стамболийски заминава отново за Париж (сега вече като глава на делегацията), за да подпише Ньойския договор на 27. XI. 1919 г. Легендите за това, че при подписването на договора счупил перото с думите: „Нека този договор бъде счупен като това перо“ се разправят само за наивници. В разговорите, които води в Париж, той се стреми всякога да изтъкне (за удоволствие на победителите) всички недостатъци (съществуващи и несъществуващи) на правителствата водили войните за обединение, както и да увери всемогъщите победители в готовността да изпълнява „до йота“ всичко предвидено в Ньойския диктат. Поведение, което не е допускал нито един от водачите на делегации на другите победени страни. Да оставим настрана факта, че Турция отказва да подпише мирния договор, а продължава борбата за отстояване на интересите си.
Стамболийски продължава това сервилно и дискредитиращо предхождащите го правителства поведение и след подписване на договора – почти до стодневната си обиколка в чужбина, когато най-после му става ясно, че пътят за достойнството на една страна не минава през сервилността.
Съгласно Ньойския диктат от България бяха отнети не само освободена Македония и Южна Добруджа, но и нови територии – Западните покрайнини, Струмишко, части от Кулска и Видинска околии. Беломорието (Западна Тракия) е поставено под попечителството на съглашенските сили, но впоследствие, през 1920 г. на конференцията в Сан Ремо, при ненамаляващия натиск на Атина, то бе предоставено на Гърция, като по Ньойския договор на България се предоставяше свободен икономически излаз през тази територия на Бяло море, какъвто всъщност никога не бе осъществен.
Страната ни се задължаваше с огромни контрибуции и репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка – най-тежките стопански задължения на глава от населението всред всички победени страни. Другите победени бяха успели, по един или друг начин, да намалят своите задължения.
Стамболийски обаче по това време се занимаваше с подготовка на предстоящи парламентарни избори и установяването на еднопартийна власт.
Стремежите му към популизъм бяха покрусени обаче от голямата Транспортна стачка през декември 1919 г. Събитието даде възможност земеделският водач да покаже дву-личието си, възхвалявайки в един реч от 26. XII. с.г. Малиновото правителство, което при Владайските войнишки метежи „защити държавата против „ония“, които искаха да я революционизират, да я разрушат“. Те. „ония“, които само преди дванадесет месеца тъкмо той и неговите съпартизани подстрекаваха към хаос и крушение на държавата.
Това двуличие, плод на примитивен манталитет, политически пристрастия и експанзивен характер, ще се проявява и при други моменти от управлението на Стамболийски.
След като се справя с Транспортната стачка (именно по това време земеделският водач създава добилата по-късно скандална слава „Оранжева гвардия“), Стамболийски и най-близките му сътрудници подготвят с всички сили така жадуваните извънредни парламентарни избори за XIX ОНС. С цената наистина на „всичко“ резултатът е постигнат -земеделските депутати надвишават 50%.
Започва самостоятелно земеделско управление. На 21 май 1920 г. Стамболийски съставя самостоятелно правителство.
Въпреки че в продължение на месеци след излизането си от затвора той шантажира обществеността (най-често чрез своите сътрудници и преди всичко Цанко Бакалов), че подготвя република (от този род е и прелюдията на несъс-тоялия се конгрес на БЗНС през април 1919 г.), с установяването на самостоятелно земеделско правителство той приема по-толерантно държание към младия цар Борис III, който в най-тежките месеци от живота на страната е осъществявал спокойно и уверено балансиращата си роля при съставянето и преобразуването на кабинетите.
Определянето, разбира се, на „гьола за всяка жаба“ не е ставало без мълчаливо напрежение. След встъпването си на премиерския пост, Стамболийски е бил поканен от царя за разговор в двореца. Добил самоувереност и решил още от самото начало да постави „царчето“ на мястото му, Стамболийски отказал да се яви в двореца и заявил, че ако царят има да му казва нещо, да заповяда в Министерския съвет. Очаквал е, че след толкова интензивна „обработка“ и пълния банкрут на държавата, „хлапето“ ще се яви послушно в Министерския съвет. За негово голямо съжаление това не става. Царят повтаря още веднъж сдържано и категорично поканата си министър-председателят да заповяда в двореца, припомняйки някои основни положения в конституцията и последствията от тяхното неизпълнение. „Всемогъщият“, уловил вече цялата правителствена власт в ръцете си, е трябвало да глътне този „хап“ и да се яви в двореца. Това поставило сравнително толерантни отношения между министър-председателя и конституционния монарх. Последвалите международни събития и международния политически опит, който постепенно добивал Стамболийски, му дава ясна представа не само за балансиращата роля на „царската институция“, но и за личния и международен авторитет на Борис III. Това може би е моделирало почтително (а понякога и приятелско покровителствено) отношение на министър-председателя към младия цар, но също така (вероятно дълбоко в енехитичната му душа) се е разпалвала жаждата за обсебване на цялата власт в ръцете си, в качеството си на президент. В събитията, които последват, има достатъчно моменти, които обясняват и такъв вариант.
Независимо от всичко обаче, още в самото начало Борис III запазва нормално (в пълния смисъл на това понятие) отношение към своя министър-председател. Автократичният и решителен характер на Стамболийски, стремежът му да решава нещата със замах са правили несъмнено положително впечатление на младия владетел и той запазва не само коректност, но и нарастваща симпатия към този, който на 4. IX. 1915 г., пред очите му, така спонтанно, бурно и невъздържано бе предупредил и дори заплашил баща му с последствията от влизането на България във войната на страната на Централните сили.
Неоспорима разлика съществува между характера на цар Фердинанд и неговия първороден син и наследник цар Борис III. Това е не само поради обстоятелството, че синът има твърде много от майчините черти, от емоционалния, благороден и дълбоко състрадателен характер на княгиня Мария Луиза, но и поради факта, че целият му живот, до встъпването му на престола на 3. X. 1918 г., е било едно изпълнено с изпитания житие, което при неговия интелект, морал и чувство за отговорност, се е превърнало в истинска школа за създаване на един богат, но и противоречив характер.
Най-ранният и неизбледняващ в детското му съзнание спомен е този пред леглото на умиращата му майка и последните й думи: „Борисе, когато един ден бъдеш поканен да царуваш, постарай се да бъдеш най-добрия цар между царете.“ Дали са казани тъкмо тези думи от умиращата майка, младият княз едва ли помни, но важното е, че те му се повтарят като „майчин завет“ от тези, които го възпитават.
Този завет и чувството за дълг, който има към родината си, изпълват цялото му не особено радостно и безгрижно детство при строгия, сприхав и непреклонен характер на бащата.
Взел наведнъж четири отделения на началното българско образование, преминал цялата прогимназиална и гимназиална програма през следващите години с добавката на извънредно тежката специална подготовка по държавно устройство, международна политика, история, икономика, ма-шинознание и пълно овладяване на три езика плюс родния и то още в годините, докато преминава курса на Военното училище, на шестнадесет години той изпълнява официално представителство при коронацията на английския крал Джордж V в Лондон.
На осемнадесет години той е вече офицер за свръзка от първата бойна линия , рез Балканската война. Пет години от младостта си бъдещият цар преминава през всички фронтове на трите жестоки и кървави войни, които народът ни води за общонационално обединение. През тези пет години той спи в землянките край Завоя на Черна, при Каймакчалан, из снежната равнина на Северна Добруджа, по сипеите на Нидже планина, сред урагана от артилерийски огън на Дойран. Храни се в повечето случаи с войнишка походна храна. Дни и месеци той прекарва не в специалните блиндирани бункери на социалистическите генерали, а в прислоните на самите бойни позиции. Достатъчно е да прегледате десетките доклади на офицера за свръзка Борис княз Търновски, за да добиете ясна представа къде, как и при какви условия е прекарал великото страдание и великата надежда на България бъдещият цар. Колко жалки пред тази всеотдайност към народ и родина изглеждат „привилегиите за освобождаване“ под най-различен претекст на „мамините синчета“ от семействата на комунистическите „републикански“ вождове. Дори правешкият управник на България промени цялата система от задължителна военна служба, за да освободи внука си от военна повинност, да му даде възможност след оргии и криминални престъпления да се установи на „заслужена почивка“ в Швейцария. Историята наистина ни дава поразителни примери за сравнение!
Ужасите на войната, страданията на обикновените хора, страшната гледка на бежанските върволици, пожарищата, убитите са жестока школа, през която преминава бъдещият български цар. И не напразно още в първата нощ на 3 октомври 1918 г., когато остава сам в Софийския дворец, двадесет и четири годишният цар дава обет пред себе си никога да не повежда народа си на война. Той изпълни достойно този обет и накрая пожертва и себе си, за да го защити докрай.
Войните, в които участва, показват на Борис величието и трагедията на българския войник. Затова князът-фронтовак остава докрай с него. През най-драматичните и жестоки дни на войната – погрома на една армия, която не бе губила сражение през цялата война. На 19 септември 1918 г. княз Борис се намираше не в Софийския дворец или в Главната квартира в Кюстендил, а на димящите от пожари и артилерийска канонада позиции при Завоя на Черна, опитвайки се да овладее хаоса на отстъпващите войници. Докато комунистическите депутати като Димитров и сподвижници завършваха пъкленото си дело от партийните кабинети и чрез страниците на пораженските си вестници оплюваха националните идеали на България, Борис Търновски, юношата, който след няколко дни щеше да бъде цар, изпълняваше дълга си на българин и войник в пламъците на фронта.
Думите му, сред насъскваните от платени агитатори на поражението уморени и разбити духом войници, на Радомирската гара: „Ако за спасението на България е нужен животът ми, вземете го“ – са всъщност лична изповед на един обрекъл се на родината си българин.
Има нещо знаменателно и в разговора, който води току-що подписалият абдикацията си цар Фердинанд със своя син по пътя към „Врана“ на 3 октомври 1918 г. привечер. Строг и взискателен винаги към синовете си, в този драматичен миг, съзнавайки може би, че оставя сина си съвсем сам в една разбунена и пълна с изненади и метежи страна, монархът се обръща за първи път бащински към Борис: „Ако искаш, можеш да зарежеш всичко и да дойдеш с мен.“ Без да поглежда баща си синът отговаря: „Дори да бъда носач на битпазар, ще остана в родината си.“ Трудно е сега да кажем дали това е било истинска бащинска грижа на абдикиралия монарх или проверка на плодовете на личното възпитание, което е давал на бъдещия български цар от най-ранна детска възраст. Можем обаче да сме сигурни, че Борис е дал отговора си без дори да помисли за истинските подбуди на бащинския съвет. В думите му няма нищо приповдигнато, това е просто лично убеждение, на което царят остава верен до последния миг на живота си.
Дори възшествието си младият цар преминава без всякаква тържественост и церемонии – с шаечния войнишки шинел, с който е преминал през всички фронтове на България. Достоен символ за един мирен воин, който ще посвети живота и делото си на народа.
Първият указ, който цар Борис III подписва, е за демобилизация на армията. В динамичния и критичен период след това, когато за няколко месеца се сменят няколко правителства, провеждат се на два пъти парламентарни избори, подписва се тежкият Ньойски договор и в страната се развиват остри социални протести, младият цар мълчаливо, търпеливо, но и категорично показва балансиращата роля на царската институция именно в сложни ситуации на държавния и политически живот и съдбата на народа.
Всички тези подробности Стамболийски не само знае, но и на някои от тях е и сам личен свидетел. Това обаче не му пречи да провежда своята политика, уверен от подкрепата на партийното си мнозинство в парламента и убеден, че е призован от съдбата да осъществява еднолична власт и еднопартийни институции в страната.
Преследвайки тази своя цел още през 1919 г., Стамболийски отстранява от ръководството на БЗНС основателя на земеделското движение Димитър Драгиев, който започва да изгражда свой съюз в Стара Загора. Около себе си авторитарният Стамболийски оставя две крила – „умерените“ на Коста Томов и Марко Турлаков, и от друга страна – „радикалните“ на Райко Даскалов, поддържани от „Комитета за селска диктатура“ на Крум Попов и Спас Дупаринов – за да има възможност да балансира по пътя си към целта.
Мнозинството от тогавашните земеделски лидери не одобряват постъпките на Стамболийски и преди войната (противопоставянето му на българската независимост, обявяването му срещу Балканската война, позиции, които не застъпваха в тези крайни форми дори и тесните социалисти), но сега разбираха, че той използва демократичните и народовластнически принципи на земеделското движение за установяване на авторитарна система на управление.
Още в самото начало на управлението си новият ми-нистър-председател се заема да увеличи с прогресивни темпове създадената около Транспортната стачка „Оранжева гвардия“. Използват се ограниченията, наложени с Ньойския договор на българската армия, за да се създаде своеобразна „партийна гвардия“, по подобие на това, което става вече в болшевишка Русия.
В управлението си обаче Стамболийски осъществи някои социалномотивирани реформи с безспорна стойност -собствеността върху земята бе ограничена до 300 декара, Държавният поземлен фонд се зае с оземляване на безимотните и малоимотните селяни, така че всяко селско семейство да изкарва прехраната си от собствена земя. Въведено бе прогресивното данъчно облагане на по-едрия капитал и отчуждаване на „излишни“ сгради за държавни и обществени нужди. Поде се преследване на забогателите през войната и се създаде Закон за съдене на забогателите по спекулативен път. Най-спекулативната търговия – тази със зърнени храни, се повери на нарочно учреден консорциум. Изхождайки от една идея на българското главно командване от 1917 г., Стамболийски създаде Трудовата повинност, в която отбиваха дълга си към отечеството хиляди младежи (а в известен период и девойки), които не можеха поради ограниченията на Ньойския договор да отслужат военната си служба.
Всички тези положителни начинания на Стамболийски обаче се съпровождаха (и за съжаление осъществяваха) с най-груба партизанщина. Възловите места в почти целия държавен апарат се заемат от полуграмотни или лумпенизирани служители, дошли направо от земеделските дружби по селата. „Оранжевата гвардия“ надмина сто хиляди души (а в края на управлението му по лични изявления на Стамболийски достига вече триста хиляди души). Корупцията в държавния апарат взима все по-широки размери. Полуграмотността на новоназначените чиновници е скритият мотив на прокламираната и осъществена „правописна реформа“, при която изчезнаха няколко съществени букви от българската азбука, които поддържаха връзката между източния и западен български говор.
Стамболийски безпардонно се намеси и в работата на Българската православна църква и в автономията на висшите учебни заведения. С една дума извършваше се малка репетиция за онова, което стана след 1944 г. и след окупацията на България от Червената армия, довела на власт комунистическата диктатура.
От своя страна Стамболийски ту кокетиращи с комунистите, преследвайки избягалите от болшевишката революция и настанили се у нас руски организации, обещаваше да установи дипломатически отношения със Съветския съюз, събираше заедно с комунистическите комитети помощи за гладуващите в Поволожието, ту заплашваше комунистите с разправа, опирайки се на преобладаващото селско население в страната и „Оранжевата гвардия“.
Увлеченията му в партийните символи напомнят онези, обладали полуграмотните болшевишки местни ръководители в Русия по това време. Така например, той си поръча оранжев телефон, возеше се в оранжев автомобил, партийните му сборища добиваха понякога характер на комично шоу.
През ноември 1920 г., след установяване на самостоятелно земеделско управление, останалите либерална, младолиберална и двете народнолиберални партии се обединиха в Националнолиберална партия. От своя страна, по същото това време, две от „просъглашенските“ – Народната и Прогресивнолибералната – партии се сляха в Обединена народнопрогресивна партия. Преговорите между демократи и радикалдемократи по това време обаче не доведоха до успех, поради опасенията на радикалдемократите, че ще бъдат погълнати от голямата маса на демократите. Едва през 1922 г. демократите, народнопрогресистите и радикалдемократите се обединиха в „Конституционен блок“, който щеше да играе определена роля за своето време.
Особено негативно отношение Стамболийски имаше по националния въпрос. Обявил осъществяването на националните идеали за „санстефанска романтика“, той декларира и на практика осъществява всички искания на победителите. Подведен от отдавна банкрутирала идея за „южнославянско единство“, той се превърна в послушен изпълнител на желанията и внушенията на Белград. Преследването от негова страна на македонските бежански организации взе широки размери. За пръв път по тази причина ВМРО застана остро срещу едно българско правителство. Преследвани бяха жестоко и македонските революционери в Пиринския край. От своя страна ръководителите на ВМРО обявиха истинска война на земеделското правителство. В стремежа си да създаде разцепление и унищожение на македонското революционно движение Стамболийски привлече като свое оръдие „федералистите“ на Яне Сандански. В борбата си срещу македонското освободително движение и в раболепието си към Белград, той отиде и до открито национално предателство, подпомагайки унищожението на революционноосвободителни чети в поробена от Югославия Вардарска Македония. При едно посещение в Белград той заяви: „Както взехте, съгласно Ньойския договор, Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България! Нека ви са халал! Нам те само са пакостили…“
Подписаното в Ниш (март 1923 г.) споразумение за съвместно унищожаване на българските чети в поробена Македония, е едно от най-черните и непростими предателства извършени от български министър-председател в историята ни. В това Стамболийски беше надминат само от комунистическите емисари на Москва, които през 1946-1947 г. извършиха насилствено денационализация на българския народ в Югозападна България.
Независимо от ударите, нанесени от правителството на Стамболийски, ВМРО продължава своята дейност както в Пиринска, така и във Вардарска, а отчасти и в Беломорска Македония.
Своята активна дейност за присъединяване към майката-родина развиват и българите в Западните покрайнини – Царибродско, Босилеградско и отделни села от Трънска, Кулска и Видинска околии, заграбени в началото на ноември 1919 г. от сръбските нашественици, преди още дори да бъде официално подписан Ньойският договор и при острия протест на съглашенските – италиански и американски – наблюдатели. Затвориха се над 150 училища, прогонени бяха българските свещеници, оставени в забвение са десетки български църкви. При това, над 20 от селата и до днес са разсечени наполовина от граничните мрежи, разделящи дворовете на едно семейство – на брат от брата и на син от бащата.
Създадената Вътрешна революционна западнопокрайненска организация „Въртоп“ извършва в целия период между двете световни войни активна организационна и въоръжена дейност. Акции, държали в респект сръбските окупатори.
Единствено изключение, като определена подкрепа за попадналите под ново робство българи, правителството на Стамболийски оказва на нашите сънародници в Западна Тракия. Съгласно Ньойския договор, Западна Тракия е поставена под съвместното управление на страните-победителки с командващ френския генерал Шарпи. В края на май 1920 г. обаче Западна Тракия е предадена на Гърция и се превръща в област на жестоко преследване и изгонване на българското християнско и мохамеданско население и заедно с това на гръцка колонизация с бежанци-гърци, напущащи Мала Азия след победоносните удари на Кемал Мустафа върху сражаващата се в Анадола гръцка армия.
В същото това време, докато у нас се извършваше погром върху националните идеали от българското правителство, в съседна Турция (също така победена във войната, но не приела унизителен мирен договор) обединена под знамето за защита на националните си интереси, осъществяваше с въоръжените си сили под командването на Мустафа Кемал изгонването на нахлулите в Мала Азия гръцки войски и наложи свои условия на Лозанската конференция (октомври 1922 г. – юли 1923 г.), с което се утвърди окончателно обсебването на Българското Беломорие (Западна Тракия) от Гърция. От началото на двадесетте години се създаде на антибългарска и антиревизионистка основа „Малката ан-танта“ (Югославия, Румъния, Чехословакия).
Така, докато правителството на Стамболийски заслепено от жажда за утвърждаване на еднопартийна власт, унищожаваше и последните устои на българските национални идеали, съседите (победители и победени) сключваха още по-здраво железния обръч около орязаната и ограбена България.
Стамболийски беше непоследователен и във външната си политика. Сервилниченето пред победителите не му спаси зловещия финансов товар на наложените репарации. Кандидатът за диктатор при обсъжданията в Народното събрание, вместо защита на народа си (репарациите възлизаха на два и четвърт милиарда зл. франка), заяви цинично: „Ще плати този народ! Нека плаща, щом като в 1915 г. не направи революция!“ Окуражени от тази и подобни декларации, победителите не само извличаха всичко каквото могат от България, но и заплашваха с военна интервенция, ако не се плаща. Едва тогава, когато Стамболийски видя, че товарът е убийствен за народа и държавата, че е заплашена самата му власт от външна интервенция, той пристъпи към преговори за облекчение на репарациите (от посланическата конференция в Париж 1923 г.), където най-после се съгласиха да разделят дълга на две части: част А (от 350 милиона зл. франка, които да се изплатят в продължение на 60 години) и част Б (която да бъде отложена за по-късно).
Общо взето Стамболийски почти през цялото си управление продължава политиката на пълно послушание към победителите, на угодническо сътрудничество с кралска Югославия, правейки единствено несполучлив опит да се възползва от съществуващата в Ньойския договор клауза за икономически свободен достъп през Беломорска Тракия. Колкото и да се старае, той не успява да спечели напълно благоразположението на съглашенските велики сили, дори и на техните балкански съюзници. Онова, което налага резерви в поведението на съглашенските сили към него, е не безспорно и многократно заявената от земеделския министър-председател лоялност и послушност към тях, а подозрителната му, стихийно провеждана и твърде много имитираща болшевишка автократичност и безогледност, вътрешна политика.
Следвоенната обстановка в света, големите икономически трудности в живота на победените, но не рядко и на победителите във войната страни, етническата и историческата несправедливост наложена с мирните договори под формата на диктат, и все по-широкото впечатление за изразходване възможностите на парламентарната демокрация, започват да влияят пряко или косвено върху общественополитическия живот на континента. Настъпва упадък на либерализма.
На идеите на демокрацията и либерализма, на честите безплодни и безогледни правителствени промени по парламентарен път, се противопоставят в някои страни, пострадали от следвоенната криза, крайният национализъм, стремежът към силна власт, идеята за корпоративна държава, намесата на държавата в стопанския и социален живот на обществото, за да се предотврати социалния и политически хаос настъпил в Русия.
Особено активни в установяване на правов ред от този тип се оказват военните и представители на определени среди от хуманитарната интелигенция. Така през 1922 г. фашизмът овладява властта в Италия. Този пример оказва влияние за образуване на всевъзможни десноекстремистки националистически партии и организации. Тяхното влияние се чувстваше върху движението на Салазар в Португалия, Примо ди Ривера в Испания, върху авторитарната организация „Аксион франсез“ във Франция, върху фашистката партия на Мосли в Англия, върху Партията за национално обединение на Дюла Гьомбьош в Унгария, върху „Желязната гвардия“ на Антонеску в Румъния, „Хаймвера“ в Австрия и „Усташкото движение“ в Хърватско.
Като резултат от все по-засилващата се диктаторска система на Стамболийски в България, започва да се налага все по-осезателно и необходимостта от обединение на традиционните надпартийни консултативни центрове. Ощетеното и унизено след загубата на войната българско офицерство създава „Военния съюз“. През октомври 1921 г. бе създаден комитет „Народен сговор“, където, заедно с популярни партийни водачи, сътрудничеха запасни и действащи военни и влиятелни интелектуалци.
Загубващи постепенно доверие във възможностите на земеделското управление, влиятелни фактори от силите победителки обръщаха внимание на позабравените след войната традиционни „просъглашенски“ партии в България, обединени сега в „Констутиционния блок“, който единствен можеше да осъществи смяна на утвърждаващата се диктатура на Стамболийски по парламентарен път.
Тази заплаха активира политическата опресия на Стамболийски. През юни 1922 г. бе приет „Закон за разбойничеството“, съгласно който отсъствието на едно лице повече от пет дни от родното му място или от местоживеенето му, без да уведоми властите, бе достатъчно то да бъде квалифицирано като „разбойник“ и да получи смъртно наказание, когато бъде „заловен“. Това превръщаше страната в огромен затвор и откриваше възможност за безотговорна разправа с всеки неудобен на властта.
Все по-често Стамболийски престава да се чувства отговорен не само пред правителството, а и пред Народното събрание. Единствената институция, пред която той счита, че може да бъде отговорен, остава Върховният съвет на БЗНС. По този начин на практика се поставят основите на авторитарен режим от тоталитарен тип.
Междувременно корупцията всред земеделските управляващи среди и провинциалните им наместници взема неограничени размери. Една след друга никнат – „спиртна афера“, „банкнотна афера“, „железопътна афера“ и т.н., и т.н. Корупцията обхваща и съдебната власт и полицията, инфилтрирана от послушни земеделски съидейници.
През всичкото това време цар Борис се стреми да осъществява функцията си на обществен помирител. Незавидна роля при общата поквара, която Стамболийски ту оценява (и подчертава толерантността си към царя), ту недооценява и продължава по „свой стил“ управлението, ту съвсем пренебрегва и разиграва познатите шантажи със заплаха за „подготовка на републиканска конституция“, която Стамболийски „пише“ от време на време, усамотявайки се в родното си село Славовица.
За цар Борис е важно, в това неуравновесено и извънредно критично за България време, да не настъпят сътресения и междуособици (които биха били повод за външна инвазия). Комунистите все повече се превръщат в активен проводник на деструктивната политика на московския Ко-минтерн, подкрепяйки „от време на време“ авторитарните изблици на министър-председателя. Общо взето обаче, те считат, че „социалната политика“ на земеделците има за цел „стабилизация на капитализма“, затова по принцип я отхвърлят и се готвят за „пролетарска диктатура“ и „работническо-селска власт“.
Цар Борис се опасява, че всяко насилствено събаряне на земеделското правителство или дори опит за това, при нестабилното положение, в което се намира страната, ще доведе до анархия и ще бъде гибелно за бъдещето на България. Затова, използвайки авторитета си, той предотвратява организирания от Военния съюз и ген. Протогеров опит за преврат срещу налагащата се авторитарна власт на Стамболийски. Константин Муравиев отбелязва в мемоарите си, че именно царят се е намесил косвено, за да осуети и замисъла на умереното крило на земеделците – т.нар. „петорка“, оглавявана от К. Томов – които в началото на 1923 г. са планирали свалянето на Стамболийски чрез военен преврат, в който основна роля щял да играе началник щаба на войската полк. Топалджиков.
Борис III е държал и се е надявал всички промени в управлението на страната да стават по парламентарен път. Такава идея са имали и обединилите се партии в т.нар. „Конституционен блок“, т.е. от правителствата, които бяха „просъглашенски“, но бяха участвали във воденето на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
През септември 1922 г. „Конституционният блок“ се чувства вече достатъчно стабилизиран и насрочва конгрес на своите привърженици във Велико Търново. Стреснат от създаването на възможност за парламентарна опозиция, Стамболийски мобилизира своите привърженици (и преди всичко активисти от „Оранжевата гвардия“), с които решава на същото място и по същото време да проведе „Конгрес на цвеклопроизводителите“. Шайките на „Оранжевата гвардия“ нападат влаковете, които пътуват към Търново, свалят от тях делегатите на „Конституционния блок“, стрижат им брадите и се гаврят с тях.
След тази „епична схватка“, Стамболийски създава Закон за съдене (с твърде задна дата) на министрите от кабинетите на Ив. Ев. Гешов, д-р Данев, Ал. Малинов (т.е. тези, чиито партии участват вече в „Конституционния блок“), заради „воденето на войните“ (от завършването на които са изминали повече от пет години). Проведен е дори и референдум за целта. Александър Малинов е съден и за „разправата“ с метежните войници край Владая. Деяние, което през 1919 г. (по време на Транспортната стачка), не друг, а Стамболийски възхвали в парламента като „достойно изпълнен дълг от Малинов за спасяване реда и държавата“. Забележително е, че Стамболийски мотивира този „закъснял“ процес за разчистване на „пресни сметки“ въз основа на „международни и външни изисквания“ от страна на държавите-победителки, точно така, както комунистическата диктатура (и нейните адепти от ОФ) мотивират „съденето“ от „народен съд“ (с наредбата-закон от есента на 1944 г.) и избиването на хиляди български интелектуалци с единствената цел разправа с идеологическите си противници и духовно обезглавяване на нацията.
Осъдени набързо, лидерите на „Конституционния блок“ са изпратени в Шуменския затвор, а Стамболийски се заема да подготви нови (отново преди изтичане мандата на XIX ОНС) парламентарни избори.
Отношението му към царя (поддържал при тези критични условия неотклонно поведението си на помирител) става все по-благосклонно. Контактите му с европейския свят и Америка (по време на стодневната му обиколка извън страната) му дават ясна представа за авторитета, който си бе спечелил по това време Борис III. След приключване на пътуването министър-председателят събира всички български дипломати и първите свои сътрудници в Прага, за да направи рекапитулация от обиколката си. Тук, в заключение, той казва: „И в Париж, и в Лондон, и особено в Белгия държат твърде много на нашия цар… Разбрах значението му за международното положение на България. Схванах, че каквато и сила да притежавам, все си оставам един минувач, временно приходящ за България, а цар Борис пред очите на Европа си остава трайният и постоянен институт на българския народ.“
Въпреки това и в последните месеци на своята власт Стамболийски се стреми да държи царя винаги в сянка, продължава шантажите си за „провъзгласяване на република“, най-често пак чрез Цанко Бакалов, и търси нови подходи за укрепване на авторитарната си власт. Понякога самодоволно обявява, че ще държи властта още десет години, а след това ще я „предаде на комунистите“. С това той се надява да изплаши „доста яко“ градската буржоазия, но заедно с това от вниманието му не отбягва обстоятелството, че комунистите са командвани вече от външен имперски център и на изборите през април 1923 г. с тях той се разправя също така безпощадно, както с политическите си противници от „дясно“. След всички „взети мерки“ от управляващата администрация изборните резултати са „блестящи“ – 212 земеделски депутати срещу 33 от всички останали партии. С една дума приближаване плътно към 90% -онзи „вот“, който двадесет години по-късно ще се превърне почти за половин век в символ на „всенародното единство“ зад „партията-ръководителка“.
Сега вече Стамболийски е спокоен. За по-голяма сигурност и по внушения „отвън“, от правителството са елиминирани както „умерените“, така и Райко Даскалов. Министър-председателят разчита единствено на „Оранжевата гвардия“, която по думите му надминава вече 300 000 души. Този своеобразен „башибозук“ обаче е всъщност една илюзия, защото само няколко месеца по-рано, на 4 декември 1922 г., при остра конфронтация с ВМРО, македонските революционни части завземат град Кюстендил и го държат в своя власт без някой да може да им направи нещо.
Към края на своята власт Стамболийски става все по-своенравен. Ту любезничи с царя, ту се усамотява в Славовица, което неговият съидейник Цанко Бакалов обяснява „доверително“ с „писането на републиканска конституция“. Същият този Бакалов обаче само месец и половина по-късно, след Деветоюнския преврат и убийството на Стамболийски от органите на ВМРО, пише дословно до царя (който и в тези тежки дни запазва призванието си на помирител): „Ваше Величество, в предпоследната ми среща с починалия вече министър-председател Александър Стамболийски, в разговор за Ваше Величество, той ми каза: „Макар и отказал се от политиката (става въпрос за Бакалов, б.м.), бди между нашите хора за доброто име на царя, ако аз изчезна. Цар Борис III трябва да се закрепости в душите и сърцата на земеделска България, ако не искаме да има през година-две убит президент на републиката. Той е умен и благороден и аз напоследък почнах да мисля, че ние не сме дорасли до Него…“ Ваш верен поданик:
25 юни 1923 г. бивш министър Цанко Бакалов“
Дали е воден такъв разговор и дали Стамболийски е осъзнавал, че „не е дорасъл“ до моралните устои на Борис III, ние не знаем. Времената са били сурови, а българският характер в такива времена е много повратлив. Важното е, че именно в такова време на обрат, Бакалов е хвърлил в кошчето дружбашкото си самочувствие и е разбрал какво е значението на един общонароден помирител в страна като България.
В началото на юни 1923 г. обаче всичко е все още по старому. Оранжевите градоначалници изпращат на правителството успокоителни депеши, парламентът е пълен „до горе“ със земеделски депутати, лидерите на „Конституционния блок“ са в Шуменския затвор, а Стамболийски се е уединил отново в Славовица.
В това време обаче останалите извън затвора лидери на „Народния сговор“, като политическа фасада на Военния съюз, при напълно изчезналата алтернатива за парламентарен път на предотвратяване еднопартийната диктатура, подготвят преврат за сваляне на правителството.
Както винаги ориентиран за събитията, доловил косвено това, което се готви, цар Борис се опитва в разговор с полк. Вълков да предотврати какъвто и да било опит за преврат, позовавайки се, както и при предхождащите два опита, на риска, който се поема за спокойствието, стабилността и суверенитета на страната. Той се опитва дори да стресне полковника с опасност от „външна намеса“ (нещо, което по това време е било вече като „идея-фикс“ за монарха, но което, погледнато обективно, за тогавашната обстановка не е далеч от реална възможност). От всички данни, с които разполагаме, можем да считаме, че царят дори до нощта на 8 срещу 9 юни не е разполагал с конкретни данни по подготовката на преврата.
Борис III се отправя дори към Кричим, с цел да посети Стамболийски в Славовица и се случва там два дни преди преврата. Той съветва земеделския лидер да прекрати политическите гонения, да се справи с вземащата застрашителни размери корупция на земеделската власт. Според К. Муравиев (спомените му са писани през комунистическо време) царят е заявил на министър-председателя, че страната е неспокойна, партиите са настръхнали, сплотили са се и се готвят за непримирима борба. Правителството, предупреждава откровено царят, е заобиколено от врагове. То си е открило много фронтове. Твърде много се бърза с прокарване на реформите. За стабилизиране е необходимо да се кооптират в кабинета един-двама министри от други партии, наложително е да бъдат отменени някои политически закони, за да се успокоят страстите и омразата.
Уверен обаче в своите „оранжеви гвардейци“ и самозабравил се във властта си, Стамболийски не само не възприема мнението на царя, но избухва невъздържано.
Основавайки се на историческите данни трябва да приемем обаче, че дори земеделския лидер да е приел съветите на царя, е било вече твърде късно. Военният съюз е бил пуснал своите шифровани разпореждания до съмишлениците си в гарнизоните на страната. Делото е било вече в ход.
На 9 юни, малко преди полунощ телефонните връзки със столицата са прекъснати. Точно в три часа сутринта (по определен сигнал в столицата – прекъсване на електричеството за четири минути), войсковите части, командвани от привърженици на Военния съюз, излизат от казармите и заемат министерства, участъци, пощите и гарите на София. В действие влизат и поделенията в провинцията. Призори превратът е завършен успешно. В състава на превратаджиите участват няколко лица като Кимон Георгиев, Димо Казасов и др., които ще бъдат основни фигури във всички следващи преврати в България, независимо по чия поръчка се извършват.
Земеделските министри, оказали се в домовете им, са арестувани. От дома на генерал Русев, където е щабът на заговорниците, решават да изпратят във „Врана“ за подписване от царя на указите за новото правителство, новия министър-председател проф. Ал. Цанков и двама нови министри, от които единият е „социалдемократът“ Димо Казасов, споменат по-горе.
Фалшификаторите на историята и техните подгласници по най-безочлив начин (за да спечелят дивиденти за каузата си) твърдят, че царят „има пръст“ в преврата и дори в убийството на Стамболийски. Някой отиват по-далеч и твърдят, че всичко е „под негово ръководство“. Това е една от типичните лъжи в тенденциозната „историография“, натрапвана на българското общество в продължение на десетилетия.
Тази съшита с бели конци лъжа може да бъде разкрита в подробности не другаде, а от книгата на „републиканеца“ Димо Казасов „В тъмнините на заговора“ (комунистите по време на своята диктатура, въпреки че Казасов им беше вече платен блюдолизник, никога не посмяха да я представят на бял свят).
Истината е, че царят, научавайки за приближаването на „Врана“ от ранните гости и за това, което е станало през нощта в София, се уединява в парка, за да обмисли спокойно положението. Три часа по-късно („гостите“ го търсят из целия парк), Борис III след дълго колебание подписва указа за новото правителство, искайки честната дума на министър-председателя за толерантност към свалените противници и предупреждавайки ги за всички последствия от евентуални репресии.
В Славовица Стамболийски се опитва да организира съпротива, но четници на ВМРО и верни на превратаджиите войскови подразделения го залавят и убиват. Подбудени от провинциални земеделски функционери, стихийните опити за метеж в някои села в Плевенско, Шуменско, Великотърновско и Карловско стихват почти веднага. В Плевен на 10 юни земеделците, в сътрудничество с комунистите, правят опит за въоръжено овладяване на основните учреждения и съобщителни възли. Използват се и въоръжени части на „Оранжевата гвардия“ от Гривица. В края на краищата обаче съпротивата бива подавена. ЦК на БКП, верен на принципа си за „самостоятелна пролетарска власт“, обявява неутралитет в „борбата между селската и градска буржоазия“.
Цар Борис добре знае, че въпреки обещанията на новия министър-председател, репресиите на овладелите властта срещу съпротивата на съборените ще предизвикат дестабилизация в страната. Затова още при подписване на указите той поставя условие да бъдат включени в правителството и представители на БЗНС. С това той се стреми да осъществи дори в този критичен момент една от големите си надежди за спасение на страната – правителство на широка обществена основа.
За съжаление осъществилите победа в преврата не приемат това предложение. Започва истинско, в „български стил“ преследване от страна на новите управници. Принципът „око за око, зъб за зъб“ имат традиционно политическо приложение у нас.
През август 1923 г. по-голяма част от партиите пострадали от земеделската диктатура образуват „Демократически сговор“. Националлибералите и широките социалисти остават извън него. В началото на 1924 г. го напускат и значителна част от демократите и радикалите.
Периодът между Деветоюнския преврат и края на 1925 г. е един от най-жестоките и най-критичните в нашата най-нова история. В това отношение съществена роля играе активирането на Комунистическата партия в България по указание на Московския Коминтерн. При това положение, с пряката намеса на една външна сила, кървавото братоубийство у нас, което наближаваше, едва ли щеше да бъде избегнато, дори Цанковото правителство да се бе вслушало в съветите на цар Борис и да бе разширило правителството си на толерантна основа.
Още на 14 юни 1923 г., т.е. само няколко дни след преврата, когато царят се опитва с всички сили и средства да балансира положението и да се предотвратят репресии срещу падналите от власт земеделци.от Москва генералният секретар на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) отправя гневно недоволство срещу решението на ЦК на БКП да запази неутралитет. Според ИККИ, изхождайки от „свои проучвания“, достигаше до извода, че Европа се намира пред „втора революционна вълна“, която трябва да бъде“задвижена“ практически с въстание в България. Константин Муравиев в „Спомените“ си (макар и писани по време на комунистическата диктатура и съобразени с това) отбелязва, че самите комунисти са имали намерение да свалят БЗНС от власт с преврат, но изпратените комунистически представители при Ленин за „съвет“ не са били подкрепени в намеренията си от „вожда на пролетариата“. Явно е, че в къс период от време ИККИ е променил не толкова становището си, колкото е решил да проведе в България (с чужда кръв и чужди жертви) един от поредните си „експерименти“.
Позовавайки се на идеята за „единните фронтове“, коминтернският функционер Коларов приканва комунистите в България да използват положението, да увлекат недоволните от загубването на властта земеделски лидери и с тяхна помощ да преминат на въоръжена борба за „работническо-селска власт“. ИККИ в Москва насрочва спешно специално свое заседание за „използване на създалото се положение в България“. Препоръчва се обединение със селячеството в агитирания преди преврата „Единен фронт“.
Дестабилизацията на страната е и от полза за някои съседни страни (и преди всичко за сръбското ръководство на Югославия), които можеха да се възползват от всяко смутно време в съседната ограбена от тях страна, за задоволяване на допълнителни апетити. В този смисъл коминтернс-ките функционери намират в тяхно лице естествен съюзник за злокобното си дело в България.
Национализмът на Цанков не се харесваше и на про-съглашенските сили в Европа. Подобно явление осъществено от Мустафа Кемал в Турция (също победена страна) им отвори големи проблеми чак до Лозанската конференция, пък и след това. Те бяха склонни да допускат експерименти в България (за елиминиране на Цанковото правителство), стига това да не води до невъзможност за изплащане от София на репарациите.
Така че на външна защита от подготвящата се драма в България фактически не е могло да се разчита. Тъкмо напротив!
При тези условия на 5, 6 и 7 август 1923 г. се свиква заседание на ЦК на БКП, което послушно възприема „указанията“ дадени от Коминтерна за поемане курс на въоръжено въстание. Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов налагат провеждане на „експеримента“ на Коминтерна и братоубийствената драма с българска кръв. Единствен от неколкочленния състав на ЦК, който не подкрепя тази линия, е комунистът-идеалист, локомотивен машинист Никола Пенев (брат на критика Боян Пенев). Тодор Луканов не присъства на заседанието и не приема също идеята за въстание. Несъгласен е бил и „Дядото“ – Димитър Благоев, но той не е имал вече роля в „играта“.
Подпомогнати от „инструктори“ пристигнали за целта у нас, комунистическата партия започва веднага създаване на комитети за установяване на „работническо правителство“ чрез въоръжено въстание. Към ЦК е създадена „военнотехническа комисия“, оглавявана от Коста Янков. По един или друг начин към тази „комисия“ били привлечени и други запасни български офицери, разочаровани от злополучно приключилата война. За въоръжаване се използва и оръжие укрито непосредствено след подписване на Ньойския договор.
Подготовката за въоръжено въстание е била водена формално и повърхностно, като ЦК уверява своите сподвижници, че въстанието е в състояние да успее навсякъде без допълнителна помощ, с изключение на София, където се предвижда помощ от Враца. Разбира се, организаторите на това антибългарско въстание (наредено и командвано от вън), предварително изпращат семействата си в Белград.
На 12 септември правителството, сдобило се със сведения за внушавания от Москва и готвен метеж, започва арести на активисти на комунистическата партия. Изпратените „пароли“ и „контрапароли“ на някои места довели до мимолетни схватки с полицията в някои села и градове на 13 и 14 септември – Мъглиж, Нова Загора, околностите на Стара Загора, някои казанлъшки села и Чирпан. След като обявяват, че въстанието трябва да започне на 22 срещу 23 септември и след като осигуряват за себе си канал и убежище в Югославия, ръководителите на въстанието В. Коларов, Г Димитров и Г Генов се отправят за най-удобното средище гр. Фердинанд, откъдето да ръководят „прилива на новата революционна вълна“, която пророкува и очаква Московския Коминтерн.
Всъщност връзка на този „щаб“ със страната почти не съществува и в няколко дни се провеждат чрез селски чети и остатъци от „Оранжевата гвардия“ сражения, които успяват на два пъти да завземат гр. Фердинанд, после Берковица, Бойчиновци. Провеждат се сражения край казармата на Лом и в някои селища на Берковско, Белослатинско, Кулско, Белоградчишко, но на следващите дни метежниците се оттеглят от селищата и водят спорадични сражения с пристигащи полицейски и войскови части. Четири дни след началото на акцията „ръководителите“ преминават югославската граница, където ги очакват и настаняват в Ниш като „заслужили“ съратници в борбата за дестабилизация на България. Снабдени с достатъчно чужди средства, те превръщат Ниш в основен диверсионен център, от който по-сетне чак до края на 1925 г. се прехвърлят терористи, взрив и оръжие за перманентна антибългарска дейност в страната. Откъслечните и съвсем ограничени опити за метеж в Ихтиманско, Пазарджишко, Панагюрско, Пловдивско и Разложко не са били подкрепени от населението и бързо са стихнали. „Експериментът“ на Московския Коминтерн, който ще остане в историята като „Септемврийско въстание“ с братоубийствено проливане на българска кръв за интересите на Комунистическия интернационал и кралска Югославия, поведе след себе си мъчно овладяем процес на „бял терор“, при който загинаха бедни български селяни, подвеждани ловко от „партийните лидери“ и техните функционери, които сега живееха на чужда сметка и крояха нови планове в Ниш.
Въпреки всичко, след приключване на коминтернското „Септемврийско въстание“, редът и спокойствието в страната бяха възстановени изключително бързо и през ноември 1923 г. (по-малко от два месеца след метежа) бяха проведени парламентарни избори, в които коалиция на Демократически сговор и БРСДП (о) спечелиха мнозинство в парламента. Започна ревизия на земеделското законодателство и се очертаваха възможности за разумно връщане към стабилност в страната.
Диверсионният канал от Ниш през Цариброд към България обаче продължаваше да действа активно. След смъртта на Димитър Благоев, поддържаното материално изцяло от Коминтерна Задгранично ръководство на Българската комунистическа партия се установи във Виена и Москва и продължи да осъществява диверсионна дейност из страната. Опитите на д-р Н. Сакаров за легална борба на комунистите и отказване от влиянието на Коминтерна бяха обявени от Москва за „дясно ликвидаторство“.
При тези условия Народното събрание прие Закона за защита на държавата, с който Комунистическата партия се обявява за нелегална.
Под натиска на Коминтерна през май 1924 г. бе проведена т.нар. „Витошка конференция“, в която участниците бяха уверявани, че „революционната ситуация“ продължава да съществува и трябва да продължи подготовката за „ново въстание“. Всъщност дейността на нелегалната партия продължи с откъслечен (подкрепян отвън) тероризъм и набези на малки, почти разбойнически чети.
Макар че конфронтацията сред народа бе започнала с „червен терор“ на инспирираното от чужбина „Септемврийско въстание“, предизвикало репресиите на „белия терор“, сега сред дейците на комунистическата партия и на сваления земеделски режим се лансираше широко идеята, че на „белия терор“ трябва да се отговори с „червен терор“. По този начин се влизаше в зловещ „омагьосан кръг“ и емисарите на Коминтерна вярваха, че ще повдигнат „нов гребен“ на тъй очакваната от тях „революционна вълна“. Затова спомагаше вносът на „терористи“ и „терористични материали“ преди всичко от Югославия, чрез различни канали, но най-вече по канала Ниш-Цариброд-Драгоман, заплащан щедро от Москва, но толерирай от Белград, защото обслужваше и неговите интереси. За осъществяване на „червения терор“ се използваше всичко, което можеше да му служи, включително и анархистични групи.
В отговор на този тероризъм, свързан с убийства, атентати, правителството отговаряше с все по-твърди мерки. В действие се включваха македонските дейци (най-засегнати от правителството на земеделците). Отрицателното отношение на Стамболийски към освободителното движение в Македония, преследванията на македонските дейци в България и колаборацията с Югославия в това отношение определяха ненавистта на македонските дейци към земеделци и комунисти.
Вярно е, че само няколко месеца след Деветоюнския преврат ВМРО се почувства неудовлетворена и от политиката на Цанковото правителство, от което очакваше по-енергична политика по Македонския въпрос. Вместо това, Цанков, за да осъществи стабилно вътрешно положение, потискаше както нелегалните, така и легалните революционни организации, към които спадаше ВМРО. Македонските дейци, взели такова дейно участие в свалянето правителството на Стамболийски, се почувстваха несправедливо засегнати. Точно в този момент им беше хвърлена „въдица“ от Москва. Примамени от привлекателния лозунг на болшевиките за „национално самоопределяне“, ВМРО започна преговори с представители на Съветския съюз и Коминтерна и подписа печално известния „Виенски манифест“ на 6 май 1924 г. Тодор Александров, най-авторитетният, прозорлив и решителен ръководител на организацията, веднага разбра „уловката“ и грубата грешка, с която се нарушаваше принципа на организацията, поставяща винаги освободителната борба над класовата, и реагира навреме. Това обаче той заплати с живота си, което пък бе последвано от кървава чистка на „левичарите“ в организацията. Обстоятелството, оказало влияние и върху стабилността в страната.
Кулминацията на комунистическата терористична дейност бе варварският атентат в катедралния храм „Света Неделя“, при който загиват или са осакатени десетки и стотици невинни хора. По същество и по брой на жертвите той е най-тежкият атентат с терористична цел в историята на Европа. Планът на атентата е подготвян със сатанинска последователност. След провалилия се опит в Арабаконак на анархистична група на 14 април 1925 г. да се извърши покушение срещу цар Борис III (при което загиват двама от спътниците на царя), комунистите убиват запасния генерал Коста Георгиев, надявайки се, че на неговото опело в църквата „Света Неделя“ ще присъства царят и цялото правителство. С убийството на държавния глава и по-голяма част от правителството терористите (и по-точно техните инспи-ратори) се надяват да предизвикат невъобразим хаос в страната и намеса на техните емигранти от Югославия.
На 16 април 1925 г. в 15 ч. и 20 мин. адски взрив разрушава централния купол на катедралата, в която току-що е започнало опелото на убития генерал. Поради присъствие на погребението на убития в колата му ентомолог на Природонаучния музей при нападението на Арабаконак, царят е закъснял с няколко минути и не е в църквата, а на път към нея.
Огромен облак дим се издига над разрушената църква, изпод развалините пълзят останалите живи ранени и осакатени, облени в кръв. Писъците им създават зловеща картина на площада. Единични полицаи се суетят объркано, без да знаят какво могат да направят. Никой не знае има ли останал жив от министрите в църквата. По всичко изглежда, че комунистите са успели да създадат неспасяем хаос. Успели да намерят пролуки сред развалините един по един излизат министрите с разкъсани дрехи, окървавени лица и се събират на заседание в Министерския съвет. Незабавно е обявено военно положение. Призивите за благоразумие и национално помирение, които цар Борис е отправял месеци наред към двете страни, са вече безполезни. Разправата с тези, които са подготвяли унищожаването на държавата, започва още през нощта.
През двумесечния срок на военното положение, въпреки многократни настоявания на царя пред отделните министри и целия състав на кабинета, да не се дава повод за незаконни действия на органите на властта, на неотговор-ни фактори и групи, покрай истинските терористи и виновници загиват не малко нямащи пряко отношение към събитията лица, между които и някои забележителни български интелектуалци с леви убеждения – като поета Гео Милев, Христо Ясенов, журналистът Йосиф Хербст и др.
Царят, ставал сам прицел на тероризъм, не скрива отвращението си от разправата на правителството, което, предизвикано от атентата в „Св. Неделя“, стоварва отмъщението си и върху невинни хора, само заради техните убеждения. На 1 юни 1925 г. при посещение на стария български дипломат Иван Станчов и неговата съпруга, царят възбудено негодува срещу „контранасилието“: „Всеки, който е бил в земеделската партия е неумолимо преследван – казва той на гостите си – по този начин те ще ги направят комунисти. Те проливат кръвта на моя народ и го правят в мое име… Но аз ще се опитам да ги надживея. И може би ще успея… Има още останали почтени хора, които сега се предпазват. С такт, издръжливост и търпение аз може да успея, след две-три години, да събера едно правителство…“
Катарзисът на отмъщението, предизвиквано в продължение на години от легалната и нелегална дейност на комунистическата партия ще приключи едва през юли 1925 г. Оттук нататък задачата на цар Борис е да омиротвори страната и да подготви смяната на неприятното му, още от самото начало, превратаджийско правителство на Александър Цанков, което събитията през пролетта на 1925 г. е компрометирало съвсем.
Настъпилата през есента на 1925 г. стабилизация на положението в страната дава възможност за прегрупиране на политическите формации. „Демократическият сговор“ остава докрай хетерогенна политическа комбинация. Привържениците й следват своите лидери „сговористи“. Ал. Малинов (демократи) и Стоян Костурков (радикалдемократи) отказват подкрепата си на правителството още през пролетта на 1924 г. В „Сговора“ обаче остават значителен брой демократи, предвождани от Андрей Ляпчев. Радикалдемократическата партия също е разцепена през 1924 г. Част от нея (начело с Тодор Влайков) остава в поддръжка на правителството. Под натиска на Социалистическия интернационал през февруари 1924 г. БРСДП (о) напуска правителството.
В края на 1925 г. Ан. Ляпчев и Атанас Буров (начело на „народнопрогресистите“) се налагат над Ал. Цанков и предизвикват правителствена криза. Времето, за което цар Борис се надява, идва дори по-рано отколкото се е надявал. На 3 януари 1926 г. цар Борис по конституционен път натоварва демократа Ан. Ляпчев да състави ново правителство. Един кошмарен период от историята ни е преминал.
Новото правителство (януари 1926 – юни 1931 г.) е посрещнато с облекчение от широката общественост и българския народ като цяло. То получава още в самото начало доверие и съживителни за страната заеми от големите демокрации на Запад. Изглежда, че и там са разбрали колко скъпо могат да струват „експериментите“ наблюдавани отстрани. „Со кротце и со благо“ Андрей Ляпчев започва либерализацията на управлението.
Започва период на конституционно стабилизиране на страната. Това далеч не значи, че комунистите и сътрудничещите им „леви земеделци“ са преустановили напълно подривната си дейност. Получили инструкциите на „Витошката конференция“, повтарящи непрекъснато внушената им от Москва идея за „нова революционна вълна“, поставени да живеят сега обаче в едно законно и конституционно общество (единствената възможност народът да се спаси от кошмара на братоубийствената конфронтация), адептите на комунизма постепенно се откъсват от живота и въжделенията на народа и се превръщат (в периода 1926-1934 г.) в шепа кресливи оратори и терористи, напълно изолирани от българското общество. Правителството дори дава възможност на онези комунисти, които имат желание да водят легална борба със своите идеи, да създадат през февруари 1927 г. (т.е. само две години след метежите, с които бяха окървавили България) своя Работническа партия, която изпрати представители в Народното събрание и дори възприе тактиката за привличане на „леви“ земеделци и социалдемократи в т.нар. „Трудов блок“. За никого не беше тайна, че Работническата партия е подразделение и легален параван на комунистическата партия, че се ръководи от директивите на зловещия Московски Комунистически интернационал, но в една демократична и конституционна страна, в каквато се бе превърнала сега България, всяка идеология непроповядваща тероризъм, можеше да има своето свободно съществуване. С целия си цинизъм, комунистическата „историография“ след 9. IX. 1944 г. включва този период в парадоксалното понятие „монархофашизъм“.
През 1926 г. бяха създадени и нормални условия за развитие на БЗНС. Привържениците на Коста Томов създадоха БЗНС „оранжев“, а по-голяма част от дружбите подкрепили Димитър Гичев, Вергил Димов, Константин Муравиев образуваха БЗНС „Врабча 1″ – отстояващи идеята за самостоятелна земеделска власт. И двете фракции претендираха, че продължават идеите на Ал. Стамболийски, но демонстрираха непрекъснато „преговори“ и „разриви“ помежду си и търсене контакти с БЗНС „Стара Загора“ на Д. Драгиев.
Националнолибералната партия е по това време всъщност блок от различни либерални крила. В нея се образуват две главни формации – една начело с Б. Смилов и Христо Статев, подкрепяща Сговора (като двамата влизат в кабинета през 1931 г.) и другата – водена от Димо Кьорчев, Димитър Върбенов и Георги Петров – се ориентира към сътрудничество с опозицията.
Разцепление има и в БРСДП (о), като групата около Димо Казасов, Асен Цанков и д-р Петър Джидров подкрепя бившия премиер Ал. Цанков, а ЦК начело с Янко Сакъзов, Кр. Пастухов и Гр. Чешмеджиев се обявява против Сговора, за съюз с опозицията. По-късно, преминавайки през различни перформации, Димо Казасов се озовава в политическия кръг „Звено“. Демократическата партия (привличайки десните опозиционни групи, националлибералите, БЗНС „Оранжев“, Радикалната партия, стремейки се да привлече БЗНС „Стара Загора“ и БРСДП (о) и запазилия значителна социална опора и авторитет БЗНС „Врабча 1″) образува функционално обединение, което беше истинска заплаха за Демократичния сговор. То не можа да го преодолее на изборите през 1927 г., но на изборите през юни 1931 г. успя да се наложи. Демократите, БЗНС „Врабча 1″, националлибералите на Д. Върбенов, радикалите и БЗНС „Стара Загора“ образуваха коалиция „Народен блок“, който спечели изборите през 1931 г. с мнозинство над „Народната коалиция“ (Сговора и националлибералите на Б. Смилов), „Трудовия блок“ и БРСДП (о).
До лятото на 1931 г. обаче, когато правителството на Сговора (водено от Ляпчев) падна, министър-председателят успя да осъществи успокояване на политическото напрежение в страната и извоюване на престиж на България в чужбина.
Сам роден в Македония, свързан с националноосвободителните и обединителни борби на България, А. Ляпчев се стремеше с всички възможни средства (дори и пренебрегвайки понякога исканията и интересите на ВМРО) да бъдат признати малцинствените права на българите останали под чужда власт, да се отворят техните училища и църкви, да се допусне разпространение на български книги, вестници и списания, позовавайки се на принципите и закрилата на Обществото на народите. За да се постигне това обаче, се налага поддържане на добросъседски отношения. В определени моменти се явява в противоречие с революционния дух, присъщ на дейците на ВМРО, която след убийството на Тодор Александров бе възродена от най-верния му последовател Иван Михайлов. За съжаление обаче, в организацията продължаваха унищожителни вътрешни борби не само срещу агентите на чужди сили, но на определени периоди унищожителни противоборства с малцинството македонци „протогеровисти“, които биваха обвинявани, че получават материална подкрепа от Белград и от „федералис-тите“, чието пък седалище (под подозрителната опека на Коминтерна) се намираше във Виена.
С една дума Македонският проблем, заедно с Тракийския, Добруджанския (а и този за Западните покрайнини) представляваха същността на българския национален въпрос. Балканските страни, обсебили българско население и територии, се явяваха (колкото и противоположни други техни интереси да имаха) естествени съюзници срещу България в защита на териториалните си присвоявания.
Забележително е, че в този период на нестабилност у нас, апетитите за присвояване на нови части от българската земя продължаваха ту у едни, ту у други съседи. Борис III не напразно се опасяваше, че всяка вътрешна дестабилизация може да даде поводи за външна инвазия. Току-що стихнали в Белград (след провала на кампанията за дестабилизация посредством емигрантите-емисари на Коминтерна в Ниш, положение, от което Югославия се стремеше и беше готова всякога да се възползва), на 18 октомври 1925 г., след провокиран инцидент на границата, гръцката армия нахлу в България с претенции да окупира Петрич и околностите му. Гръцките войски бяха спрени от незначителни български подразделения пред Петрич и правителството отнесе веднага въпроса до Обществото на народите. Царят прояви изключителна гъвкавост и хладен разум и не само не позволи разрастване на инцидента, но използва авторитета си и го ликвидира (при което Обществото на народите призна за виновна Гърция и я осъди да заплати 30 милиона лева обезщетение на България, което Атина стори безотказно).
Възможността обаче за подобряване състоянието на българите извън наложените от Ньойския диктат граници на страната, както евентуално и решаване на националния въпрос, минаваше през отношението по тези въпроси на великите сили и зависеше от поддържане добри отношения със съседите.
В общи черти правителството на Народния блок с министър-председател Ал. Малинов (юли-октомври 1931 г.), заместен на този пост от неговия приемник Никола Мушанов (октомври 1931 – май 1934) продължи либерализиране на управлението и търсенето на пътища за разрешаването на българските национални проблеми в международен план. Преживели основателна тревога за съдбата на нацията през критичната първа половина на двадесетте години, определени среди от българската общественост формираха постепенно т.нар. „Фронт на родолюбивите организации“. Най-рано се появи Българският народен съюз „Кубрат“ (1921 г.), последван от съюза „Българска народна защита“ (1925 г.), Всебългарския съюз „Отец Паисий“ (1927 г.), „Ратниците за напредъка на българщината“ (1928 г.), „Съюз на българските национални легиони“ (1930 г.). Вярно е, че някои от тези организации поддържаха впоследствие идеята за създаване на държава от корпоративен тип, други (Ратник) имаха определени расистки и конспиративни прояви, но вярно е също така, че никоя от тези организации не стана предател на българските национални идеали. Напротив, те останаха фундамент в тяхната дейност, независимо от политическата им ориентация. Обикновено марксическите „историографи“, обединяват тези организации под обичайния етикет „фашистки“. Това не е никак за учудване, тъй като за марксистите понятието „фашист“ е нарицателно за всеки техен временен или постоянен противник. Така те наричаха в определен период членовете на БЗНС „аграрфа-шисти“, членовете на БРСДП – „социалфашисти“, всеизвестно е тяхното понятие (парадоксално по смисъл) – „монархофашисти“. Това е примитивната им тактика за дискредитиране на всеки несъгласен с техните идеи инакомислещ.
За отбелязване е и фактът, че ръководителите на някои от тези организации – като Иван Дочев от Съюза на българските легиони, след като се спасиха от съветската окупация у нас и преминаха тежка емиграция в Европа и САЩ, сложиха начало на национално-демократични организации, като „Българския национален фронт“, които бяха най-здравите крепители на националния емигрантски дух и истинско демократическо българско лоби в държавите, в които съществуваха и действаха.
Така или иначе, тези организации (независимо от някои крайни прояви в поведението им през определени периоди) отстояваха единството на българския народ в критичния период, когато криейки се зад „социални идеи“ и евтин популизъм, емисарите на Коминтерна в България си бяха поставили за цел раздробяването, вътрешното противопоставяне и обезличаването на българската нация.
Под влияние на принципите, върху които в Европа се създаваха корпоративните държави (Италия, Португалия) проф. Ал. Цанков създаде своето „Народно социално движение“, ориентирало по-късно симпатиите си към установилия се през 1933 г. националсоциализъм в Германия. През 1927 г. бе създаден политическият кръг „Звено“, като обединение на запасни офицери и политици, обявяващи се отначало срещу партийното разцепление (характерно за втората половина на 20-те години), а по-късно и срещу много-партийната система и парламентаризма. Обособено като тясно политическо ядро, постепенно „Звено“ ще играе неблаговидна роля в българската политика и съдбата на България, особено при преврата на 19. V. 1934 г. и този на 9. IX. 1944 г.
Още в началото на политическото стабилизиране след поемане на Ляпчев на министър-председателския пост, цар Борис III предприема първите целенасочени опити за подобряване международното положение на България. През 1927 г. той заминава за Европа, среща се с редица изтъкнати държавници, гостува на английския крал Джордж V и се опитва всячески да убеди европейските политици в необходимостта от подкрепа за едно по-добро бъдеще на България.
Тази първа поява на цар Борис в Европа напълно потвърждава впечатлението, изказано от Стамболийски, за изключителния престиж на българския цар и българската царска институция в Европа. Две обстоятелства играят изключително важна роля за това. Първото – личните качества на царя и особено всеотдайността му през военните години – и то като редови офицер за свръзка по всички бойни фронтове. Достойнство, с каквото не може да се похвали нито един от престолонаследниците на воюваща Европа. Второто обстоятелство, което впечатлява европейските политици и общественици, е способността на българския монарх да премине едни от най-тежките изпитания на вътрешна и външна политическа криза, без да допусне държавен катаклизъм.
През началото на 30-те години, поелият управлението на страната Народен блок, след сравнително успешен старт, започва да показва, заедно с нароилата се в многобройни партии опозиция, недостатъците на една нестабилна парламентарна демокрация. При това родена от почвата на междуособици и поредни насилия.
Ориентирал се вече доста зряло в политическата обстановка на страната, познаващ принципите на класическата парламентарна демокрация в западните страни, цар Борис започва да обмисля коригиране на недостатъците в българския политически живот, без да бъде нарушена здравата основа на парламентарната демокрация, в която той вярва дълбоко и неотстъпно.
През 1933 г. царят, придружен от царицата, предприема обширно пътуване из Европа и има изключително плодоносни срещи с германски, английски, френски и италиански политици. При тези срещи на царя още веднъж се засвидетелства уважение и признателност за разумната му и толерантна външна политика. Особено ценни и плодоносни са срещите с английския премиер Макдоналд и с френския – Едуард Ерио.
На връщане от Европа по дипломатически път се урежда среща и с югославския крал Александър. На гарата в Белград влакът пристига сутринта и кралят, който ги очаква на перона, се ръкува съвсем студено и сдържано с височайшия си съсед. Александър никога не може да има чара и непринудеността на Борис III и това сякаш създава у него комплекс за малоценност. Достатъчно е било обаче да се появи на прага на вагона царица Йоанна (братовчедка на краля по майчина линия) и да възкликне спонтанно: „Сандро, откога не съм те виждала…“, за да се стопи цялата надута сдържаност на белградския домакин и да започне първият задушевен разговор на чаша кафе, което слага началото на българо-югославското сближаване.
Годината 1934, последната от живота на Александър Карагьоргевич, ще бъде ползотворното начало за това сближаване с едно посещение в Евксиноград през лятото и с тържественото посрещане на краля в София, един месец преди Владо Черноземски, деец на ВМРО, да простреля от упор гърдите на диктатора, като отмъщение за страданията на стотици хиляди българи и хървати в Югославия.
Постигнал относителен вътрешен стабилитет в страната, преди всичко с толерантност и способност да търси помиряване на остро конфронтиращи се страни, с изкуството да изслушва и да не бърза с крайното си заключение по един или друг въпрос, преди той да е изяснен напълно, Борис III се стреми винаги да използва, макар и временното вътрешно спокойствие, за подобряване представителността на България пред великите сили на Европа и за подобряване на отношенията със съседите. Тази проста, но здрава логика е в основата на стремежа му да осъществи националните идеали по мирен път, стъпка по стъпка, основавайки се преди всичко, за всяко едно начинание в това направление, на стабилна вътрешнополитическа обстановка.
Именно временното стабилизиране на вътрешното положение в страната Борис III използва много гъвкаво в началото на 30-те години. По това време страхът от ревизио-низъм сред страните победителки от Първата световна война става все по-чувствителен. С разумното предложение на американския президент X. Хувър са намалени значително репарациите от победените страни. Още в началото на 30-те години борбата за равноправие на разоръжените държави с останалите в Европа стана подчертано изразена. На 30 януари 1933 г. на власт в Германия се установиха фактически националсоциалистите под водачеството на Адолф Хитлер. Явно е, че това щеше да води стъпка по стъпка до ревизиране на несправедливите парижки мирни договори.
Това обстоятелство мълчаливо сплотяваше гузните съседи на България (присвоили си значителни части от нейния народ и територия). Те подготвяха сключването на Балканския пакт. Готовността на Александър Карагьоргевич да се срещне с българския цар на белградската гара съдържаше в себе си тайното намерение на югославския крал да я лиши от възможността да претендира за ревизия на границите наложени от Ньой.
На 9. II. 1934 г. външните министри на Югославия, Гърция, Румъния и Турция подписват „Балканския пакт“ и поканват отново България да се включи в него, при положение, че се отказва от териториални претенции към страните „членки на Пакта“. Цар Борис спокойно отклонява поканата, с което показва доста красноречиво, че не прави и няма да прави компромиси с националните интереси на страната.
Слабостите на многопартийното управление, конкретните грешки на Народния блок, заплаха от нестихващата, а дори и разширяващата се дейност на ВМРО, постепенно активиране дейността на Цанковото „Народно социално движение“ и на политическия кръг „Звено“, водеха косвено или пряко до изостряне апетитите на онези офицери, членове на Военния съюз, които бяха опитали вече сладкия вкус на властта и нямаха нищо против да повторят „дегустацията“.
На 27 ноември 1933 г. конгресът на Военния съюз и по-специално Централното му управление постанови: „ако се наложи, да се вземе решение за намеса в управлението на страната чрез военен преврат“. Не се изясняваха обаче по-далечните цели на преврата и именно зад тази неяснота се криеха интересите на различни личности.
Партийните лидери обаче не обърнаха внимание на всичко това и продължиха боричканията си за „реконструкция на кабинета“, за „размяна на министерства“. Така например, земеделците на Гичев, смятайки че имат най-широка социална подкрепа, изявяваха искане, без отлагане лидерът им да заеме премиерския пост. Разпространяваха версията, че през изборите в 1935 г. ще имат победа. Борбата се водеше и между другите партии за „по-тлъсто дробче“ и „по-удобно кресло“. Така националлибералите искаха да сменят „своето министерство“ на просветата за някое „стопанско“ министерство. „Своя позиция“ непрекъснато опитваше да изтъква и министърът на железниците Стоян Костурков и Радикалната му партия.
Според цар Борис обаче политизирането на армията можеше да се окаже пагубно за стабилитета на страната, външнополитическия й престиж и преди всичко за задачата на войската като най-сигурен и безпристрастен пазител на националните интереси. Затова той се опита да „неутрализира“ увлеченията на Централното управление на Военния съюз, като постави на 9. V. 1934 г. умерения му председател ген. Атанас Ватев за м-р на войната. На 14 май 1934 г. капризният Стоян Костурков подаде оставка и откри правителствена криза. Царят възложи отново на Никола Му-шанов да състави правителство, като ясно му даде да разбере сериозността на положението и отговорността му за най-целесъобразно комплектуване на кабинета.
Междувременно заговорниците вече действаха. Основният инициатор беше политическият кръг „Звено“ с елита от професионални превратаджии, между които на първо място Кимон Георгиев и Дамян Велчев. От действащите офицери те бяха кооптирали преди всичко ген. Пенчо Златев. Превратаджиите разчитаха на „Народно социалното движение“ на Александър Цанков и на някои среди от БЗНС. В последния момент обаче Цанков и земеделците се отказаха, не-желаейки да се компрометират с някои лица от „Звено“. Превратаджиите обаче не загубиха курса.
В 3 ч. на 19 май 1934 г. е задействана програмата за преврат чрез определени войскови части. Събрали се в Четвърти полицейско участък, непосредствено до Военното министерство, ръководителите на преврата се надяваха, че тайната на заговора е пълна и че дори и царят, на няколкосто-тин метра в Двореца, дълбоко спи. Те приготвят два указа. Първият за утвърждаване на превратаджийското правителство начело с Кимон Георгиев, вторият документ – чисто и просто за абдикацията на царя. Нямало да има никакви преговори – ако царят откаже да подпише първия указ, ще го принудят да подпише абдикацията си.
Точно в три часа и половина, когато заговорниците се канят да тръгнат към Двореца, в стаята им влиза адютантът на царя – генерал Панов в пълна бойна униформа и им заявява, че Негово Величество ги кани в Двореца. За заговорниците вестта е зашеметяваща и горчива.
Вместо да се повтори случаят от 1923 г., когато ръководителите на преврата „търсят“ царя из парка на „Врана“, сега цар Борис очаква новите заговорници, също така както и адютанта си в пълна бойна униформа.
В приемния салон генерал Златев се представя на царя уставно като „инспектор на кавалерията“. Цар Борис го приближава и без да се интересува от Кимон Георгиев, му казва с тъжен глас: „Вие направихте грешка, генерале. Сгрешихте, че действахте преждевременно.“ „Извинявайте, Ваше Величество“ – отвръща смутен генералът. „Не трябва да се извинявате пред мен – поклаща глава царят. – Да се надяваме, че България ще Ви прости.“
После царят се обръща към главния заговорник: „Помните ли какво ви казах, когато бяхте назначен за командир на Шести пехотен полк?“ Очилата на Кимон Георгиев блясват смутено. Разбира се, че помни думите на царя тогава: „Поверявам Ви един полк, който никога не е изневерил на клетвата си.“ Сега обаче Кимон мълчи. Както винаги намекът на Борис е точен и остър като бръснач.
Цар Борис беше следил подготовката на заговора определен за 19 май без превратаджиите да подозират това. Вярно беше, че както партиите на Народния блок, така и дребните роящи се партии на опозицията, опорочаваха в едно безсмислено политиканстване принципите на парламентарната демокрация чрез непарламентарни средства. „Конституцията е неговата библия“ – бе казал само преди година английският премиер Макдоналд. Царят нямаше намерение да изневери на тази своя религия. Търсеше начин да коригира недостатъците чрез конституцията и в духа на конституцията, но заедно с това до него стигаха и първите сведения за готвещия се преврат. „Звено“ използваше като средство отново армията. Този факт – политизирането на армията – беше най-болезненият за Борис. Той се надяваше, че след 9 юни 1923 г. армията никога няма да бъде използвана във вътрешнополитически борби. За съжаление обаче определено малцинство във Военния съюз, под внушението на Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Крум Колев, Календеров имаше болезнената амбиция да използва армията като оръдие на узурпаторите на върховната власт.
Царят имаше сила и възможност да парира преврата. Но знаеше, че не сега и не по този начин трябва да действа.
Конфронтацията в такава фаза щеше да доведе до жертви, което Борис III в никакъв случай не би приел.
Тъкмо затова той проследи всички ходове на заговорниците и когато след полунощ на 19 май военните части, определени да извършат преврата, напуснаха казармите, за да завземат позиции в центъра на града, той облече военната си униформа и накара да извикат конспираторите в Двореца. Изненадата беше не за царя, а за заговорниците.
Царят отхвърли възможността Дамян Велчев да участва като член на кабинета. Това обстоятелство не засегна никак Кимон Георгиев. Нещо повече, дори удовлетвори донякъде болезнено прикривани лични амбиции. След дълъг и откровен разговор с нощните си посетители, царят подписа призори указ за новото правителство. Другият вариант Кимон Георгиев беше вече забравил дълбоко в джоба си.
Тази нощ царят изпита най-голямата си болка за войската. Славната българска армия, която професионални превратаджии използваха безскрупулно за осъществяване на лични и котерийни цели, прикрити зад „държавни интереси“. Тази нощ цар Борис изпи горчивата чаша докрай. Той знаеше вече, че няма да позволи никога повече изненади от подобен род. А когато Борис III даваше обет пред себе си, той го изпълняваше докрай. Достатъчни бяха политическите вакханалии досега. Иначе случайни хора щяха да водят страната стъпка по стъпка към гибел.
След встъпването си във власт правителството на 19 май проведе няколко решителни реформи: разтурено бе Народното събрание, правителството пое неговите функции и управляваше страната чрез нормативни актове, наречени „наредба-закон“. С други думи – ликвидирана бе парламентарната система в страната. Главните превратаджии само десет години по-късно (сега появили се отново във властта, благодарение на наложената с чужда окупация комунистическа диктатура) се опитаха измамнически да прехвърлят това свое деяние върху паметта на покойния вече цар Борис III.
На 14 юни 1934 г. с наредба-закон се забраняват всички политически организации. Правителството се опита да си създаде социална опора чрез казионни профсъюзи и т.нар. Дирекция „Обществена обнова“. Окръзите бяха сведени до седем области. Намали се бюрократичният държавен апарат, но с това се постигна само временен ефект за изчистване на партийните „търтеи“ налепнали по държавния грозд. Само три месеца по-късно със съмишленици на превратаджиите, бюрокрацията стана също така тежка, както и преди.
Извършителите на преврата от 19. V. 1934 г. изхождаха от идеите на политическия кръг „Звено“ и на „Народното социално движение“ на Цанков, които бяха почти сходни и си поставяха за цел еднопартийно или безпартийно управление на „елита“ и на „компетентите“. Теоретически те почти напълно копираха елементите на италианската (а и вече германската) държава. Ако идеолозите на преврата не успяха да установят на практика „фашизъм“ в България, това се дължи не само на балансиращата роля на царската институция (на първо място), но и на личните качества на цар Борис, който умело успя да разкрие месец след месец на заговорниците, практическата невъзможност и личното си несъгласие да бъде установен такъв режим в България.
Цар Борис не само не установявал „фашистки режим“ в България, както безсилно се опитват да твърдят маркси-ческите манипулатори на историята и техните подгласници (които много добре знаят характеристиката на практически приложения „фашизъм“, но не им „изнася“ да си го припомнят), но именно благодарение на цар Борис III и на балансиращата роля на българската царска институция, заговорниците от „Звено“ и идеолозите на „корпоративната държава“ не можаха да установят на 19 май 1934 г. и в следващите месеци и години фашистка държавна система, каквато имаха за цел да създадат.
Правителството на Кимон Георгиев ликвидира парламентарното управление, заличи политическите партии и организации, включително и ВМРО, извърши административни промени в страната, но спря дотук. Защото не знаеше какво трябва да направи по-нататък. Министрите на К. Георгиев, а и самият той спекулираха с понятието „теоретичен анализ“, но самите те нямаха представа какво точно значи това. Царят спокойно ги изчака да почувстват безсилието си. По същество всички въпроси в правителството се решаваха от триумвирата Кимон Георгиев, Дамян Велчев (който не беше дори член на кабинета) и отговорния за съответния ресор министър. Правеше се всичко възможно да се подражава на тоталитарните държави, но именно царската институция със своя неподдаващ се на манипулиране характер (въпреки че правителството бе обсебило някои от прерогативите на царя) не даваше възможност да се установи корпоративна държава от фашистки тип. Дамян Велчев разбираше добре всичко това и в началото на януари 1935 г. обмисляше преврат за сваляне на правителството и ликвидиране на царската институция, за да установи еднолична власт (отначало както беше показала практиката в другите тоталитарни държави като „триумвират“), за създаване на истинска корпоративна държава. Обмислянията и сондажите на Велчев обаче не доведоха до нищо конкретно, защото нямаше нито сила, нито обществена поддръжка. Царят бе изградил своя авторитет и го бе синхронизирал с авторитета на царската институция. Не се виждаше начин, в този момент, когато военните постепенно оттегляха поддръжката си за „Звено“, да се използва отново армията като „маша“. Но основното, което разбираше Велчев, беше фактът, че нямаше начин да се преодолее стабилизиращата в съзнанието на народа личност на Борис III. Онова, на което той можеше да се надява, беше, че правителството на Кимон Георгиев ще се задържи на власт, а в това време той щеше да търси възможности да действа.
Точно по това време цар Борис е наясно, че правителството на „Звено“ е пред фалит. На 17 и 18. I. 1935 г. той обсъди с ген. Пенчо Златев (разбрал безперспективността на Кимонгеоргиевите и Александърцанковите идеи за България) необходимостта от тръгване към нормализиране на положението в страната. На 23 срещу 24 януари Военният съюз оттегли подкрепата си на правителството „Звено“ и Кимон Георгиев подаде оставка.
Царят възложи на генерал Пенчо Златев министър-председателския пост в новия кабинет. Офицерите, подмамени от „Звено“, трябваше да разберат, че армията имаше за свещен дълг защита на отечеството. Макар правителството да декларира, че „продължава делото на 19 май“, то самото не вярваше в това. Царят имаше вече готов план за бавно, но сигурно връщане на страната към конституционно-парла-ментарната форма на управление.
Всеки, който внимателно проследи развоя на събитията от началото на 30-те години, нарастващата безпомощност на многопартийната система, внушенията, които правеха „Звено“ и „Народното социално движение“ на Александър Цанков за необходимостта от „нов тип“ държава, уклоните на някои от „родолюбивите организации“ (които по това време никнеха като гъби) или създаването на „силна национална държава“ по подобие на тези възникнали вече в Португалия, Италия, Германия (един безспорен европейски пример за всички онези, които бяха принудени да бъдат „на колене“ след Първата световна война, да гладуват и да търпят унижение), разбираше, че този процес има своя „логика“ и при определени случаи – свой „резултат“. Липсата на всякаква опозиционна съпротива срещу анти-парламентарния и антиконституционен преврат на Кимон Георгиев и сие (въпреки твърденията на земеделския лидер Дим. Гичев, че „зад него, готови да го последват, са селските маси на цяла България“) говори ясно, че без цар Борис, царската институция и техния авторитет, нараснал през изминалото десетилетие след правителството на Ляпчев, у нас имаше реални възможности за създаване на фашизъм от нацистки тип. Въпрос е колко щеше да просъществува (поне до 1939 г.) и в каква кървава арена щеше да се превърне страната ни в такава обстановка. Този безспорен факт се отнася не само до 1934-1935 г., но и за цялото десетилетие след това, когато в определени години бяхме под прякото въздействие на държави като Германия и Италия, когато у нас винаги се таеше в сянка по някой и друг кандидат за „фюрер“ и когато, най-важното, в страната ни имахме военното присъствие на националсоциалистическа Германия. Заслугата на българската царска институция, и лично на цар Борис, е не само, че не позволи в 1934 г. да се оформи у нас система с корпоративно държавно управление, а и в това, че и до края на живота си царят не допусна фашизъм в истинския и практическия смисъл на това понятие в България.
Борис III, почитател на английската парламентарна демокрация, е имал органическа ненавист към всякаква тоталитарна власт. Примерите, които Европа след Първата световна война сервира през очите му, бяха основата за това негово верую. След Русия и Италия, в 1933 г. тоталитарната система на управление се бе установила и в Германия. Националсоциалистите, макар и с избори, бяха взели властта в ръцете си. Цар Борис получава твърде ранни, но съвсем красноречиви впечатления от тази власт по два непосредствено засягащи го инцидента. Първият с малтретирането и насилственото разкарване по участъци и партийни комитети на по-стария брат на неговия зет Албрехт (съпруг на княгиня Надежда) с единствената цел херцозите на Вюр-темберг (които не са били гласували никога след премахването на монархията в Германия) да бъдат принудени да гласуват в плебисцита от август 1933 г., който всъщност утвърди властта на Хитлер. Трябвало е личната намеса на Гьобелс (и то заради княгиня Надежда, като сестра на царстващия български владетел), за да бъдат преустановени, поне временно, издевателствата върху херцозите Вюртемберг. Вторият инцидент, само две седмици по-късно, е бил по-зловещ. Личният приятел от детинство на царя д-р Артур Майер, след претърсвания и издевателства на нацис-тите у дома му в Германия, потърсва убежище с жена си в българската легация в Берлин. Царят нарежда да се осигури това убежище и българските дипломати да се застъпят за съдбата им. Властите в Берлин обещават, че няма да безпокоят повече семейство Майер, когато се прибере в дома си. При тези условия еврейската двойка напуска българската легация. На следната сутрин официално е съобщено, че двамата са се самоубили в дома си. На погребението им, въпреки враждебните демонстрации на нацистите наоколо, е присъствал целият състав на българската легация и е бил поднесен венец с надпис: „От вашия добър приятел Борис, цар на българите“.
От този ден личното отношение на цар Борис към националсоциалистическата власт и идеология е определено и той не го променя до края на живота си.
Въпреки това обаче цар Борис е съзнавал ясно, че гео-политическото положение на страната и икономическите й връзки я държат далеч от съвременните демокрации и то при наличие на международната обстановка, сочеща отново конфронтация. Докато годишният английски и френски внос и износ с България е варирал около 1,2% до 3,6%, вносът и износът с Германия, особено след 1933 г., редовно надвишава 50-60%, с тенденция през последващите години за непрекъснато нарастване. За цар Борис е било повече от ясно, че тази икономическа „прегръдка“ на Германия ще окаже решително влияние при определяне политиката на страната при един бъдещ европейски конфликт, който през 30-те години е изглеждал вече все по-непреодолим.
Царят е правил всичко възможно при срещата си с френски, английски, американски и чехословашки държавници да ги заинтересува с политическата важност на икономическите връзки с България. Приятелството му с английските и американските пълномощни министри, акредитирани в България, дават известен резултат в това отношение, но за съжаление твърде кратък и твърде скромен.
В периода преди и след преврата на 19 май 1934 г. Българската комунистическа партия се намира в т.нар. „лево-сектантски период“. Стабилизацията на политическия и обществен живот в страната след 1926 г. превръщат комунистическата партия (въпреки подкрепата на Коминтерна) в ограничена формация от няколко хиляди души, които обявяват своето съществуване пред обществото с откъслечни политически или терористични акции. Те са напълно изолирани от обществото и това ги прави абсолютно безпомощни. Това кара Коминтерна да предприеме мерки.
През януари 1935 г., непосредствено след падане правителството на Кимон Георгиев, се е състоял V пленум на Комунистическата партия в България с оглед промяна в стила на нейната дейност. Специални пратеници на Коминтерна, пристигнали в България, са потърсили лек за изпадналата в колапс партия. По тяхно мнение, а и по пътя на обективната логика, комунистическите функционери е трябвало да прекратят безсмислените си крясъци за „предстояща революция“, които не впечатлявали вече никого. Просто трябвало е да се съобразят с реалната действителност, да ограничат до минимум терористичната си дейност, която ги е компрометирала пред народа и, най-важното, да потърсят параван чрез други политически формации и под егидата на „общ фронт“ да възвърнат присъствието си сред обществото.
През август 1935 г. в Москва се е състоял Седмият конгрес на Комунистическия интернационал. Основният доклад на тема „Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единството на работническата класа срещу фашизма“, изнесъл Георги Димитров. Докладът третирал познатия вече на Коминтерна „похват“ за „единен фронт“ на всички „антифашистки сили“, включително и подчертано буржоазни партии. Този доклад развивал два основни факта. Първият е, че имперският комунизъм, с който Москва желаела да осъществи завоевателните си цели върху цялата планета (гербът на Съветския съюз е вече утвърден с основна емблема земното кълбо със сърп и чук върху него), е получил смъртен съперник в аналогичната идеология на националсоциалистическото движение в една възраждаща се световна сила като Германия (не напразно пълното название на партията на нацис-тите в Германия е Националсоциалистическа работническа партия). Наистина формулата, от която трябва да се извърши инвазията за световно господство, е различна. В Москва това е „класата“ (използва се, разбира се, концепцията на Карл Маркс и възможностите на едно почти столетно работническо движение в Европа и Америка, което Коминтерна сега си присвоява). В Берлин формулата е много по-примитивна, арогантна и без широка перспектива – „расата“.
Вторият факт е много по-съществен за Коминтерна. „Световното работническо революционно движение“, обединено под лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“, който сега е умело използван от Москва, не изключва възможността (напротив, тъкмо сега тя се счита от Коминтерна съвсем актуална и наложителна) от „съдействие“ в единен „народен фронт“ на лявобуржоазни партии на традиционната дребна буржоазия, която пък осъществява жизнения потенциал на традиционните „империалистически държави“ на едрия капитал. Именно единният „народен фронт“ е вторият главен извод от Седмия конгрес на Коминтерна, с който комунистическия империализъм има намерение отсега нататък да осъществява експанзията си в другите страни.
На Шестия пленум на БКП, състоял се през февруари 1936 г., се възприема окончателно тезата за „народния фронт“, но заедно с това се отчита и непромененото състояние на откъснатост на партията от обществото и тревожното й затваряне в „тесен кръг“ функционери.
През май 1936 г. е създадена формация на опозицията, наречена „Петорка“, в която участват БЗНС „Врабча 1″, социалдемократите, Демократическия сговор, Радикалната партия на Генов и^националлибералите на Смилов. По това време комунистическата партия можа да установи някакви взаимоотношения единствено с винаги заредения с превратаджийски намерения политически кръг „Звено“. Този факт доказва потвърждаваната многократно истина, че крайните екстремистки движения в определени моменти търсят допир и взаимодействие.
„Петорката“, окуражена от падането на превратаджиите, иска незабавно възвръщане на положението от преди 19 май 1934 г. Това би значило обаче връщане на многопар-тийния хаос (42 партии), безплодното политиканстване и всички рискове, които грозяха успешното развитие на страната и обществения живот. Цар Борис обаче има друг план – той е за постепенно възвръщане към парламентарния живот и плурализъм, елиминирайки основните недостатъци на многопартийната система.
През април 1935 г. правителството на Пенчо Златев подава оставка. Превратаджиите, използвайки различни канали, се надяват, че могат да наложат като подходящо цивилно лице за министър председател дотогавашния пълномощен министър в Белград Димо Казасов – професионалния превратаджия, преминал през социалдемократическа, цанковистка и звенарска мундщровка. Цар Борис обаче знае добре ходовете, които имат намерение да извършат с помощта на политическия пигмей Димо Казасов вдъхновителите на 19 май. Затова категорично отхвърля това предложение и възлага на 21 април 1935 г. съставянето на новото правителство на един пенсиониран дипломат, македонски патриот и негов бивш учител – Андрей Тошев. Ясно е, че след много горчиви „залъци“ Борис III бе взел положението в ръцете си.
В няколко месеца кликата на Дамян Велчев във Военната лига е парирана, пенсионирана и обезличена. Заговорниците обаче не се отказват от коварните си намерения. Отишъл в Югославия и с помощта на „определени югославски държавни елементи“, които имаха конкретна цел – създаване на анархия в България и възможности за външна интервенция – Дамян Велчев организира заговор за атентат и убийство на Борис III на 3 октомври 1935 г. по време на тържествата по случай възшествието и независимостта.
Подпомаган и инструктиран от югославските тайни служби, Дамян Велчев преминава нелегално границата, но бива веднага заловен. След разпита и установяване на доказателствата за подготвения атентат, биват арестувани като съучастници Кирил Станчев, Крум Колев, полковник Кален-даров, генерал Владимир Заимов, д-р ГМ. Димитров.
След дълъг съдебен процес, съдът осъди на смърт Дамян Велчев, Кирил Станчев, Колев и Календаров. Верен на принципите си от времето на встъпване на престола да не подписва смъртни присъди, освен при доказване непоправими рецидивисти на жестоки убийства, цар Борис помилва съзаклятниците, подготвяли неговото убийство.
Две години преди това той се е застъпил лично пред Гьоринг да бъде спасен в Лайпцигския процес функционера на Коминтерна и един от подбудителите и ръководителите на Септемврийското въстание Георги Димитров, считайки това като задължение на царя на българите по отношение на един сънародник, независимо от неговите политически убеждения, терористични прояви на българска земя и подмолна конспиративна дейност. Този факт бе потвърден от съветски политически лица и документи едва след „размразяването“ в Съветския съюз при управлението на Горбачов.
Пак от мотиви на човеколюбие, по внушение на своя секретар Балан цар Борис в грозното и безпощадно време на войната, спасява от смърт и секретаря на Комунистическата партия Трайчо Костов в един процес, където неговата, съответстваща на смъртна присъда, вина е безспорно доказана.
След срещата на цар Борис и крал Александър на Белградската гара и двукратното посещение на югославската кралска двойка в България през 1934 г., започна период на подобряване отношенията с Югославия. Желан етап във външната политика на царя, защото след обета си никога да не въвлича България във война, той считаше, че подобряване положението на почти два милиона българи под чуждо робство в съседни страни ще се постигне единствено чрез умели дипломатически ходове и дълги аргументирани преговори.
Както отбелязахме, царят отказа България да влезе във формирания през 1934 г. Балкански пакт (фактически насочен срещу бързо просперираща България), защото инициаторите му предлагаха България да се откаже от своите кръвни братя и земите им останали под чуждо робство. Борис III дълбоко вярваше, че с разум, исторически и етнически аргументи, чрез търпимост и икономически просперитет, България може да си възвърне основните части от загубените територии. За осъществяването на тези намерения, царят поддържа преки връзки с държавници както в Европа, така и на Балканите – като външния министър на Румъния Титулеску, на Турция – Рюджи Арас, които имаха и споделяха из цяла Европа оценките си за дипломатическите и политически способности и реалистични възгледи на българския владетел.
С тази цел царят формира и следващия правителствен кабинет на България на 23. XI. 1935 г. начело с Георги Кьо-сеиванов, дългогодишен дипломат и министър на външните работи в кабинета на Андрей Тошев. Този кабинет и следващите, в които внимателно бяха включени единични представители на старите партии, имаха за цел да подготвят общински и парламентарни избори и постепенно да върнат страната към парламентарната демокрация без политиканстването на дребните партии, а с единствена и обща цел – благополучието на страната. В този дух новият министър на войната, генерал Хр. Луков, прочита във Военния клуб на 3 март 1936 г. заповед, с която забранява на офицерите „да се занимават с политика под каквато и да е форма“. „Машата“, с която евентуални превратаджии можеха да си послужат отново, бе измъкната от ръцете им. Армията възвръщаше основното си задължение да пази целостта и суверенитета на държавата.
Страната бавно се връщаше към нормален парламентарен живот. През май 1936 г. бе образувана споменатата вече „Петорка“ (БЗНС „Врабча 1″, БРСДП, Радикалната партия, Демократическия сговор, Националнолибералната партия), която заработи за възстановяване на конституцион-но-парламентарния живот. Сродни бяха исканията на кръга около Демократическата партия, в който влизаха още радикалите на Стоян Костурков и Народната партия на Атанас Буров. БЗНС „Пладне“ правеше опит да обедини всички земеделски групи. „Народно социалното движение“ на Цанков застана също на позиции за възстановяване на парламентарния живот.
Така, в по-малко от две години и половина от преврата на 19. V. 1934 г., политическите партии у нас имаха възможност да започнат отново политическа дейност. Дори се потърси възможност за „съвместна дейност“ (която така и не успя), между „Народното социално движение“ на Цанков, двата БЗНС и Работническата партия.
Насрочени бяха общински избори за края на 1936 г., но по настояване на някои от опозиционните лидери (за да се укрепи партийния организационен живот), те бяха проведени през лятото на 1937 г.
„Петорката“, Демократическата партия, Работническата партия и БЗНС „Пладне“ (т.е. най-разнообразно опозиционно войнство) създават коалиция „Демократическо споразумение“.
Обществото обаче бе уморено от играта и политиканстването на отново появилите се многобройни политически партии. Това разбраха добре опитните партийни лидери и при наличието на мажоритарната система „Демократическото споразумение“ гласува с лозунг „За възстановяване на Търновската конституция“. Останалите партии попаднаха с не много голям процент в различни съвети.
Опозицията предложи по-нататъшно консолидиране в „Демократическо обединение“ и с него участва в първите парламентарни избори след 19. V. 1934 г. Проведени през март 1938 г., системата при тях беше пак мажоритарна. Правителството разчиташе на личности и спечели относително мнозинство 93 проправителствени депутати срещу 67 опозиционни. Практически и формално партийният живот бе върнат в рамките на конституционнопарламентарната система. Обществото обаче нямаше доверие в партийния хаос и предпочиташе да гласува за личности.
Една от първите задачи на своята цел да осъществи българското национално обединение без война, бяха политическите стъпки, които царят внушаваше на първите правителства на Кьосеиванов за премахване ограниченията на Ньойския договор по отношение на българската армия. Те се увенчаха с успех чрез подписването на Солунското споразумение от 31 юли 1938 г„ с което се премахваха основните ограничения за армията ни.
Следващата стъпка на царя и българската външна политика беше осъществяване възможността за излаз на Бяло море, което (като икономическа форма) беше заложено в клаузите на Ньойския договор. Царят правеше всичко възможно, за да изтъкне пред балканските страни и пред Европа жизнената необходимост от такъв излаз на България. Страната ни печелеше все повече международен престиж и Борис III използваше всяка възможност, за да го увеличи и затвърди.
Нещо повече. Уверен, че може да служи на мира в Европа (а чрез това и на националните интереси), царят прие през 1938 г. предложението на английския и френски ми-нистър-председатели да въздейства върху Хитлер да не прибягва до война с Чехословакия заради Судетските области. В това отношение Борис III успя и отложи почти с година пламването на Втората световна война. Това беше началото на редица дипломатически ходове, които по-късно царят щеше да използва в интерес на родината си. Възможност за връзки, оставащи обикновено в сянка, но с изключително важни по ролята си политически и дипломатически лица. Връзка, която той дискретно щеше да използва отново дори и в последните месеци и дни на живота си.
Политическият живот в страната се очертаваше все повече под влияние на конфронтиращите се международни отношения. Партийните коалиции бяха съвсем лабилни, а животът и дейността им (с изключение на засилващата се, ръководена и щедро подпомагана от Москва, предимно терористична дейност на комунистическата партия) съвсем вели.
Началото на териториалната ревизия на Версайската система (споразумението в Мюнхен – септември 1938 г.) нанесе окончателен удар върху „Демократическото обединение“, а подписването на германо съветския пакт (август 1939 г.) и избухването на Втората световна война доведоха До крайна конфронтация довчерашните съюзници.
През лятото на 1939 г. царят отправи в три основни направления дипломатически проучвания. Министър-председателят Георги Кьосеиванов посети Берлин, председателят на XXIV ОНС Стойчо Мошанов гостува в Лондон, а наша парламентарна делегация се отправи за Москва (първо посещение от такъв характер след възстановяване на дипломатическите отношения със СССР от правителството на Кимон Георгиев през 1934 г.). Впечатленията за това, което чу от пратениците и за събитията, чиито приближаващ тътен вече разтърсваше Европа, даваха основания на царя да счита, че войната през настъпващата есен е неизбежна. За него сега по-важно от всичко беше да потърси формулата, чрез която да съхрани неутралитета на страната.
Политическите сили служеха все по-изразено на своите пристрастия и те не можеха да бъдат надеждни съветници на царя.
На 23 август 1939 г. неочаквано бе сключен германско-съветски пакт за ненападение. Силите на тоталитаризма се сближаваха (макар и временно както винаги досега) за нанасяне удар върху традиционните буржоазни демокрации, но заедно с това започваше и ревизията по военен път на несправедливите Парижки договори за мир. Можеше ли България (една от най-засегнатите от Парижките договори страни) да остане извън военния реванш. Цар Борис не знаеше дали това може да се осъществи, но беше твърдо решен да опита всичко за реализирането на такъв вариант. Предстоеше изпитание, неизвестно както по размерите, които щеше да вземе, така и по отношение на времето, в което щеше да продължи. За царя беше важно да запази в този огромен започващ катаклизъм обета, на който служеше от встъпването си на българския престол. Два почти противостоящи принципа (както се очертаваше сега) – запазване на народа и държавата от кръвопролитна схватка и осъществяване на националното обединение. Съдбата на българската държава и на българското население останало под чуждо робство, се поставяше сега отново на карта, заедно с цялата си драматичност.
На 1 септември 1939 г. Германия нахлу в Полша и Втората световна война започна. Два дни по-късно Франция и Англия обявиха война на Германия.