Разпространение. Расте край пътищата, в орниците и тревистите места навсякъде из България.
Описание. Многогодишно тревисто растение с право, голо стъбло, високо до 1 м, и пълзящ корен. Листата са последователни, без дръжки, линейно ланцетни, с малки прилистници. Цветовете са бледожълти или сини, събрани в класовидни съцветия. Чашката и венчето са петлистни и сраснати в основата, с 4 тичинки. Плодът е кръгла, двугнездна кутийка с ципести черни и плоски семена. Медоносно растение.
Използуваема част. Стръковете на растението, брани през време на цъфтежа, юли—септември. Сушат се на сянка или в сушилня до 40 С. Изсушената билка е с неприятна миризма и горчив вкус. Опакова се в бали. Допустима влажност 12%. Запазва се в сухи и проветриви помещения.
Химичен състав. Алкалоида d-1-пеганин, флавоновите гликозиди линарин, неолинарин, пектолинарин, линарезин и ли-наракрин, фитостерии, витамин С, мравчена и оцетна киселина, пектин, танини и др.
Лечебно действие и приложение. Действува обезболяващо и пикочогонно.
В българската народна медицина луличката се употребява при болезнено уриниране и болки след него, нощно напикаване, увеличена и възпалена простата, възпаление на пикочния мехур, хемороиди, главоболие с повръщане, жълтеница, запек и др.
Външно билката се прилага във вид на лапи при циреи, кожни болести, хемороиди, за промивки при възпалени очи и клепачи. Пресният сок, смесен със свинска мас по равни части, се използува за мазане при хемороиди.
Начин на употреба. 1 супена лъжица от билката се залива с 400 г вряла вода да кисне 2 часа. Прецедената запарка се пие по 1 винена чаша преди ядене 3 пъти дневно.