Аристотел е баща-създател на логиката. Именно защото я смята /organon/-оръдие, способие, наръчник. За всяко научно занимание, той казва, че само предварителното и познаване може да бъде полезно, защото само след като е усвоена аналитиката, може да се премине към същинската философия, не обаче обратното-„след като е започнато философствуването, да се лутаме за елементарното“. Схващайки така значението и, Аристотел влага своя гений да я изучи и установи изцяло. И това извършва в такова съвършенство, че цели 2000 години по-късно Кант в предговора към второто издание на „Критика на чистия разум“ се оплаква, че от Аристотел да него логиката наистина не е направила крачка назад, но за жалост не е направила и крачка напред. Наистина това се дължи на самия характер на логическите истини, които подобно на математическите не търпят развитие, но се дължи и на гениалността на Аристотел, който сам при съвсем малък дотогавашен опит на
човечеството в тази област, изведнъж изгражда тази наука в пълния и почти обем, защото добавеното после е съвсем незначително.
Аристотел нарича логиката аналитика и то по две причини: първо, защото нейния основен метод според него е анализът, разчленяването на нещата на отделни белези и отделяне съществените от несъществените и второ, защото нейната крайна цел е да достигне създаването на точни, ясни и трайни понятия, без които не е възможно научното познание, а това се добива, когато сложната реч се анализира и разчлени на отделни съждения, а те от своя страна-на понятия.
Създаването на логиката се е наложило през време на Аристотел от практическите нужди на живота. Софистическата словесна
извратливост и лъженаука станала истинско обществено бедствие. Вместо честното търсене и различаване на истината, тържествували най-хитрите и безкрупулни профанатори на истината, които по този начин довеждали до скептицизъм и безразличие. Ето защо наложило се да се установят точно и нарочно грешките, които те правят при своите доказателства, както и да се посочат качествата и правилата на истинските доказателства. Това именно изпълнил блестящо Аристотел чрез изграждане различните отдели на логиката.
Първият дял не по важност, а методологически-това е топиката, наука за доказателствата с нейния специално полемичен дял-учението за лъжливите софистически доказателства.
Докато последната част разкрива фалша на Софистиката, първата дава собственото учение на Аристотел за търсене и доказване истината.
Но логиката според него не е само полемична. Тя е преди всичко трасиране изобщо пътя на науката. Затова се изследват изцяло основите и, като се започва от учението за категориите, което стои на първо място в събраните логически съчинения на философа. Наистина автентичността на това учение от някои е била оспорвана, но фактически то, ако не самият Аристотел, то поне напълно в неговия дух. Защото, както видяхме за него, както и за Платон изобщо, родовото е преди частното и видовото, така че много естествено е било на първо място да се поставят категориите. Те са именно ония най-общи дялове от действителността и ония най-общи понятия, които всичко обхващат и нямат по-висше от себе си. Преди да премине към съждението и умозаключението, Аристотел разглежда понятията и най-голяма внимание отдава именно на най-общите понятия, категориите. Той, както е известно, наброява десет категории:
1. -същност = човек, кон
2. -количество = два лакти, три лакти
3. -качество = бял, учен
4. -отношение = двоен, половина, по-големи
5. -място = в лицея на пазара
6. -време = вчера, утре
7. -положение = лежи, седи
8. -притежание = обут, въоръжен
9. -действие = реже, пари
10. -страдание = порязва се, опарва се
Сам Аристотел в глава четвърта на своето съчинение за категориите, като изброява тези десет категории, посочва, че няма дума, която да не изразява нещо от тези десет сектори на действителността и няма вещ или явление, в което да не могат да се поместят в тези му десет категории: какво е, в какво число е, къде е, кога е, как е и прочие. „Всяка изречена дума, казва Аристотел, изразява или субстанция /същност/ или количество, или качество, или отношение, или място, или време, или положение, или притежание, или действие, или страдание“.
Между тези десет категории Аристотел винаги поставя на първо място по значение категорията същност, без която са невъзможни другите. При някои случаи той наброява само четири категории: същност, количество, качество и отношение. Много съществено е, че според Аристотел категориите са не само най-общите понятия, но че те именно представляват истинската природна действителност, тъй както тя е обективна, като първична или както той казва „първична по самата си природа“. Всичко останало-частното, подчиненото и обусловеното-е само за нас първо, тъй като първо с него се сблъскваме в света, него възприемаме преди да достигнем до категориите.
На действителността съответстват не само категориите, но и основните закони на мисленето, които също само за това са задължителни за мисленето, защото са закони на обективното битие. Обективно всяко нещо е тъждествено на самото себе си и затова логически се изразява това положение в закона или принципа на тъждеството, идентичността. Обективно едно нещо не може в едно и също време да притежава едно качество и да притежава отрицанието на това качество /“а“, и „не а“/, затова се изразява със закона за противоречието. Така и принципа за изключеното трето отразява фактическото положение, че от две противоречиви качества едно нещо може в дадено време да притежава само едното от двете и третото качество не е възможно да му се препише: а е или А или не е А-никакво друго положение не е възможно като трето. Третото е изключено.
Най-голям дял в логиката на Аристотел имат учението за съждението и учението за силогизма, които са изцяло създадени от него и в това се състои най-голямата му заслуга към логиката. До него беше разгледано само понятието, но не и сложните мислови действия с него. И тук пак Аристотел подчертава основното, първичното значение на общото пред частното. Затова той например не върви като нас от субекта към субекта. Той не казва „s“ е „p“-„Иван е човек“, а казва „p“ важи за „s“-„човечността важи за Иван“, „човечността е принцип за Иван“. Следователно у него е по-ясно подчертано, че общото е вече даденост, предпоставка, когато се отнасяме към него като частно.
Тук естествено нито е възможно, нито е необходимо подробното разглеждане на всички видове съждения и на всички фигури и модули на силогизма. Това всичко се изучава в логиката, която е именно в пълния смисъл на думата-Аристотелова логика. Важно е да се изтъкне само нейният реалистичен, предметен характер, както и нейната исторически обусловена необходимост, а оттам и полемична ударност и заостреност. Едва по-късно в Средновековието, тя е била превърната в самоцел и чрез безкрайни силогистични изхитрявания е била сведена до такава софистика срещу каквато тя се е борила при своето зараждане.