В края на XVIII век във Франция настъпват основни обществено-политически промени. Там избухва първата’ революция, която нанася решителен удар на феодализма и на абсолютната монархия и провъзгласява принципите за свобода, братство и равенство. Френската революция обаче не унищожава частната собственост, а узаконява буржоазната собственост, в резултат на което се засилва наново експлоатацията на човек от човека — създава се капиталистическата експлоатация. Това, от друга страна, довежда до обособяване на класата на пролетариата.
XIX век е век и на процъфтяването на науката. Правят се важни открития, които тласкат науката напред и я извеждат окончателно от идеалистичната мистика и религиозната схоластика.
Великите мислители Карл Маркс и Фридрих Енгелс създават научния социализъм. Силата на работническата класа нараства и нейната борба се насочва срещу капиталистическата експлоатация. Тя е прогресивното начало в живота на европейските народи. И наред с изкуството на буржоазията се създава изкуство, което отразява живота и идеологията на прогресивната класа.
Страната, в която се проявяват най-ярко отделните течения в изкуството през различ-\ните етапи на обществено-политическия живот, е Франция. През XIX век там се раждат и сменят три течения в изкуството. Класицизмът след революцията през 1793 г. става изкуство •!на едрата френска буржоазия; след ^егюЛйщията“^!1 1830 г. се появява Романтизмът, който ‘става изкуство на дребната буржоазия. Но и Романтнзмът_не се задържа много. Необхеди-‘мостта от изкуство, което да отразява живота на френския селянин и на пролетариата, става I причина за раждането на ново изкуство — изкуството на реализма. След падането на Парижката комуна (1871) започва упадък на буржоазното изкуство и негов изразител става импресионизмът, който изпразва изкуството от социална тематика.
Срещу изкуството на френската дворцова аристокрация през XVIII век, както вече се каза, се обявяват енциклопедистите Дидро, Русо, Волтер. Те дават друга насока на изкуството. Погледите нан^о се^бръщат къ^ класическото наеледслво–През 1755 г. се разкриват Херкулан и Помпей7″Рймскага живопис“й~рнмската история, изпълнена с драматични
моменти^анимават управляващата буржоазия. Тя иска да използува тези «римски теми» за свои цели чрез изкуството. .Едно ново увлечение към всичко римско и гръцко обхваща бур~ жоазията. В много творби са разработени сюжетите; «Брут — убиец на Цезар», «Сцнпион _ победител?> и т. н.
Изразител на_тази_нова тематична тенденция в живописта, на това връщане към Класицизма ъ_$&к-Луи Давид (1748 — 1825). Новото, което внася Давид, са темите героизъм, мъжество и доблест. Пасторалните идилии на Буше, сантименталните сцени на Грьоз и домашната обстановкгГна’ Шарден не са в обсега на творчеството на Давид и неговите съвременници. Естетиката на Давид се основава на други принципи. Той смята, че истинската кщсота е вече създадена от древногръцкото и римското изкуство и тя трябва да бъде следвана, а ке търсена наново. „За~ него по-важни са рлоунъкът и линията, отколкото багрите. Той дори препоръчва да се~рисуват бели тела — като мраморните статуи. Ярък пример на героичното, чрез което въздействува на зрителите и на общественото съзнание, е картината му «Клетвата на Хорациите», изложена в Салона през 1785 г. В нея е представен моментът, когато тримата братя поемат мечовете, които бащата им подава, за да отидат да се бинт срещу трима свои противници (вместо да се бият двете войски). Бащата е обладан от героизма на своите синове, изразен в жестовете .и позите им. В контраст с мъжеството на синовете е плачът на тяхната майка и на съпругите им. Тази картина оказва голямо въздействие върху широките маси. Подобна е и картината^Бр^’т», изложена в Салона в навечерието на революцията, гГкоя™ и сам Давид участвува, а през 1792 г. става член на Конвента. По поръчка на Конвента Давид рисува ^Смъртта на Марат» (Брюксел), в която с малко средства успява да изобр1[зТГр*еалйстйчно трагичния край на любимеца на революционен Париж — Марат, убит във ваната от_ кон трареволюционер ката Шарлота Корде.
Давид започва“като революционер, става председател на Конвента и приятел на Робес-пиер,“ а~~след падането на якобинците е арестуван и след това освободен. Тук свършва него. вата революционна дейност. След завземането на властта от Наполеон и обявяването му за император той става негов придворен художник и рисува композициите «Коронясването на Жозефина» (Лувъра), която се отличава от предишните му творби по премногото детайли, н «Наполеон минава Алпите».
От портретите, които Давид създава, най-хубав е портретът на мадам Рекамие (Лувъра). внушителен със своята проста, монументална композиция и психологичната обрисовка на образа. Той рисува и портрети на хора от народа.
Давид е-Бзда~ва“ цяла школа с много ученици и последователи. Творбите на Давид, както и творбите на^негбТШГе“ последователи са изпълнени с алегорични сцени. Такова е изкуството н на Пиер Прюдон (1758—1823). Най-прочутата му алегорична картина е «Справедливостта на божията мъст преследва престъплението». Друга негова картина, пропита със сантиментална нега, е «Отвличането на Психея» (Лувъра). Технически картината е изградена леко -и образите на Амур и Психея, и облаците, върху които летят. В своите произведения Прюдон показва ново отношение към задачите на изкуството — известно като Романтизъм.
Друг голям представител на изкуството от това време и ученик на Давид е Антоан-Жан Гро (1771 — 1835). Той също внася в произведенията си елементи на Романтизъм, но ке колкото Прюдон. Гро става художник на Наполеон. Участвува в неговия поход в Италия и рисува военни картини. Една от тях е «Битката при Ейлау» (Лувъра), в която Наполеон е на бял кон, обиколен от своите приближени. С голям реализъм Гро рисува труповете на убитите (на предния план). Страдание и преживян ужас се четат в образите им. В тази картина Гро представя войната такава, каквато е, без маска и без театрална нагласа. Други негови творби са «Наполеон при чумавите в Яфа» {Лувъра) и «Наполеон при пирамидите», в конто Гро отстъпва от своя реализъм и рисува Наполеон не такъв, какъвто е, а висок и едър. ,\н-тоан Гро е голям рисувач и колорист с богата палитра.
Линията на историята на Франция е вълнообразна. След революцията идва реставрация на монархията, след нея друга революция. Буржоазията е класата, която държи властта п ръцете си. Изкуство то ,_ което обслужва прогресивните идеи на буржоазията през време на революцията, намира в лицето на Давид своя голям представител. След това обаче изкуството на Класицизма загубва много от своя прогресивен и революционен характер и става изкуство на_забргатялата и овладяла властта буржоазия. Революционната тематика на Давид слиза от сцената. В живопис^ навлиза спокойствие, връща се преклонението пред античния идеал.
Един от най -големите представители на Класицизма е ученикът на Давид Жан-Доми-Яа^ЦТ^Ш^^ббТДТ^ъ^ху творчеството на Кнгр~бказва влияние-и изкуството на нта-лиадския_Ренесанс, особено изкуството на 1*афаело. „Чистата и изразителна линия играеголяма роля в творчеството на Енгр, особено в моливните му портрети и рисунки. Неговите портрети са „верни“ образи на представители на буржоазната класа — с_много „изящество 1гфинес на формата. Портрет с дълбока психологична обрисовка е «Бертен стари» (Лувъра), също «Госпожа Ривиер» (Лувъра) и др. Най-известна от композициите му е еАпо-теоз на Омир», построена в класицистически стил. Действието се развива пред фасадата на древногръцки храм, фигурите са ‘Добре построени н леко моделирани. Той рисува и образите на Пусен, Ла Фонтен, Фенелон. В колоритно отношение тази творба е суха. Енгр достига високо майсторство в рисуването на голо тяло. Това добре се вижда от неговата картина «Изворът» (Лувъра). С още по-голям финес е нарисувана «Одалиска» {Лувъра). Енгр създава и много композиции с митологични, исторически и религиозни сюжети, в които влиянието на Давид, Рафаело и античното изкуство е особено подчертано. В неговите религиозни картини, правени по поръчка на реакционната католическа буржоазия, аяма -религиозно чувство. Те са_гга-с_коро студени изображения на верски легенди — «Мъче-нието на св. Симфориен», «Христос връчва ключовете на Петър» и др. Енгр гради цялото свое изкуство върху „естетика, инспирирана от древногръцкото изкуствоГТсГе за него идеалът. Линията преобладава, а колоритът е само допълнително, несъществено средство да се изрази формата.
„Енгр има много последователи, които черпят теми за своите картини от митологията и библейските и евангелските предания. Това се диктува от вкуса и желанията на управляващата класа, която търси подкрепа в католическата църква. Класицизмът на Енгр връща назад живописта по отгошение на тематиката и я отдалечава от живота. Явява се изкуство на умозрително и лабораторно създадена красота, на голи тела с «идеална хубост», едно бягство от живия живот и от съвременността.
Като реакдия на този Класицизъм се създава ново течение изкуството — Романтизмът.
Той се появява към 1830 г. —след революцията,“ която е потъпкана. Монархията нановостъпва на крака. Романтизмът идва като протест срещу реакционната буржоазия и нейния
морал, като реакция срещу буржоазния Класицизъм, който става изкуство на управляващата класа.
Заченки на френския Романтизъм има още в творчеството ла Прюдон в неговата картина «Амур и Психея», в творчеството на Антоан Гро, но типичен представител на Романтизма е Теодор Жерико (1791—1824). Макар че е ученик на Герен, който пък е ученик на Давид, той повече се влияе от творенията на Ренесанса и Барока – Тициано и Караваджо, а така също н Веласкец. Когато напуска Герен, Жерико изучава Рубенс и се увлича от неговия пламтящ колорит, който особено много му допада. Тон изучава, човешкото тяло и го изобразява в картините си мощно, в силно напрежение и в душевни вълнения. Най-високото негово постижение е картината му «Салът на Медуза» (Лувъра). Буря е разрушила~кораба I! хората, изпаднали в последно отчаяние, се носят по бурното море върху останките на сала. Платното се издува от вятъра до скъсване. В този момент те са зърнали в далечината кораб. Голите тела, здрави и напрегнати от вълнение, са изписани безупречно. Колоритът е тъмен — в кафяви багри, а морето е отразено в общи маси, мрачно и зловещо. Същественото в картината е драматизмът. (За да предаде страданието и смъртта на хората, Жерико посещавал болниците и изучавал състоянието и преживяванията на болните.) Тази творба на Жерико е една от най-драматичните в европейската живопис.
Жерико е един от големите майстори на рисунките на коне. Движението на препускащите коне в неговите картини излиза от рамките на възможното, но зрителят добива впечатлението, че то е правдиво. Такава ^ неговата картина «Надбягвания в Епсъм» (Лувъра). Конете бягат в галрп. Четирите крака на конете са~във~въздуха — нещо, което в действителност е невъзможно, но това светкавично препускане се възприема като вярно, защото е изразително. Ездачите са в стремително движение напред. Пейзажът е сочен, какъвто го вижда Жерико и Англия, кьдето пътува и наблюдава надбягвания с коне. Пътуването до Англия обогатява неговия колорит. Той се учи от английските пейзажисти.
Жернко, който с такава любов рисува коне, веднъж през време на езда пада от коня си и умира.
Друг голям _представител на школата на Романтизма е Йожен Дьолакроа (1798—1863), които остава и ненадминат отрасъл в културна среда п самият той съботата култура, Дьолакроа също е ученик на Герен, при когото учи и Жерико. С него той завързва дружба и Жерико оказва влияние върху Дьолакроа. Той посещава ателието на Жерико н се учи от него. Първата творба на Дьолакроа, която има голям успех в Салона през 1839 г., е «Данте и Виргилии». В пея се чувствува влиянието на Жерико и по-специално на неговата картина «Салът на Медуза». Главната цел на Дьолакроа е да пресъздаде човешкото страдание, коетоспоред него най-много заслужава да бъде предмет на изкуството. Но той е чужд на нзллш ната сантименталност при изобразяване на страданието. На тази тема именно е картината «Данте и Виргилий». Сцената е от песен втора на «Ад» —Данте и Виргилий пътуват с лодката на Харон, върху която се струпват група грешници, в отчаяние извили мускулести тела и сгърчили, лица. Данте с ужас наблюдава страданията. Тази картина на Дьолакроа вдига голям шум като произведение на школата на Романтизма.
В творчеството на Дьолакроа намират място и сюжетите от живота на народите от Ориента и от континента на черните. Той пътува два пъти до Алжир, който Франция по гоаа време завладява, и до Мароко, откъдето донася голям брой рисунки и етюди. По тях създава картините си «Алжирски жени» (Лувъра), «Сватба в Мароко» (Лувъра) и др. Плод на тези пътувания е и творбата «Кланетата на остров Хиос» (Лувъра), в която Дьолакроа изобразява жестокостите на турските завоеватели при потушаване на борбата иа гръцкия народ за освобождение. С голям реализъм Дьолакроа рисува отделните фигури, които проучва по живи модели и по антични статуи. На преден план са избити жени и деца, останалите живи гледат ужасени и между тях са двама от турските завоеватели. В далечината се виждат пожари -зверствата продължават.
Пол впечатлението на английската живопис, с която се запознава в Лондон и в Париж (главно на Лорънс и на Констейбъл), Дьолакроа освежава палитрата си и включва в нея повече баг-рено богатство и жизненост. Под впечатление на революцията от 1830 г. той създава своя шедьовър «Свободата водТГнарода към барикадите» (Лувъра). С голяма любов и реализъм той рисува образите~|1а~%ора от различните слоеве — работници, студентиТГне^ забравимия Гаврош, които дават живота си, за да извоюват свободата. Млада разгърдена жена, с пушка в лявата ръка и знаме в дясната — символична фигура на свободата — води народа към победа. Тази творба е пълна с напрежение и динамика. Дьолакроа е прогресивен художник — гражданин на страната на революцията. Неговият романтизъм е героичен, а не сантиментален. Дьолакроа е и художник-философ. Неговият «Дневник» е ценен документ, в който са изложени философските му концепции за изкуството. Той владее до съвършенство художественото майсторство.
Художник, който живее през времето на Романтизма във Франция, но който се различава от романтиците, е Ернест Мейсоние (1815—1890). Той започва като художник с илюстриране на «Павел и Виргиния» и други книги, в които показва качества на прекрасен ри-сувач’, с вярна и жива линия. По-късно той разработва сцени, в които движението е основното. Такава картина е «Сбиване» (Уйндзърския замък). Историческата композиция също занимава Мейсоние. Той се заема да проучи живота на Наполеон I н създава най-хубавата си творба «1814 година» (Лувъра), в която отразява безславното връщане на Наполеон след Бородино. Наполеон върви начело на разбитата войска мрачен, победен. Копитата на конете затъват в лепкавата кал и снега, а небето е сиво и схлупено. В тази картина на Мейсоние няма сладникава романтика като в картините на други негови съвременници. Той е реалист в отразяване на историческата тема. Мейсоние рисува и много портрети, които са характерни с прецизността на изображението.
В областта на скулптурата известен френски романтик е Франсоа Рюд (1784—1855), който по сила на изразените чувства и настроения в някои от неговите творби можела се сравнява с Дьолакроа, Неговият релеф «Марсилезата» ,поставен на Триумфалната арка на площада Етоал в Париж, е една от последните изяви на алегорията в европейското изкуство през XIX век. Алегоричната фигура иа свободата, полетяла напред с меч в ръка, зове народа и увлича в движението си и останалите фигури, едни от които са голи, други облечени в римски ризници. Динамиката на тази композиция е безспорно по-голяма, отколкото в композициите на Давид. Крилатата жена в този релеф води с по-голям устрем народа, отколкото фигурата на свободата в картината на Дьолакроа. Напрежението и благородният патриотизъм, който одухотворява образите, определят силното емоционално въздействие на този релеф и обясняват също така влиянието му върху европейската скулптура от ХIX век.
В портретната скулптура през времето на Романтизма особено ярко се откроява Давид д’Анжер (1789—1859), който създава много портретни бюстове и релефни медальони. Особено хубав е медальонът на революционера Филипо Буонароти — с дълбока психологкчга характеристика.
Друго име в областта на скулптурата от школата на прогресивния Романтизъм е Вари (1786—1875), проявил се като най-голям анималист. Той познава животните и създава съвършени по експресия изображения на животни. Неговият «Разярен лъв», поставен на гроба на падналите при завземането на Бастилията, е шедьовър в анималистичната скулптура.
Романтизмът се развива с особена сила и в областта на историческата живопис, сюже
impresionizam
тието на Нютон за разлагането на светлината и спектъра, като стигат дотам, че търсят получаването на сложните тонове — зелено, оранжево—чрез пространствено смесване на цветовете, което се извършва направо в окото. Те изграждат картината от малки багрени петна — синьо и до него жълто, които в окото трябва да дадат впечатление за зелено, тъй хато интервалът между двата цвята е много малък. Техните картини представляват плоскости, покрити с хиляди малки цветни петна. Импресионизмът стига до последния стадий на своето развитие — поантилизма, и там завършва.
Трябва да се отбележи, че претенциите на френските импресионисти за първенство в «откриването» на светлината, усетена и предадена под непосредственото впечатление от природата, не могат да бъдат приети, защото и преди тях още Веласкец в «Предачки» търси светлината; Констейбъл, а и други художници в пейзажите си също я включват като непосредствено възприятие.
Сюжетите в изкуството на импресионистите обхващат и теми от действителността, но те са далеч от темите на Курбе, Миле и Домие. Импресионистите рисуват градския пейзаж и сцени от булевардите и кафенетата на Париж, голи тела и портрети. До социалната тематика, до въпросите на класовите противоречия, които разяждат Франция по това време, те не стигат. Те са изолирани и от народа, с когото не тръгват, и от буржоазията, при която също не отиват. Обявяват се против нея и нейните вкусове в изкуството, но и тя се опълчва срещу тяхното изкуство и го отрича. Борбата е жестока и много добре е предадена в романа на Емил Зола «Творбата». Но тяхната борба срещу буржоазията и нейното изкуство накрая се оказва излишна, защото в своята същност изкуството им служи именно на идеологията на буржоазията и на нейната естетика, защото е «изкуство за изкуството», чуждо на класовите борби.
Основоположници на импресионизма се смятат художниците Едуар Мане (1832-1883} и Едуар Дега (1834—1917), чието творчество по пластичност е далеч от изкуствотг. на драгите импресионисти, но има обща теоретична основа. Още в първите си творби Мане проявиза подчертан стремеж към новаторство. Неговата картина «Закуска1 на тревата» (Лувъра), изложена в «Салона на отхвърлените», предизвиква голям шум със своето съдържание. Под сянката на дървета двама мъже седят и говорят, а между тях -гола жена. По-далеч край рекичка друга жена, полуобърната към зрителя, се къпе. На предния план е сложена кошница с плодове и закуски. Безспорна е връзката между «Концерт» на Джорджоне и «хрумването», отразено в тази творба на Мане. След нея той излага Юлимпия» (Лувъра). Младо момиче се е изтегнало на легло, проточило бедра н отправило поглед към зрителя; негърка му поднася вероятно изпратен букет, а черна котка се суети около краката му. Този сюжет извиква недоумение и у буржоазния, н у обикновения зрител, тъй като е плод на празен естетизъм.
Мане рисува много пейзажи около Сена, сцени из парижките кафенета и булеварди, дами и техните кавалери, седнали на балкони. Неговата живопис е изградена с високо пластично майсторство и подчертано чувство за колорит. Той е един от най-големите колористи на XIX век. Мане не разрушава формата и тя остава при него обемна и триизмерна, В това е и неговата сила като художник.
Другият съвременник и приятел на Мане — Едуар Дега, е различен и по тематика, н по~интерпретация на формата, и по колорит. Голям майстор на рисунката, Дега остава художник на движението. Негови модели са балерините през време на техните занимания, репетиции и спектакли на сцената. Дега е единственият художник, който опознава и запечатва в серия свои творби и умората, и упорития имтруд, и красотата на движенията им, и феерията на тоалетите им с техните симфонии от багри. Той ги отразява с любов и човечност. Пълни с поезия са неговите картини «Прима балерина», «Репетиция на балета на сцената» (Лувъра) и прекрасната пастелна композиция «Танцьорки в синьо» (Музея «Пушкин», Москва). Странен в своето композиционно разрешение, скъсало с всички принципи на Класицизма и Романтизма, е неговият сборен портрет «Виконт Льопик и дъщерите му», поставени на преден план на фона на булеварда. За разлика от Мане и други импресионисти Дега рисува и сцени от живота на хората на труда — «Перачки», «Гладачки» и др. Дега е голям колорист и майстор в предаване на светлината.
Групата на импресионистите се обединява около Клод Мопе (1840—1926). В тази група влизат не само французи. Членове на групата са Писаро, Сисле, Берта Моризо, Тулуз-Лотрек и др.
Клод Моне си поставя за цел да проучи влиянието на светлината върху колорита и рисува пейзажи в различни часове на деня, изхвърля тъмните багри от палитрата си и неговото ателие става природата. Той рисува «Руанската катедрала__вечер» и «Руанската катедрала на обед» в охровожълти бзгри, а в «Чайки» предава настроението на пейзажа от Лондон, когато Темза е потънала във виолетоворозовн нюанси н силуетите на високите сгради се открояват в синьо. Тези творби на Моне са притежание на Музея «Пушкин» в Москва. Той работи с малки петна, разлага цвета на палитрата и търси сложния цвят чрез съпоставяне на съставните му — чрез синьо и жълто търси зелено, чрез червено и синьо — виолетово и т. н. Благодарение на този метод на работа формата при Моне загубва своята обемност и неговите картини действуват повече като цветни хармонии, стигнали в някои случаи до безплътност. Най-хубави са пейзажите му край Сена, около моста на Аржантьой, които той рисува през 70-те години. Той рисува и откъси от парижките булеварди с шумната пъстроцветна тълпа, морски пейзажи, а в Лондон рисува пейзажа «Парламентът в Лондон», в който стига до най-голямо разлагане на формата —сградата на парламента е превърната в някакво цветно видение със синкави сенки. Моне работи двадесет години от живота си над една серия картини — «Водни рози» (Лувъра), в които се стреми да улови светлината и да предаде отраженията на дърветата във водата. Рисува подобно на Мане «Закуска на тревата» (Музея «Пушкии» — Москва), Заслугата на Моне е в това, че той зелива със светлина картината и изчерпва възможностите иа колорита и неговите нюанси. Така картината се превръща в извор на светлина. Но той остава далеч от проблемите на действителността и неговото изкуство не отразява нищо от живота на френския трудов народ, То е изкуство на търсене на самоцелни светлинни и колоритни решения.
Другите двама сподвижници на Моне— Алфред Сисле (1839—1899) и Камий Писарв (1830—1903) — работят в областта на пейзажа, но не стигат до това разлагане на формата, към което съзнателно се стреми Моне. В тях предметите имат определена форма, а Сисле търси в пейзажа и по-поетично настроение. Той рисува селски улици или мотиви из тихите провинциални градчета и паркове, облени от светлина. Сюжетите и на Писаро се движат в този кръг, но при него заема място и по-големият по обхват градски пейзаж, например кОпер-ната улица — Париж», в която е отразено настроението на големия град (Музея «Пушкин» — Москва).
Най-забележителен представител на Импресионизма е Огюст Рьоноар (1841 — 1919), чието творчество е с по-разнообразни сюжети в сравнение с Моне и други негови съвременници. Той е не само пейзажист, а рисува и човека — жени и мъже, които се веселят и танцуват из парижките кафенета или седят в ложа в театъра. Такава е неговата картина *В ложата» — млада красива жена е отправила малкия бинокъл към сцената, а мъжът е потънал в сянката зад нея. Колоритът на Рьоноар в тази творба е блестящ по богатство и сочност. В портретите, които създава, той не търси дълбок психологизъм, но те имат високи качества като живопис. С особена любов са изписани някои от детските портрети.
С увлечение Рьоноар рисува голото женско тяло. Неговите голи тела са пълни, жизнени, с меки и едри форми — «Гола жена», «Къпане в Сена» (Музея «Пушкин» — Москва). Цветните петна в живописта на Рьоноар се преливат едно в друго и по този път той получава едновременно богатство и мекота на колорита. Рьоноар е извънредно трудолюбив. Ревматизмът, от който страда, не му пречи да рисува непрекъснато {превързват четката към вдървените му пръсти и така той рисува). И изкуството на Рьоноар остава далеч от живота. То е изкуство за самозадоволяване. Рьоноар се радва на възможността да рисува и да лепи багрите върху платното, без Да си поставя по-сериозни задачи.
По този път на едностранчиво виждане и отразяване на действителността изкуството на Импресионизма се отклонява от реализма на Миле и Курбе и се превръща в изкуство на естетизма. В последния си стадий (поантилизма) Импресионизмът довежда картината до цветно дантелено було. Представители на този стадий от развитието на импресионизма са Пол Синяк (1863—1935) и Жорж Сьора (1859—1892).
Импресионизмът не създава нито историческа картина, нито битова живопис, а и в портрета се задоволява с ескизното постижение като основна задача. Тук изпъква багреното покриване, а не психологичното отразяване на вътрешния свят. Пейзажът и натюрмортът са главните жанрове в живописта на Импресионизма. Композицията с една или друга тема рядко е задача на импресионистите.
Импресионизмът навлиза в изкуството и на други европейски народи. В Германия представителна Импресионизма е Макс Либерман (род. 1847), който създава живопис със смело положена мазка и свеж колорит. Той рисува и композиции из живота на работниците (фиг. 636). Други импресионисти в Германия са Луис К.оринт (1858—1925) и Макс Селфогт (1868—1932), които стигат до по-големи крайности в построяването на формата.
В Италия Джовани Сгганпшни (1858—1899) създава оригинална и наситена с чувство живопис. Той е един от най-интересните италиански_художници на XIX век. Работи в Итз-
Трима френски художници, чиято живопис се отличава от творчеството на техните съвременници, оказват също силно влияние върху развитието на европейската живопис от края на XIX н първата половина на XX век. Тези художници са ван Гог, Пол Гоген и Пол Сезан. В тяхното изкуство продължава да се задълбочава откъсването от действителността, което е характерно за импресионизма. Субективизмът при тях взема превес. Той става основа и на най-новите направления в съвременната живопис на Европа, за да стигне до последните изяви на абстрактната живопис.
Винсент ван Гог (1853—1890) по произход е холандец, В Холандия той рисува пейзажи и сцени из живота на холандските селяни и миньорите. Първите му стъпки на художник се отличават от изкуството, което той създава след пристигането си в Париж — 1886 г., където се оформя като изключително оригинален художник. Животът на ван Гог е кратък и пълен с несгоди и лична трагедия (той заболява нервно и се самоубива). От импресионистите, с които дружи, той взема изразните средства, но ги претворява. Мазките на неговата четка не са дребни петна, а малки ленти или пръчици. Често взема мотиви от Миле. В Арл, където се установява да живее, той създава най-значителните си произведения, между които и «Гроздоберачки в Арл» (Музея «Пушкин» —Москва). Рисува пейзажи с обширни киви, градини, слънчогледи и натюрморти, интериори. В пейзажите ван Гог търси въздушната перспектива и постига далечина в задните планове. В неговите пейзажи има нещо неспокойно, което понякога ван Гог довежда съзнателно до странно състояние. Пейзажът се превръща във видение, рожба на болно въображение. В психиатрията ван Гог рисува доктора, който го лекува, пейзажи, автопортрета си с превързана глава (след като в припадък си е отрязъл едното ухо),
Палитрата на ван Гог е богата, но чистите багри в нея преобладават над полутоновете. Неговият колорит е богат и свеж, наситен и със студени, и с топли багри. Като живописец той е дълбоко индивидуален. Експресионизмът на XX век се развива върху изкуството на ван Гог.
Пол Гоген (1848—1903) по произход е креолец и прекарва част от живота си в Перу, а образованието си получава в Париж, където се занимава с изкуство. Приятел в Париж му е ван Гог и заедно с него рисува в Арл, дружи с импресионистите, а живописта на Пюви дьо Шаван го привлича с широтата и простотата на формата. Гоген израства като самостоятелен творец, когато напуска Париж и отива на остров Таити. Там, всред местните жители, Гоген твори с увлечение и това, което създава, носи отпечатъка на един примити-визъм, присъщ на изкуството на местните жители, и огнените, пищни багри на екзотичния пейзаж. Той рисува полуголи и голи момичета всред богатата багрена среда на околната природа —«Момичета от Таити». Неговите картини са изградени с широки мазки 2| петна. Багрите му са наситени, силни, изгарящи в гамата на топлите кафявочервеии цветове, но те не винаги са в съгласие с действителността и затова там се срещат оранжеви кучета или зелен кон. Гоген огражда образите с мек контур. Неговата живопис е напълно субекти висткчн а. Той е един от художниците, които търсят вдъхновение в простия и примитивен живот, далеч от цивилизования свят, близо до природата. Това става черта на цялото европейско изкуство от този период — и на изобразителното изкуство, и на литературата (с най-ярък представител Толстой).
Пол Сезан (1837—1906) започва живота си на художник с участие в изложбите на импресионистите, но се отделя рязко от тях и неговите творби остават чужди за импресионистите, а и за публиката. Това отношение към неговото изкуство го отвежда в родния му край —Прованс, където живее отдалечен и забравен до 1896 г., когато отново участвува в изложба в Париж. Сезан твори трудно, с голяма творческа мъка. Той е обрисуван в романа (Творбата» от неговия приятел Емил Зола. Сезан рисуиа и пейзажи из Прованс, и композиции с голи тела («Къпещи се жени»), сцени из кафе’нетата («Картоиграчи»), натюрморти, в които търси отразените цветни нюанси от един предмет върху друг, а така също и портрети н автопортрети. Неговата мазка е широка и той не разлага багрите като импресионистите. Не може да се каже, че рисунъкът на Сезан е прецизен и верен.