Земя­та била разтърсена из основи – планетите променили своите пътища

През XVII в. в Китай пребивавал йезуитският миси­онер Мартин Мартиниус. Той прекарал там няколко го­дини, изучил езика и като се завърнал, написал подро­бен труд „История на Китай“. Ето как с думите на древ­ни китайски летописци той описва какво е станало през време на потопа: „…Опората на небето се срутила. Земя­та била разтърсена из основи. Небето започнало да се накланя към север. Слънцето, Луната и звездите променили пътя на движението си. Целият ред на Вселената се объркал. Слънцето било затъмнено, а планетите променили своите пътища.“

За променяне вида на небето съобщил и „един от най-мъдрите римляни“, познавач на древността – историкът М. Теренций Барон, който е ползувал някакъв древен из­точник. Той писал: „Звездата Венера променила своя цвят, размери, форма, вид и курс, което не било се случвало никога нито преди, нито след това. И в Юдея съществувала подобна версия. Там се смятало, че потопът „е станал, защото господ-бог променил местата на две звезди в съзвездието“.

С други думи, редица съобщения свързват катастро­фата с явления от космически характер. Ако приемем то­ва, ще намерят обяснение и многобройните сведения за период на мрак и студ, които настъпили след катастро­фата.

Обитателите на тихоокеанските острови обозначават този период на различните си диалекти като „най-дъл­бока тъмнина“, „непроницаем мрак“, „безброй нощи“.

И в „Талмуда“ четем, че след катастрофата (загубата на благословената прародина на човека, изгонването от рая) Слънцето се скрило.

„Смразило се от страх сърцето на Адам.

-Горко ми!- простенал той. -Заради моя грях угасна светилото на деня и светът отново се превърна в хаос,“ Герстенкорн, привърженикът на теорията за пленяването на Луната, за когото говорихме вече, смята, че в момента, когато Луната максимално се приближила до Земята, голямо количество лунен прах се е разпръснал в пространството между тях, като постепенно се слягал върху Земята и нейния спътник. За наблюдателя от Зе­мята през това време небето потъмняло и Слънцето пом­ръкнало.

Подобен ефект е могъл да бъде предизвикан и от го­лямо изобилие на прах от вулканичен произход.

Наситеността на горните атмосферни слоеве с части­ци прах може да причини и друго явление, за което са­мо се споменава в свещените текстове и предания на най-различни народи. Става дума за рязкото застудяване, настъпил-о след катаклизма.

„Попол-Вух“ съобщава, че след катастрофата „наста­нал много голям студ, Слънцето не се виждало“. Древ­ните митове на Мексико и на Венецуела разказват, че ско­ро след катастрофата настъпил страшен студ и морето се покрило с лед. А племената, които живеят в тропи­ческите гори на Амазонка, и досега пазят спомени за ужасната и дълга зима, настъпила след потопа, когато хората замръзвали и умирали от студ.

Книгата „Зенд-Авеста“ също известява за царя на тъмнината, който изпратил студ и мраз на благослове­ната родина на древните арийци. „Зенд-Авеста“ разказ­ва, че арийците били предупредени за настъпването на студовете: „На земята ще налетят унищожителни зими, те ще донесат люти студове… те ще донесат сняг, дъл­бок 14 пръста…“

Известният изследовател на атмосферата В. Дж. Хъмфри в монографията си „Физика на въздуха“, засягайки въпроса за замърсяването на атмосферата, специално изтъква, че вулканичният прах може да окаже огромен ефект върху топлообмена на Земята. Частици прах с оп­ределен размер са в състояние да отразяват 30 пъти по-интензивно слънчевата светлина, отколкото да задържат топлинното излъчване на Земята. В резултат Земята 30 пъти по-интензивно ще губи топлина, отколкото ще по­лучава. При това, за да се намали с 20% интензивност­та на слънчевата топлина, достатъчно е атмосферата да се насити само с 1/174 куб.км прах.

Тези изчисления могат да бъдат потвърдени от съв­сем пресен пример. Изригването на един от вулканите на Аляска, който изхвърлил във въздуха известно коли­чество вулканична прах, причинил забележимо пониже­ние на температурата по цялата Земя в продължение на няколко години. Колко ли големи ще да са били после­диците от масовата вулканична дейност по времето на катастрофата! Почти всички извори, съобщаващи за ка­тастрофата, разказват за събудили се вулкани, за плани­ни, изхвърлящи в небето огън и пепел. Ясно е, че изх­върлянето на огромно количество вулканична пепел и прах в атмосферата неизбежно ще е предизвикало рязко понижение на околната температура, за което съобщават достигналите до нас възпоминания.

Но може би това не е единствената причина да нас­тъпи епоха на студ и мрак.

Друга причина, която би могла да доведе до същите резултати, е промяната на полюсите на Земята или на ъгъла на нейния наклон спрямо орбитата. Залежите от каменни въглища в Антарктида, на Шпицберген и зад Северния полярен кръг свидетелствуват, че някога полю­сите са се намирали далеч от тези райони.

И други находки говорят за това. Третата полярна ек­спедиция в района на Южния полюс открила овъглени остатъци от дървета, отпечатъци на листа от буйна рас­тителност, съществувала там преди 200-250 милиона го­дини.

Както предполагат някои изследователи, Северният полюс преди 60 милиона години се е намирал в южна­та част на Тихия океан. Сега той бавно се мести в посо­ка на Канада. Но това изместване ще стане по-забеле­жимо и ще предизвика промяна на климата едва след няколко милиона години.

Подобни премествания стават и с магнитните полюси. Известно е, че преди 700 хиляди години „земният магнит“ внезапно е променил своята полярност: северът се е превърнал в юг. При това, както отбелязва А.Власов, доктор на физико-математическите науки, менейки мес­тата си, магнитните полюси се преместват по различни пътища: понякога през Япония, друг път през Камчат­ка. Последният път, преди да заеме сегашното си мяс­то, Северният магнитен полюс е изминал дълъг път по огромна дъга – през Тихия и Ледовития океан.

Трябва да се отбележи, че редица изследователи го­ворят също за внезапна промяна на магнитните полю­си.

Не е стабилно и също тъй е подложено на колебания и положението на земната ос.

Наклонът на земната ос се мени в продължение на пе­риод от 40 000 години. Освен това земната ос се проме­ня ритмично на 21 000 години. Измененията на наклона на земната ос променят и ъгъла на падането на слънче­вите лъчи, а следователно значително се променя и кли­матът в отделните части на земното кълбо. На не по-малки изменения е изложена и земната орбита. Геолозите са дошли до извода, че всеки 92 000 години Земята променя формата на движението си около Слънцето, тя ту се приближава, ту се отдалечава от него.

Така че положението на нашата планета в простран­ството никак не е стабилно с всичките климатични и дру­ги последици, произтичащи от този факт за нейните оби­татели. Но във всички тези случаи става дума преди всичко за бавни изменения, а се говори за промени с катас­трофален характер. Какво би могло да предизвика тако­ва внезапно преместване на полюсите? Според изчисленията на съветския учен Г.Д.Хизаншвили оста на върте­не на Земята винаги трябва да съвпада с оста на макси­малния момент на инерцията. Всяко разместване на ма­си на земната повърхност променя оста на максимална­та инерция. Съответно на този ъгъл трябва да се откло­ни и оста на въртенето, т.е. да стане разместване на по­люсите на Земята. Това може да се случи в резултат на големи геологичски раздвижвания.

Така образуването на осемхилядиметровия Хималайски масив, измествайки с няколко градуса земната ос, е предизвикало преместване на полюсите. В резултат на това, отбелязва един от изследователите, огромни пространства, покрити с буйна растителност и населени с много животни, са се превърнали в ледена пустиня.

При друг случай, и именно за него става дума сега, за такова разместване на маси по повърхността на Земя­та е могла да бъде причина и гигантска приливна въл­на. Вследствие на това би трябвало да стане изместване на оста на въртенето на Земята и изместване на полюси­те.

Следователно преди катастрофата полюсите трябва да са минавали някъде в други точки. Не там, където се­га се виждат на глобуса белите им калпаци. Но къде? Американският геофизик А.О’Кели в резултат на изслед­вания е дошъл до извода, че през периода на последно­то заледяване Северният полюс се е намирал там, къде­то сега минава 6 северна ширина, т.е. 30 по на юг, от­колкото сега. Но ето кое е важното: краят на заледява­нето съвпада с предполагаемото време на катастрофата!

В такъв случай ще намерят убедително обяснение ця­ла редица факти, за които се е смятало, че не се подда­ват на обяснение. В „Зекд-Авеста“, която разказва за прародината на древните арийци, се твърди например, че там, където те живеели, „Слънцето, Луната и звезди­те изгрявали над тях само един път в годината, и годи­ната изглеждала като един ден и една нощ“. Знае се, че полярна нощ и полярен ден може да има само близо до полюса. За това разказва и „Ригведа“, книгата със све­щените химни, която арийците донесли със себе си в Индия. Там се говори за Голямата мечка, която светела точно над главата, за звезди, които се движат по небето V в кръг, за Слънце, което изгрява само веднъж в годината, и т.н.

Много обреди на свещени ритуали, които хилядоле­тия не са се променяли, създават възможност днес да се пресъздаде картината на онова време, когато са възник­нали. Едни от тези неизменни по своята същност риту­ални моменти били някои определения, отнасящи се до конструкцията на часовете в древния Египет. Кой знае защо техните създатели упорито са изхождали от съот­ношението на най-дългия и най-краткия ден, като 14 към 12. Обаче това съотношение не е отговаряло на нито ед­на точка в египетската държава дори и през периода на най-голямото разширение на нейната територия. Това съотношение е в сила само до 15 южна ширина, линия, разположена на 100 километра южно от най-южната граница на Египет.

Какво обяснение може да има това обстоятелство? -Едно от двете: или че родината на тези часове не е бил Египет, а ня­каква друга цивилизация, която се е намирала по-близо до екватора (и за която ние не се знае абсолютно нищо); или че часовете са били конструирани по време, ко­гато в Египет е имало друг режим за времето, т.е. екваторът се е намирал значително по-близко до него, от­колкото е сега. А това е възможно в случай, че полюси­те не са заемали положението, което заемат сега.

Но ако предположим, че в резултат на катастрофата полюсите са се преместили, логично е да очакваме, че промените са засегнали и други характеристики на на­шата планета, толкова повече, че за това не е нужно кой знае колко много.

През февруари 1960 г. директорът на Парижката об­серватория А.Данжон съобщил на удивените членове на Академията на науките, че след едно наблюдавано из­бухване на Слънцето Земята внезапно забавила въртене­то си с цели 0,85 милисекунди в денонощие. След това, сякаш опитвайки се да навакса пропуснатото, тя извед­нъж ускорила движението си, съкращавайки на всеки 24 часа продължителността на денонощието с 3,7 микро­секунди! Но щом нашата планета с такава чувствител­ност реагира на онова, което става на 150 милиарда ки­лометра от нея, можем да си представим колко големи по мащаб са били измененията, предизвикани от косми­ческата катастрофа.

Известно указание за това ни дава странният кален­дар, намерен в Андите сред развалините на древния град Тиахуанаку. Вариантът, предложен от Х. Белами за де-шифрирането му, изглежда доста убедителен. Наистина буди учудване фактът, че според този календар година­та има 290 дни.

Много религии и древни философски учения твърдят, че световната катастрофа, за която се говори, не е била първата на нашата Земя. Ако това е тъй, може да се обяс­ни и друг един факт. У майте освен обикновения кален­дар, внимателно проверен и оказал се дори по-точен от този, който ползуваме ние, съществува още един т.нар. „свещен календар“, за чийто произход досега нищо не се знае. Годината на свещения календар се състояла от 260 дни. Не означава ли това, че някога такъв е бил пе­риодът, през който Земята е затваряла кръга около Слънцето?